— Заради доктор Франкенщайн ли? Кой е той?

— Доктор Франгенберг. Специалист за двойки с неизпълнено желание да имат деца. Обикновено за него се чака месеци наред. Но аз имам връзки…

Изабел го прекъсна недоверчиво:

— Не си го направил наистина, нали? Не и след вчерашния разговор!

— Това не беше разговор, а детинско тръшкане — каза Фритьоф, от което ставаше ясно, че няма предвид себе си. — Така доникъде няма да стигнем. Ако ти не желаеш да погледнеш истината в очите, ще трябва да ти помогна.

— Но… — Изабел онемя. Нямаше смисъл да търси думи. Просто разбра, че пропуканият й идеален свят окончателно беше разцепен и пръснат на множество малки отломъци. Нямаше смисъл да прави каквото и да е.

Гневът й за миг се изпари.

— Фритьоф, съжалявам. Но ти и аз… не трябваше да се женим.

— Изабел, сега ли е моментът да обсъждаме фундаментални въпроси? Доктор Франгенберг ще реши проблема ни, а ти, вместо да се обясняваш и да се вайкаш, можеш просто да си направиш труда да впишеш срещата в календара си.

— Фритьоф, чуй ме, моля те…

— Защо просто не направиш това, което ти казвам? — прекъсна я ядосано той. — Един-единствен път! Сега просто кажи: „Да, скъпи Фритьоф“, вземи един молив и си запиши срещата в календара. Толкова ли е трудно?

— Да, скъпи Фритьоф — повтори монотонно тя и в същия тон добави: — Защото в понеделник, в петнайсет и трийсет вече няма да съм тук.

— Изабел, ще ме побъркаш! Доктор Франгенберг е корифей в тази област. Процентът на неговата успеваемост е сензационен — продължаваше Фритьоф. — А графикът му е препълнен. Както вече казах, без моите връзки щяхме да се вредим при него на кукуво лято. Така че, каквото и да си планирала за понеделник, отмени го! И без това едва ли е толкова важно.

Изабел пое дълбоко въздух не за да каже още нещо, а за да събере достатъчно сили да затвори телефона.

— Изабел, ти да не би пак да се разсърди? — понечи да се осведоми Фритьоф, но линията прекъсна.

* * *

Волон, 24 март

Лоран нямаше бегла представа какво означават думите „ипотека“ и „овърдрафт“, но в контекста, в който ги употребяваха баба му и вуйчо му Корин, му се струваха крайно плашещи и объркващи. Ипотеките изяждали къщата, поне така твърдеше вуйчо му Корин, а овърдрафтът берял душа.

— Но нали печелим добре — недоумяваше бабата на Лоран. През парапета от ковано желязо момчето виждаше как тя кърши слабите си ръце, целите в старчески петна. — Ти каза, че доходите са толкова големи, колкото отдавна не са били.

— Да, така е — отвърна Корин. — Но дълговете ни са още по-големи. Ако не намерим отнякъде пари, имаме само още една година. Максимум. И после… — Той сви рамене и Лоран усети от своята издигната на четири метра наблюдателница тръпки по гърба си.

Мислено завърши започнатото изречение с подобаваща драматичност: „И после ипочудовищата ще изядат къщата.“ Олеле, това беше страшно. Лоран беше седемгодишно дете с развинтено въображение и си представяше ипочудовищата като термитите, описани на цяла страница в енциклопедията му за насекомите. Някъде в основите на „Ринкинкин“ дебнеха малките, но опасни ипочудовища, а самите основи се пазеха от тайнствено същество на име Овърдрафт — в представите на Лоран това беше вид огромен мравоядец. За зла участ Овърдрафтът „бере душа“, както каза вуйчо Корин, и ипочудовищата са взели надмощие. Сигурно са много опасни същества, щом могат да гризат изградената от масивен камък къща, която иначе е толкова устойчива! Вероятно баба и вуйчо Корин се нуждаят спешно от пари, за да се снабдят с нов мравоядец. Лоран се наведе напрегнато, за да проследи нататък разговора, но, за негово разочарование, вуйчо му Корин и баба му бяха напуснали салона.

— Може тази година реколтата да надмине очакванията ни и да забравим за всичките си грижи — каза баба, докато слагаше утешително ръка на рамото на Корин.

— Не разбираш, мамо. — Корин въздъхна. — Само чудо може да ни помогне.

Лоран напрегнато хапеше устни.

