— Наистина се надявам да сте щастливи заедно — каза Изабел, когато сервитьорката й донесе поръчката. — И никога да не съжаляваш, че си напуснала планетата на необвързаните.

Тя лакомо си отряза парченце риба тон, а Мони я гледаше завистливо.

— Просто не те разбирам. Как можеш да се откажеш доброволно от всичко!

Изабел сви рамене.

— Дори закъснях — каза с пълна уста тя.

„Киш лоренът“ беше превъзходен, но въпреки това гаденето продължаваше. Изабел се опита да го потисне с тортата, но постигна обратен ефект.

Точно когато Мони продължи:

— Фритьоф казва, че си искала да го изкормиш като коледна пуйка. — Изабел скочи и тичешком прекоси локала. Едва стига до тоалетната, и изпразни цялото съдържание от стомаха си.

После се чудеше защо не е потърсила нормално обяснение за неразположението си, но често нормалното обяснение е последното, за което се сеща човек.

„Нерви“, каза си отново тя и се погледна в огледалото. Изглеждаше уморена и имаше тъмни кръгове под очите. Нищо чудно, последните седмици бяха най-напрегнатите и най-тъжните в живота й.

Но отсега нататък всичко щеше да върви добре.

„Мисли позитивно“, беше девизът.

След този ден, прекаран в Хамбург, Изабел се чувстваше безкрайно облекчена, сякаш е отхвърлила товар, който не предполагаше, че е влачила със себе си.

Седмиците, оставащи до следващата химиотерапия на леля Полет, прекараха в лятната вила на приятеля на чичо Лудвиг и адвокат на Изабел — Валтер, на остров Рюген. Леля Полет не беше съгласна Изабел да ги придружи, искаше племенницата й да се върне колкото се може по-бързо в „Ринкинкин“.

— Мъжете не обичат да ги караме да чакат — каза тя.

— Корин изобщо не ме чака — възрази Изабел. — Освен това ще си тръгна едва когато започнеш да се подобряваш.

На остров Рюген леля Полет отново качи няколко килограма, както и Изабел, макар че гаденето зачестяваше. Само чичо Лудвиг не можеше да възвърне апетита си — някога кръглият му корем беше изчезнал напълно.

Леля Полет го потупваше нежно по „празния пуловер“, както го наричаше тя, и казваше:

— Стига толкова, Луи. Отново изглеждаш, както когато се запознахме, красив като германски бог. Повече хубост не искам от теб. Помисли си, че сега съм с една гърда, скоро и коса няма да имам — тъкмо щях да подхождам на стария Луи.

— Не говори така, Полет. За мен ти винаги ще си останеш най-красивото момиче на света.

Изабел им поднесе „Провансалски специалитет“ по рецепта на Матилд и макар да не беше толкова вкусен, колкото оригиналният, леля й и чичо й останаха много впечатлени.

— Вкусно е — каза леля Полет. — Можеш спокойно да го правиш и по-често.

— С удоволствие — искаше да каже Изабел, но усети как доматите в стомаха й се опитват да вдигнат въстание. Едва успя да стигне до тоалетната, преди да е върнала всичко изядено.

Леля Полет и чичо Лудвиг я чуха, че повръща, и се спогледаха разтревожено.

— Не бях ли аз тази, която трябваше да повръща? — попита леля Полет. — Ако изобщо го правя. Дори по време на химиотерапията не съм повърнала нито веднъж. В нашето семейство имаме здрави стомаси.

— Изабел също — рече чичо Лудвиг. — Помниш ли как изяде четвърт килограм от твоя валерианов сапун, без да повърне?

— Помня. — Леля Полет кимна и присви замислено очи. — Детето има много здрав стомах.

— Извинете — каза Изабел, докато сядаше отново на масата и лакомо погледна към останалото от пудинга във формата. Сега, когато стомахът й беше празен, гаденето също беше изчезнало и тя отново се чувстваше гладна. — Напоследък често ми се случва.

Тя с наслада си сипа последните домати от формата. Едва след известно време откри, че леля й и чичо й я гледат озадачено.

— Какво има? — попита Изабел.

— Кога ти дойде цикълът за последно? — попита леля Полет.

Изабел се втрещи.

— Как ти хрумна?

