Така беше. Тя започна да разказва, когато в първия ден след операцията състоянието на леля Полет се влоши и тя лежеше уморена, но будна и със силни болки.

— Разкажи ми нещо — беше я помолила. — Нещо хубаво.

И понеже Изабел не се сети за нищо по-добро от „Ринкинкин“, разказа на леля си за него. За прасковените дървета, които се редят по каменните тераси нагоре по реката, за величествената къща и чинарите в двора, които сигурно вече са се разлистили съвсем, и за животните и хората, които живеят там. Най-вече за хората. За леля Жермен, която живее основно в своя измислен свят, за госпожа Сесил, за нейната изящност, която няма възраст, и за нейните рози, за Матилд, удивителната готвачка, която винаги изглежда малко унесена, като човек, на когото му липсва нещо важно, за да е щастлив, за Лоран, когото всички толкова много обичат, че тайно се надяват майка му завинаги да го остави в „Ринкинкин“, за ръмжащата Ермелин и нейните кокошки и за Бертран, мъжа на Ермелин, чието лице изглежда толкова повехнало и цялото прорязано от линии, напомнящи пътна карта.

Изабел никога не беше сигурна дали леля Полет наистина я чува в своята просъница, наблъскана с обезболяващи и антибиотици, но докато говореше, дишането на болната сякаш ставаше по-спокойно, а изразът на лицето й — по-малко болезнен. По някое време Изабел започна да разказва и за Корин, за удивително зелените му очи и за чувствата, които бе породил у нея. През изминалите седмици леля Полет научи всичко: как Изабел е паднала от коня, как е прекарала първата нощ с Корин, как се е опитала да изготви финансов план за имението, как Мадлен я е злепоставила по време на вечеря.

Оказа се, че леля й е чула всичко много добре, всяка една дума.

— Имам чувството, че дори чувам песента на славея, там в маслиновото дърво — каза тя и Изабел не можеше да не се засмее.

— Следващия път ще ти чета книги — обеща тя сега и уви с одеялото измършавелите крака на леля Полет.

— Те не са толкова интересни.

— Но повечето са с щастлив край.

— Може би и твоята история ще има щастлив край. Тя още не е свършила.

— Не е — съгласи се Изабел и искрено се надяваше леля й да е права.

Още й се струваше, че е свързана с имението и с Корин като с невидима нишка, по която тече информацията, достатъчно пълна, за да й дава надежди за живот. Изабел се обади няколко пъти в „Ринкинкин“, предимно на Матилд. Разговорите им никога не бяха особено дълги, само си разменяха по няколко, но особено утешителни изречения. Изабел държеше Матилд в течение на болестта на леля си и я уведомяваше за стъпките по въпроса за развода, а Матилд, от своя страна, разказваше какво ново има в „Ринкинкин“. Обслужващият банковите им дела се ядосал, задето са помолили за още три месеца отсрочка на плащанията; господин Юго, данъчният им съветник, бил тежко обиден, задето се отказват от услугите му; Ермелин имала проблеми с крака и Лоран получил шестица на диктовката. И черешите тук-там започнали да червенеят и сезонът на черешовите пайове тепърва предстои.

— Искаше ми се да си тук — каза Матилд.

— И на мен ми се иска — рече Изабел.

През първата седмица от химиотерапията на леля Полет Матилд непрекъснато й звънеше, а Изабел излизаше в коридора с телефона, като можеше само да шепне.

Веднъж дори се разплака.

— Понякога си мисля, че няма да се справи — изхлипа тихо тя на телефона. — Казва, че всичко е чудесно и лекарите са много доволни, но става все по-зле, а тази нощ сънувах, че е умряла.

От другата страна на линията Матилд се опитваше да я успокои. Говореше й същото, което Изабел и чичо Лудвиг не спираха да си повтарят един на друг: „Не бива да губим надежда, една химиотерапия винаги изглежда много по-страшна, отколкото е в действителност, ще видиш, че всичко ще се оправи…“

— Всички тук се молим за леля ти, Изабел. Мама запали свещ за нея, а Ермелин надълго и нашироко обясни, че свещта, която е запалила за болната си кокошка, за болния си крак и за това, Бертран най-после да спре да хърка, ще гори и за твоята леля. Казва, че не е възможно Бог да иска да се пали отделна свещ за всички тези неща.