— Между другото, не беше много разумно да отглеждаме толкова много месести праскови — чу той вуйчо му да добавя, преди тежката тъмна дъбова врата да се затвори след тях.

Лоран скочи шумно на крака. Той беше лежал по корем в прахта, защото преди споменаването на ипочудовищата още беше Смелия планински лъв, изкусен индиански вожд, майстор в дебненето и стрелбата с лък. Светлият кръгъл коридор беше скалисто плато, салонът — лагерът на врага, баба и вуйчо Корин — двама опасни апаши. Никой не беше забранявал изрично на Смелия планински лъв да стои в коридора, но за Лоран беше тръпка да се прави, че му е забранено. При това много внимаваше да не го види някой. И сега, когато отново излезе от скривалището си, отхвърли всякаква предпазливост. Потънал в мисли, той заскача надолу по стълбите до голямата зала.

Крилата на външната врата бяха широко разтворени и Бертран тъкмо внасяше вкъщи касетките от седмичното пазаруване в супермаркета.

— Е, пак ли на война, велики вожде на храбрите тигри? — попита той пътьом, но Лоран дори не трепна.

Макар още да носеше на главата си венец от петльови пера, той напълно беше забравил, че вождът Смел планински лъв изобщо някога е съществувал.

— Я ми кажи, Бертран… — Лоран запристъпва зад стареца към кухнята. — Как се печелят пари?

— Ох, печеленето на пари си е наистина сложна работа — отговори Бертран и сложи касетката на кухненската маса, на която седеше лелята на Лоран Матилд и режеше лук. Леля Матилд работеше през седмицата като готвачка в един ресторант в Маноск, но обичаше в петък да готви нещо вкусно за семейството си. — Нали, госпожице Матилд? — попита Бертран. — Печеленето на пари е сложна работа, нали?

— Матилд е единственият човек, който може да реже лук, без да пророни нито една сълза — каза веднъж баба за най-голямата си дъщеря, а майката на Лоран Жозефин промърмори:

— Моята любима сестра Матилд не би се разплакала дори ако й отрежат ръката.

Лоран много се беше впечатлил от това. Наистина никой не беше виждал леля Матилд да плаче, още по-малко са я виждали да се смее. Със своята черна, разделена на път коса, и дребно, продълговато лице, тя изобщо не изглеждаше сурова, а точно така, както Лоран си представяше индианката поради липса на други образци. Затова често си представяше, че й дава достопочтеното индианско име Старо каменно лице и я приема в своето племе. Старото каменно лице обитаваше кухненската шатра на Смелия планински лъв и строго следеше за провизиите. Понякога обаче тя беше така любезна да му пъхне тайно няколко бисквитки или пастетче.

— Сложна, но не и невъзможна — отговори тя.

— Нима? — попита Лоран.

— Разбира се. Не е невъзможно. Пари се спечелят и от лотарията — обясни Бертран. — Или като обереш банка. Или ако получиш наследство. Това е най-лесният начин.

— Все пак повечето хора работят, за да получат пари — каза остро леля Матилд, докато оставяше кухненския нож, и с пъргави движения на пръстите прегледа съдържанието на касетката на Бертран. — Не сте ли донесли киселите млека за леля Жермен, Бертран? Тя яде само това и ако не й се достави, ще гладува. Сега е толкова слаба, като сгъваемо колело е. Направо да не повярваш, че е била дебела като пъпеш! А къде е кухненският парцал? Три пъти изрично ви напомних за него.

— Всичко е тук — отвърна търпеливо Бертран. — Също и киселото мляко с ягоди за старата дама. — После се обърна към Лоран: — Разбира се, че можеш и да работиш, за да спечелиш пари, но моят опит показва, че човек може да остарее и побелее, преди да успее да задели нещичко.

— Нямам толкова много време — рече Лоран и се съсредоточи върху другите предложения на Бертран.

Да спечелиш от лотарията, изглеждаше му малко вероятно, пък и той не знаеше как изобщо се прави това. Наследство също едва ли щеше да получи скоро, понеже лицата, от които зависеше, до един бяха в цветущо здраве. Оставаше възможността за нападение на банка.

— Но ако ме хванат, ще отида в затвора — помисли той на глас.

— Зависи къде ще те хванат — отвърна леля Матилд, която отново се беше навела с неподвижна физиономия над лука си и казваше на Бертран кое къде да сложи от покупките.

— Ако нападна някоя банка в Систерон? — уточни Лоран.