— Кога? — повтори леля Полет.

— Какво я прихваща? — попита Изабел чичо си.

— Само иска да разбере дали си бременна — поясни той.

— Аз ли? — Изабел ги погледна втренчено, сякаш са си изгубили ума. — Изключено.

— Наистина ли? — Леля Полет се беше навела напред. В погледа й се четеше нещо особено. — Наистина ли е изключено?

Изабел се замисли. Последният и цикъл кога ли беше? Не можеше да си спомни. За всеки случай през последните няколко седмици я беше подминал.

— Понякога се случва да не ти дойде, когато си под стрес — промърмори тя.

— Да, но когато е съчетано с изповръщане на червата, вероятно става въпрос за бременност — продължи леля Полет. — При положение че сме спали с възхитителен млад мъж, толкова възхитителен, че чак сме забравили да ползваме предпазни средства.

— Нали не говориш за онзи кретен? — попита тревожно чичо Лудвиг.

— Не, говоря за онзи привлекателен французин с прасковената плантация — успокои го леля Полет. — Така ли е, миличка?

— Но… — Изабел търсеше думите. — Но аз изобщо не се чувствам бременна! Освен това… — Тя отново млъкна. Почти неволно си представи картината: пред нея изплува като във филм нощта, в която с Корин се любиха за първи път върху белия чаршаф на широкото желязно легло… Изведнъж й се стори, че предположението на леля Полет, колкото и налудничаво да беше, може да се окаже вярно.

— Тук сигурно има гинеколог — каза чичо Лудвиг делово. — Утре ще отидеш в кабинета му и ще чакаш, докато те приеме.

На лицето на леля Полет се появи широка усмивка.

— Мисля, че и аз мога да дойда.

Девета глава

Лоран от два часа клечеше на своята наблюдателница в черешата на пътя и вече му беше омръзнало да въздиша разочаровано след всяка кола, която се появеше на улицата.

Какво ли изобщо чакаше? Майка му никога не удържаше на обещанията си, така че ако е казала, че ще дойде на обяд, той трябваше да се радва, ако дойде вечерта. Това му беше известно от по-рано — веднъж бе отишла с приятели в Париж уж за един уикенд, който после се оказа три-четири дни или даже повече.

— Кажи на баба си, че утре вечер ще се прибера — каза му тогава тя, но в действителност се появи чак след няколко дни.

Затова Лоран трябваше да е наясно, че нейното уточнение: „Ще дойдем утре на обяд към един часа“ е само празна фраза.

Той увисна като маймуна, хванат за една ръка на клона, полюля се малко и после меко се приземи на тревата.

„Няма значение, каза си момчето. И без това я чаках само за да видя какво ми носи.“

Лоран изобщо не се съмняваше, че майка му ще му донесе нещо — досега никога не беше пропускала. И от опит знаеше, че подаръкът й е толкова по-голям, колкото по-дълго е отсъствала. А този път беше отсъствала по-дълго отвсякога. Почти девет месеца. Период, който даваше големи надежди на Лоран, че ще получи нещо като супер подарък.

„Пак е нещо“, каза си той и се затича към кокошарниците, за да потърси Жавота. Жавота беше едно излюпило се през април копринено пиленце, което бе спечелило сърцето му със своята мека, снежнобяла перушина. Другите кокошки не бяха толкова симпатични като Жавота. Винаги имаше такива, към които останалите се отнасят зле, които са най-ниско в йерархията и постоянно последни ги допускат до храната. Това, както и перушината, приличаща на козината на ангорско зайче, плениха Лоран. Той вадеше пиленцето колкото се може по-често от кокошарника, за да го предпази лично и да го нахрани.

Междувременно то го следваше като куче и обичаше да го чешат по гушката. Толкова доверчиво беше, че Лоран не можеше да си представи по-добър домашен любимец, с изключение на костенурка, разбира се.

Ермелин гледаше Жавота и Лоран и само клатеше неодобрително глава.

— Мен ако питаш, тази кокошка е забравила, че е кокошка. Вместо да снася яйца, току-виж, започнала да лае.

Жавота се радваше, когато идваше Лоран и я отнасяше от другите кокошки. Тя радостно изкудкудякваше и се оставяше без възражения да я понесат нанякъде. Дори по това се отличаваше от останалите кокошки.