Изабел издаде звук, подобен на смесица от хлипане и смях.

Още същия ден Корин й се обади. За пръв и засега за последен път.

— Съжалявам за случилото се с леля ти.

От силното вълнение, че чува гласа му, Изабел успя да каже само „Благодаря“.

В продължение на няколко минути си говориха за банални неща, за времето и за качеството на телефонната връзка, после Корин внезапно каза:

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш — отвърна Изабел и с мъка сподави едно изхлипване. Напоследък се разплакваше за най-малкото нещо.

— Кога ще се върнеш?

— Ти нали каза, че ще се чувстваш по-добре, ако съм разведена — напомни му тя. — А разводът ще стане факт едва догодина. Когато мине една година от раздялата. — Тази информация беше зашеметила и нея. Изобщо не бе предполагала, че ще отнеме толкова много време.

— Но нали Борис и Барбара също са получили светкавичен развод — беше казала на адвоката си Изабел и прозвуча също като госпожа Елбман.

— Но за съжаление вие не сте Борис и Барбара — отвърна адвокатът.

Изабел предаде думите му и на Корин:

— Нали знаеш, че ние не сме Борис и Барбара?

— Кои, по дяволите, са Борис и Барбара?

— Борис Бекер. Тенисистът. Нали и той се разведе. Но при него стана по-бързо.

— Все ми е едно дали си разведена, или не — отвърна Корин. — Искам да се върнеш при мен. Кога ще си дойдеш?

— Веднага щом леля се оправи. — Изабел мигом се почувства по-добре.

Дори и да не беше казал прочутите две думи: тя му липсваше. Той искаше тя да се върне.

Да, все още имаше надежда за щастлив край.

По-късно се питаше защо е трябвало да минат седмици, докато най-накрая разбере, че нещо се е променило. Седмици, в които със сетни сили се мъчеше веднъж завинаги да сложи край на стария си живот. Тук влизаше и това, да си вземе нещата от вилата в Хамбург и да проведе разговор със своята приятелка — или по-скоро бивша приятелка — Мони.

Да си вземе каквото й беше останало от вилата се оказа малко по-сериозно начинание, отколкото си го беше представяща. Чичо Лудвиг настоя да я придружи и нае микробус, за да може Изабел да събере абсолютно всичко, което й принадлежи.

Беше намерил и много кашони, но можеше да ги запази за себе си, тъй като Фритьоф вече бе опаковал всичките й книги, картини и албуми в сандъци, а — Изабел намери това за особено стилно — дрехите и обувките й беше прибрал в чували за смет. Затова коридорът, който беше побрал всичко, приличаше на склад за отпадъци.

Госпожа Елбман гледаше смутено, но следеше внимателно какво се товари в колата и наблюдаваше с недоверчив поглед как Изабел снове из къщата и наднича във всяка стая, за да провери дали не е забравила нещо. Или по-скоро дали Фритьоф не е забравил нещо. Чичо Лудвиг повлече малкото писалище от черешово дърво надолу по стълбите и тъй като госпожа Елбман не възрази, Изабел заключи, че това става със съгласието на Фритьоф.

Тя хвърли последен поглед върху общата им спалня, която сега приличаше на някаква хотелска, макар и изискана, стая. Въпреки че очевидно Фритьоф не всяка нощ спеше тук сам — в банята имаше червило, което определено не беше нейно, — спалнята изглеждаше скучна, неуютна и студена. Изабел се сети за своята стая в „Ринкинкин“, за голямото, извито желязно легло на леля Жермен и за еротиката, която излъчваше помещението въпреки импровизираната си простота.

— Хайде — подкани я чичо Лудвиг и я хвана за ръката. — Вече нямаме работа тук.

Долу Изабел върна ключовете на госпожа Елбман.

— Макар че междувременно бравата е сменена — каза тя и й подаде ръка. — Довиждане, госпожо Елбман. Радвам се, че се видяхме още веднъж.

Госпожа Елбман се поколеба, но после пое ръката й и сърдечно я разтърси.

— Знаете, че не одобрявам начина, по който постъпихте с нашия господин Теген, но трябва да ви кажа, че сте много по-симпатична от новата му. Това казах и на братовчедка си Лизлот. Лизлот, рекох й, новата няма класата на Изабел.

