Гласът на Мадлен беше прозвучал особено, някак горчиво и чуждо, и Корин се беше запитал дали при тези обстоятелства изобщо могат да продължат да бъдат приятели. Щеше да е жалко, ако е така, защото Мадлен му липсваше. Винаги когато погледнеше Камелот, му ставаше мъчно за седмичната им езда и за близостта, която бе царяла между тях. Мадлен продължи да държи у тях кобилата си. Едно момиче от селото идваше всеки ден да я разхожда и да се грижи за нея. Този факт навяваше надежда на Корин, че Мадлен ще се върне и че не само ще се възстанови приятелството помежду им, но ще се сприятелят и с Изабел. Защо пък не?

Засега Изабел беше много доволна, задето Мадлен се е разкарала от пътя й. Понякога, когато лежеше в леглото си в Кил и размишляваше, въображението й рисуваше ужасяващи представи, в които Корин и Мадлен са двойка, а фактът, че Мадлен е богата и ще може да спаси „Ринкинкин“, също имаше значение.

„Ринкинкин“ все още беше под заплаха и това не можеше да се прикрие дори от радостта, която всички тук изразиха от бременността на Изабел. Дори ако Жозефин, чието пристигане се очакваше всеки ден, им помогнеше с необходимите един милион франка, трябваха още много изобретателност и сила, за да се изправи имението на крака.

По обед отпадналостта я напускаше и неистово желание да бъде полезна обземаше Изабел. Тя помагаше в кухнята, където госпожа Сесил и Матилд правеха огромни количества компот и мармалад от прасковите, които не бяха достатъчно идеални за продажба, и именно на нея й хрумна идеята да предлагат и тази „остатъчна продукция“ на пазара.

— Туристите ще бъдат особено очаровани — твърдеше Изабел и рисуваше с извити букви „Праскови — домашно производство“, върху специално за целта закупени от книжарницата етикети, а леля Жермен дни наред изрязваше с назъбена ножица от стари дрехи и платове малки квадратчета, които се слагаха върху капаците на бурканите и се пристягаха с тънки сини сатенени панделки. Дори Лоран помагаше с ентусиазъм при надписването на етикетите. На неговите буркани пишеше: „Вкусен мармалад от праскови от моята леля Матилд“, а на един се мъдреше рисунка на костенурка, под която пишеше: „Моята костенурка също обича неща от праскови“.

Резултатът от това мероприятие беше причудливо дилетантски и Ермелин, която трябваше да занесе за проба първата кошница буркани на пазара, изръмжа недоволно:

— Като циганите! Кой ще иска да си купи нещо, върху което е лепнато парче от старата риза на Бертран?

Но Изабел уверяваше всички, че именно пъстротата и дилетантският вид на стоката ще покажат на клиентите, че техните продукти са домашно производство. И беше права: бурканите с компот и мармалад се грабеха също толкова ненаситно от ръцете на Ермелин, колкото и самите праскови.

— Капка по капка вир става — казваше изключително доволна Изабел, когато вписваше в счетоводната книга нарасналите доходи.

В това напрегнато време тя неусетно беше поела цялото счетоводство на имението. Сега, когато всеки ден имаше оборот и се плащаха заплати на помощниците, имаше много за събиране и изваждане. И макар че оборотът беше идеален, с парите едва успяваха да запълнят дупките, останали от дългия сух период през зимата и пролетта. Когато банката си получеше неизплатените вноски и се покриеха минусите по разплащателната сметка, това, което щеше да остане от парите, представляваше жалка сума.

— Вече е крайно време сестра ти да пристигне — каза Изабел на Корин.

Жозефин на два пъти беше отлагала идването си.

— Просто гледа да не се включи в прибирането на реколтата — предположи Матилд. — На бас, че другата седмица, когато всичко приключи, ще се довлече с гръм и трясък.

— Крайно време е, горкият Лоран всеки път се разочарова, когато майка му се обади и отложи пристигането си — поясни Бертран. — Той не го показва, но аз си знам.

Всички в „Ринкинкин“ тръпнеха от страх, че Жозефин и Джон Д. само ще се изсмеят на молбата им за един милион франка, тайно се страхуваха и да не отведат със себе си Лоран.

— Не че толкова го обича и й липсва, а само за да ни ядоса — каза Матилд на Изабел, която вече бе започнала да изпитва неприязън към Жозефин още преди да я е срещнала.