— Да, тогава определено ще отидеш в затвора — съгласи се леля Матилд. — Макар да не мога да кажа нищо добро за банките, бих те посъветвала да не го правиш. Баба ти не ти ли дава достатъчно джобни?

— Напротив, напротив — побърза да я увери Лоран.

Бяха достатъчни за сладкиши и нов звънец за колелото и за странното малко преспапие за писма на Анри Жур (Анри беше поискал десет франка за него, но Лоран го придума да му го даде за шест), ала той се съмняваше, че ще стигнат за този особен мравоядец.

— Още ли се прехласваш по онази костенурка? — осведоми се леля Матилд.

Лоран беше видял това впечатляващо животно в един зоомагазин и копнееше на всяка цена да го има. За жалост, то струваше петстотин франка и никой не искаше да му го купи.

— Не! — извика Лоран. — Искам да кажа, да, но нямах нея предвид.

Явно никой не разбираше колко е сериозно положението! Вуйчо Корин беше казал, че „Ринкинкин“ може да издържи само още една година. И какво щеше да се случи после? Ако ипочудовищата не бъдат спрени, земята под краката им ще се натроши. И те ще трябва да се махнат оттук — той и баба, вуйчо Корин, леля Жермен, леля Матилд и Бертран и неговата дебела жена Ермелин, а хубавата стара къща щеше да се срути. Каква ужасяваща мисъл!

— Става въпрос за една по-особена покупка — добави той сериозно.

Фразата „по-особена покупка“ му беше добре позната, по-рано майка му Жозефин често си служеше с нея и Лоран я беше запомнил.

— Две хиляди и петстотин франка за чифт обувки, Жозефин? — извикваше вуйчо Корин и й подаваше някаква сметка. — Сигурно е станала грешка!

— Корин, станал си истински селянин, щом не знаеш колко пари му трябват в днешно време на човек в Париж за чифт прилични обувки — отвръщаше майката на Лоран. — Като те гледа човек, никога не би си помислил, че някога си бил най-ухажваният паркетен лъв в Париж. Както и да е, аз, за разлика от вас, провинциалисти, ходя по светски паркет и не мога да се разхождам по гумени галоши с налепени по тях кокоши изпражнения.

Вуйчо Корин само прехапваше гневно устни. Той не носеше, случайно Лоран знаеше много добре това, гумени галоши с налепени по тях кокоши изпражнения, кокошките бяха грижа единствено на Ермелин.

— Стиснат, тираничен селянин!

— Много добре знаеш, че трябва да пестим, Жозефин — насилваше се да отвърне Корин, при което гласът му звучеше много по-спокойно, отколкото предполагаше изражението на лицето му. Зелените му очи съвсем потъмняваха от ярост.

Лоран беше виждал това у майка си, която имаше същите очи — те можеха да блестят в светлозелено от радост или да придобият матов сиво-зелен цвят от отегчение. Когато Жозефин и Корин се караха, очите и на двамата ставаха толкова тъмни, че цветът им почти не се разпознаваше.

Майката на Лоран не отговаряше на Корин, а само завърташе очи. Понякога се изплезваше, за голямо удоволствие на момчето, на когото тази гримаса беше строго забранена.

— Мамо, не прави така, иначе лицето ти ще си остане такова — почувства се длъжен да я информира, тъй като точно това му казваше баба, когато се правеше на кривоглед.

Но майка му изобщо не му обръщаше внимание — за нея той и без това през по-голямата част от времето беше някак си невидим и нечуваем. Само понякога внезапно го прегръщаше, притискаше го силно към себе си и шепнеше нежни думи в ушите му. Но в случаи като сегашния тя се съсредоточаваше изцяло върху размяната на съскащи ругатни с вуйчо Корин:

— Разглезена, безотговорна хлапачка.

— А ти, ограничен овощар, нищо не разбираш от живота и от любовта. Не съм ти виновна аз, че вехнеш тук на село като тъпите си праскови. Не можеш да караш всички ни да страдаме само защото на теб не ти е провървяло в живота.

— Жозефин, можеш да мислиш за живота в „Ринкинкин“ каквото си искаш — намесваше се по-късно и баба. — Но аз случайно имам сведения, че Прованс е все още много привлекателно място за парижаните. Иначе щяха ли така масово да изкупуват къщите и да се разполагат тук, сякаш са единствени на света? Тук брокерите са повече от пекарите!