— Но ако е същата, за която се сещам, тя се познава с Удо Юргенс — обясни Изабел, обзета от някакъв порив.

Приятелката й Мони работеше в агенция, специализирана в издействането на покани за частни партита. Срещу заплащане, разбира се.

Дълбоко впечатлена, госпожа Елбман остана на вратата и докато им махаше за довиждане, мислите й бяха другаде. Ако новата на господин Теген наистина се познава с Удо Юргенс, може би щеше да преразгледа мнението си за нея. Накрая току-виж мечтата й се сбъднала: тя, Анеке Елбман, щеше лично да поднесе на Удо Юргенс хапки сьомга, като в замяна на това той сложи автографа си на голата й ръка!

Изабел изпрати чичо Лудвиг сам с микробуса до Кил, защото искаше да свърши още нещо в Хамбург.

— Но ти нямаш кола — възрази чичо й.

— Ще се върна с влака — каза Изабел.

— Няма смисъл, детето ми. — Чичо Лудвиг се досещаше какво е намислила. — Наистина не е красиво от негова страна веднага да си търси друга, но и ти трябва да го разбереш. Все пак нарани егото му.

— Не става въпрос за Фритьоф и за егото му, става въпрос за лицето, което отново поласка егото му. Освен ако не се заблуждавам много, това е най-добрата ми приятелка.

— Това е друго — съгласи се чичо Лудвиг. — Но имай предвид, че вече е наказана.

Изабел се усмихна лукаво.

* * *

Тя се срещна с Мони в едно кафене на „Аусеналстер“ и подозренията й се потвърдиха още при първия поглед, който й хвърли, докато влизаше. Тази смесица от агресия и чувство за вина я объркваше.

— Не ме гледай така, сякаш съм ти го отнела — каза Мони вместо поздрав и си поръча на минаващата покрай нея сервитьорка минерална вода.

— Просто не мислех, че това е в твой стил. — От чиста носталгия по Прованс Изабел с удоволствие би си поръчала коктейл, но и тя си взе само минерална вода. — Не са минали и два месеца, а червилото ти вече е в банята му.

— Такива са правилата — каза Мони. — Ако бях чакала повече, друга щеше да го отмъкне.

Изабел не можеше да не се засмее.

— Сигурно Фритьоф се радва, че е толкова желан.

— Той страда от това, което ти му причини — обясни Мони и когато Изабел отново се засмя, тя добави сериозно: — Приема го много лично.

— То е лично — подчерта Изабел.

— Но рано или късно той щеше да те напусне — добави Мони. — Беше само въпрос на време.

— Искаш да кажеш, че това щеше да е добре за егото му?

Изабел се облегна назад и загледа замислено приятелката си. Мислеше си, че ще изпитва гняв към нея, но остана изненадана, задето не чувства нищо подобно.

Мони беше права. Такива са правилата. Тръгнеш ли си, мястото ти изстива. Хубавото беше, че Изабел изобщо не желаеше да си върне това място.

— Само се надявам да се отнася по-добре с теб, отколкото с мен — каза приветливо тя.

— Какво означава това? Биел ли те е или какво? — Мони я погледна с упрек. — Той просто не беше за теб. За мен е златен.

Донесоха им минералната вода и Изабел внезапно почувства, че й се гади. Напоследък често й се случваше. Или я връхлиташе необясним апетит. „Нерви, мислеше си тя. Нищо чудно.“

— Бихте ли ми донесли един „киш лорен“! — помоли тя сервитьорката. — И една малка салата „Ница“, но без маслини. И парче торта с френско грозде, ако обичате.

— Явно апетитът не ти се отразява на фигурата — въздъхна Мони. — Аз пак съм на диета. Според Фритьоф съм прекалено дебела.

— Какво? — Изабел за малко не се задави с минералната си вода. — И ти казваш, че бил златен?

— Просто е откровен. Аз нямам твоята съвършена фигура. Но пък имам други качества.

— Сигурна съм.

Изабел се зачуди как ли е реагирал Фритьоф на тантра изкуството на Мони. Явно и тя имаше това предвид, тъй като на лицето й се изписа доволна усмивка.