Но най-после и това се случи. Както предвиждаше Матилд, Жозефин и бъдещият й съпруг се появиха през уикенда, в който микробусът на господин Сюмер за последен път потегли с товар праскови. Майката на Лоран и бъдещият му пастрок пристигнаха в открит мерцедес, чийто багажник и задната седалка буквално се пръскаха от куфари и кашони. Изабел тъкмо се приготвяше в крилото за гости за вечеря. Тя хвърли поглед крадешком от прозореца на банята към двора и под прикритието на ластарите на бугенвилията разгледа на спокойствие новодошлите.

Жозефин беше много красива жена — с перфектния си млечен тен, зелените очи и тъмните къдрици видимо приличаше на майка си, на брат си и сестра си. За разлика от тях обаче, тя беше ниска, а изящната й фигура бе облечена изключително скъпо и елегантно, толкова модерно, че в сравнение с нея дори изисканата Изабел изглеждаше вчерашна провинциалистка.

Джон Д., наследникът на империята „Кенеди-Дивайн“, също се беше намъкнал в скъпи елегантни дрехи. Само часовникът на ръката му сигурно струва хиляди долари, прецени Изабел иззад бугенвилията и не можеше да се отърве от усещането за поразителната му прилика с Фритьоф. Джон Д. Кенеди беше висок мъж, широкоплещест и спортен тип, русата му коса контрастираше по интересен начин със загорелия му от слънцето тен. Определено е хубав, отбеляза си Изабел, по американски хубав: имаше малък чип нос и профил, който можеше да мине за изящен, но лично на нея й създаваше асоциация с патица.

„Не е особено еротичен“, мислеше Изабел. Но какво пък, вкусове всякакви. И само защото тя, Изабел, предпочиташе тъмнокоси, грубовати мъже, това не означаваше, че Жозефин намира този мъж за секси само заради парите му.

Лоран изскочи от входната врата като гумена топка.

— Мамо! Най-после си дойде!

— Лоран, мъничкият ми. Ела да те прегърна.

Докато майка и син се прегръщаха, Изабел наблюдаваше иззад бугенвилията лицето на Джон Д. За нейно облекчение там бе изписано нещо като смущение и умиление, което смекчи впечатлението й от него. Е, може пък да не е толкова лош човек, макар да беше малко странен начинът, по който потупа Лоран по гърба и каза на американски:

— Радвам се да те видя, момко!

— Донесе ли ми нещо? — попита майка си Лоран.

— Разбира се. — Жозефин извади огромен Мики Маус от пакетите на задната седалка. — Как ти се струва? Джон Д. го купи специално за теб от „Дисниленд“. Виждал ли си досега такъв огромен Мики Маус?

— Не — каза Лоран, като ясно се виждаше, че и не е горял от желание да види.

Изабел се надяваше Жозефин да е донесла и други подаръци.

Но нямаше нужда да се тревожи за това. Докато седяха на сервираната маса на терасата в очакване на Жозефин и Джон Д., Лоран показа на Изабел всичките си подаръци. Изящен ръчен часовник, с който можеш и да се гмуркаш, електрическа китара, огромна кесия бонбони „Маршмелоу“, книга за „Дисниленд“ и една за крокодили, които живеят във Флорида, бейзболна шапка, страхотни джинси, които обаче за жалост бяха твърде малки — той много беше пораснал, откакто Жозефин го беше видяла за последен път, — тениска, спално бельо на звезди и райета и една пижама с Мики Мауси.

— В леглото няма да се виждат — каза великодушно Лоран.

Матилд беше приготвила вечерята, изцяло ръководена от мотото „Любовта минава през стомаха“, и с надеждата, че звездното меню ще отприщи щедростта на сестра й и нейния любим.

— Като начало нека не повдигаме въпроса за Лоран — беше казала боязливо госпожа Сесил, а Матилд рече:

— По-добре изобщо да не си отварям устата. Така няма опасност да кажа нещо, с което да засегна Жозефин.

— А аз няма да отварям дума за Америка — реши госпожа Сесил.

— Аз също — присъедини се и Ермелин. — Макар да съм на мнение, че всички американци са откачалки.

— Да, особено този. Прилича на каубой, а дори не може да язди — каза Бертран. — Но на мен не ми пречи! Стига да отпусне един милион франка и „Ринкинкин“ да си остане това, което е, пък той нека си бъде какъвто си ще.