— Ще поиграем на гоненица на входната пътека — каза Лоран.

Тъкмо щеше да разбере кога ще си дойде майка му, без да изглежда, че я чака.

Но беше прекалено горещо, за да се играе на гоненица, и той се задоволи да се покачи на единия от двата каменни лъва на портала, като се опита да придума Жавота да се качи на другия. Пиленцето обаче предпочиташе да рие в храсталаците край пътя.

От улицата се зададе малка червена кола. За част от секундата Лоран си помисли, че майка му пристига, но после разбра, че това е госпожица Изабел. За разлика от майка му, тя беше повече от точна. Нея я очакваха едва вечерта.

Изабел го видя, качен върху лъва, спря и слезе от колата.

— Здравей, Лоран! Ти да не би да чакаше мен?

— Не. Никого не чаках. Двамата с Жавота просто си играехме.

— Аха. — Изабел му се усмихна. — Радвам се да те видя. Донесох ти нещо.

— Така ли? — Лоран напразно се опитваше да не издава любопитството си. — Какво е?

— Още няма да ти казвам. Ти трябва… О, какво е това?

Бялата плюшена копринена кокошка беше изскочила от храстите точно пред краката на Изабел.

— Това е Жавота — представи я Лоран. — Кръстих я на вас.

— На мен ли? Но аз не се казвам Жавота — смая се Изабел.

— Така е, но много приличате на нея — обясни Лоран и за да покаже на Изабел колко много цени кокошката, добави тържествено: — Никога няма да изям Жавота.

— Ясно. Но това е много особена кокошка — каза Изабел и я огледа по-подробно. — Има козина.

— Ами тя не е кокошка — обясни Лоран, а после понижи тайнствено глас. — Това е кръстоска между кокошка и зайче.

— Наистина ли?

— Да. — Лоран изглеждаше искрен.

— Невероятно — каза Изабел, докато отново се качваше в колата. — Аз ще продължавам. А когато приключите с твоето кокошкозайче, можеш да минеш да видиш какво съм ти донесла.

Лоран беше изключително доволен. Щом тя повярва, че Жавота е кръстоска между кокошка и зайче, значи и учителката му може да се върже. За всеки случай щеше да я представи в доклада си „Моят скъп домашен любимец“ пред класа в понеделник и да предложи на другите алтернатива на кучетата, котките и понитата.

* * *

Още щом чу шума от чакъла изпод гумите на колата си, когато зави в двора, Изабел се изпълни с усещането, че се прибира у дома. „Ринкинкин“ се разстилаше пред нея в обедната жега и красотата му за малко не я остави без дъх.

Капаците на прозорците с цвят на магарешки трън бяха затворени заради слънцето и къщата изглеждаше сякаш спи. От заминаването на Изабел досега листата на чинарите бяха увеличили размера си най-малко два пъти и бяха станали още по-тъмнозелени. Лавандулата, която обрамчваше защитната решетка на дърветата, беше на път да разцъфти, а по стената на крилото за гости искреше в розово бугенвилията, която по-рано Изабел не беше забелязала. Тя паркира колата на същото място, на което я бе паркирала и предишния път, и слезе. Най-наред трябваше да погледне в багажника подаръка на Лоран, което не беше правила от два часа. Но подаръкът си стоеше невредим в кутията и хрупаше маруля. Явно горещината не го притесняваше.

— Пристигнахме — каза му тя.

— Виждам. Карала си с дяволска скорост.

Но не подаръкът на Лоран беше отговорил така, а един глас зад гърба й. Изабел се обърна и погледна право в чифт тъмнозелени очи.

— Корин! — извика тя, а после още веднъж, по-тихо: — Корин.

Щом го видя, тя се почувства по същия начин, както при вида на къщата: красотата му за малко не спря дъха й. Тъмните му къдри бяха пораснали и падаха над загорялото му чело, на фона на помургавялата кожа цветът на очите му беше още по-наситен отпреди. Чувствените му устни бяха разтегнати в широка, радостна усмивка. Известно време той я гледаше, държейки я на разстояние, после я притегли към себе си и я притисна толкова силно, че почти й изкара въздуха.