— Не е нужно да ги докосваме с кадифени ръкавици — ядоса се Корин. — Не сме някакви просяци! Тук става въпрос както за нашите дялове от „Ринкинкин“, така и за дела на Жозефин. Така че е само в неин интерес да ни даде този заем.

Всички кимнаха, но никой не беше толкова убеден.

— О, това мирише превъзходно — каза Джон Д., когато двамата с Жозефин най-после се появиха на терасата.

Той говореше на английски, по-скоро на американски, но всички, с изключение на Лоран, го разбраха. Това се дължеше на многото американски, австралийски и канадски студенти, които настаняваха тук всяка година по време на прибирането на реколтата. Изабел също не говореше лошо английски, защото в единайсети клас беше посещавала една година някакво висше училище в Брайтън.

— Да, Матилд приготви за нас менюто, заради което нейният ресторант е получил две звезди — каза тя.

— Твоят ресторант ли, Матилд? — Жозефин се усмихна на по-голямата си сестра, която тъкмо поднасяше печени тиквички. — А аз си мислех, че само работиш там.

— Внимателно, горещи са! — Матилд сложи пред Жозефин една изкусно подредена чиния.

Изабел беше удивена колкото от прекрасните ордьоври, толкова и от каменното и невъзмутимо изражение на Матилд.

„Само да не се поддаваме на провокации, беше казала още преди това в кухнята тя. В противен случай ще се скараме, преди да сме си изпили аперитива.“ Само че те вече си бяха изпили аперитива — леденостуден коктейл, — докато чакаха Жозефин и Джон Д. Матилд пък беше пила в кухнята бяло вино, поне един литър от следобеда насам, а Лоран и Изабел по разбираеми причини предпочетоха безалкохолни напитки.

Жозефин въздъхна видимо опечалена.

— Значи още се трепеш за по няколко франка на месец, а, Матилд? И излиза, че в „Мишлен“ не пише твоето име, а името на шефа ти експлоататор.

— Така е — отвърна Матилд и побърза да се върне в кухнята.

— Горката Матилд — каза Жозефин. — Сигурно е ужасно да си на прага на четирийсетте и да нямаш нищо налице: нито мъж, нито кариера, нито дете, нито дом, нито дори вълнуващ живот!

Корин понечи да отговори, но получи сритване от Изабел и предупредителен поглед от госпожа Сесил.

Вместо него госпожа Сесил каза любезно:

— Мисля, че Матилд може да се гордее с кариерата си.

— Несъмнено — добави Изабел. — Прочетохте ли статията в майското издание на „Шепот от кухнята“, където пишеше за нея? Наричаха я царицата на провансалската кухня и аз мисля, че е съвсем основателно!

Жозефин не беше единствената, която погледна учудено Изабел — никой не беше чувал за статията в „Шепот от кухнята“, както и че изобщо съществува списание с такова име.

Само госпожа Сесил не чу възражението на Изабел. Тя все още обмисляше как да защити честта на по-голямата си дъщеря:

— А относно вълнуващия живот: някои хора предпочитат да водят порядъчен живот.

— Това някакъв намек ли беше? — попита Жозефин. — За твое сведение, моят живот е порядъчен и въпреки това вълнуващ!

Корин отново си отвори устата, но Изабел го изпревари:

— Мога да си представя. Сигурно е прекрасно във Флорида! Завиждам ви!

Нейният възторжен тон сякаш посмекчи Жозефин.

— Да, Флорида е съвсем друго нещо. Изобщо в Америка всичко е по-различно, отколкото в Европа. Много е… динамично!

— Пък и ние, американците, сме млада нация — намеси се Джон Д. — При нас всичко е възможно. И ако някой успее в нещо, ние му се радваме от все сърце. Такова нещо като завист ние не познаваме.

Изабел кимаше в знак на съгласие, всички други се бяха съсредоточили в яденето.

— Вземете например нашата фирма. Допреди двайсет години още никой не беше чувал за хотелите „Дивайн“. Днес всички говорят за нас. Ние сме на всички хубави кътчета по света.

— Колко хотела казахте, че има фирмата ви?

— Двайсет и четири — отговори Джон Д. — Планираме да направим двайсет и петия тук, във Франция.