— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попита иронично Корин.

— Да — каза Изабел без следа от ирония.

— Тогава ме целуни.

Изабел го целуна и след цяла вечност погледна над раменете му към лавандуловите ниви.

— Какво ли е усещането да легнеш в лавандулата? Имам предвид, да се любим там.

— Да пробваме — рече с готовност Корин.

Както винаги, Изабел отдели толкова време да пропъди умората му, колкото му беше нужно отново да се ободри.

При това беше два часът сутринта и всички, освен щурците, които свиреха неуморно, спяха дълбоко и непробудно.

На следващия ден беше неделя и сега, когато реколтата беше вече прибрана, закусваха по-късно. От рано сутринта беше толкова горещо, че дори Изабел си представяше колко хубаво би било да има басейн, в който да се освежи. По време на горещите дни в къщата също беше топло, макар че капаците на прозорците по цял ден бяха затворени и се проветряваше само нощем. Топлият нощен въздух обаче ни най-малко не разхлаждаше. Колкото по-нависоко се качваш, толкова по-топло ставаше. На втория етаж под покрива се усещаше смазваща жега и дори дума не можеше да става за спане. Затова преместиха леля Жермен заедно с болничното й легло в салона, най-хладното помещение в къщата, ако не се брои избата. Старата жена трудно понасяше жегата, тя изглеждаше още по-объркана от обикновено.

В дълбоките сенки на терасата някъде до преди обед се търпеше, макар маслото да се топеше още преди да си го намазал на кроасана.

Въпреки горещината Жозефин изглеждаше в прекрасно настроение. Може би вече обмисляше пътуването до Антибите и усещаше свежия морски вятър на яхтата.

— Обмисляхме как можем да ви помогнем и намерихме решение — каза тя, когато цялото семейство бе седнало на масата. Ермелин и Бертран ги нямаше, обикновено в неделя те ходеха на гости на децата и внуците си в Систерон.

— Значи ще ни помогнете? — В гласа на Матилд ясно се долавяше недоверие.

— Разбира се — каза Джон Д. — Ще бъде много жалко, ако банката продаде всичко тук на търг.

— Така е — съгласи се госпожа Сесил. От голямата изненада гласът й бе съвсем пресипнал. Да не се окаже сега, че бъдещият й зет не е толкова лош човек?

— Джон Д. има страхотна идея — продължи Жозефин. — Кажи им я, Джон Д.

Джон Д. разтвори на масата един шарен проспект. Направи го с помпозен жест, подобно на магьосник, който вади зайче от цилиндъра си.

— Ето, хотел в Прованс!

Изабел се наведе заедно с останалите над проспекта.

— Това е хотел „Дивайн“ на Бахамите — каза тя.

— Точно така. — Джон Д. сияеше. — Но само си го представете тук. Хотел „Прованс“.

— Какво иска да каже той? — попита госпожа Сесил, сякаш внезапно изгубила способността си да разбира английски.

— Нямам представа — отвърна Матилд, също объркана. — Хотел „Прованс“ е един празен хотел в подножието на Лазурния бряг.

— Всеки може да кръсти хотела както си иска — обясни Джон Д. — Но този може да се казва хотел „Дивайн Прованс“. Звучи по-добре.

— Аха, вие говорите за вашия хотел в Прованс? — помисли си, че най-после се е сетила госпожа Сесил.

— Аз още не разбирам какво общо има това с нас — призна Матилд.

— Аз обаче разбирам — рече Корин. Гласът му звучеше съвсем спокойно, но очите му искряха заплашително. — Нашият бъдещ зет иска да превърне „Ринкинкин“ в хотел.

Жозефин сияещо се усмихна.

— Това не е ли брилянтна идея?

Лоран неспокойно се размърда на стола.

— Може ли да отида при костенурката си?

— Върви — каза разсеяно Матилд и момчето изчезна.

— Хотел ли? От „Ринкинкин“? Но, скъпо дете, как ще стане това? — Госпожа Сесил съвсем престана да разбира.

— Трябват ни един милион франка, а не някакви американски туристи, които да пречат на работата ни — рече Матилд.

— Ще получите много повече от един милион франка — каза Жозефин. — Ще получите нов живот.

— Наистина всичко е съвсем просто — заключи Джон Д. — Вие имате проблем, а ние го решаваме.

— Да, но как? — Изабел си представяше едно прекрасно ремонтирано крило за гости, три малки, но тихи спални, евентуално с баня, към тях — красиво обзаведена трапезария, а пред нея — тераса с шезлонги. „Семейна почивка в Прованс — ще ви струва само един милион франка.“

— Да, как? — изимитира я Жозефин. — Скъпа моя Изелда, наистина се вписвате много добре тук с вашата трогателна наивност!

— Казвам се Изабел — поправи я тя. Това, че Жозефин все бъркаше името й, неволно или нарочно, започна да й лази по нервите.

— Значи Джон Д. ще постъпи както навсякъде по света — каза студено Корин. — Ще изравни „Ринкинкин“ със земята и ще построи един грозен замък „Дивайн“ заедно със стъкления купол. Тази фирма никога не е държала на традиционен туризъм, нали?

— За замъците „Дивайн“, както иронично ги наричате, случайно архитектът е получил награда за дизайн — обясни Джон Д.

— Вероятно през седемдесетте години това е било нещо уникално — рече Корин. — Но днес е само уникално безвкусно. Просто е смешно „Ринкинкин“ да се превръща в хотел „Дивайн“.

— Безспорно — съгласи се госпожа Сесил. — Тук никой няма да търпи такава сграда! Има си строги предписания за строеж, старата къща е архитектурен паметник и изобщо…

— Ще се учудите, госпожо, с какви трудности сме принудени да се справяме, преди да построим един хотел. Парите и изгледите за работни места отварят вратите и сърцата и в най-строгата общинска управа. Освен това опазването на околната среда е наш приоритет.

— Да, най-после ще се научите да мислите отвъд границите на тесния си хоризонт. Знаете ли колко много работни места ще се отворят в един хотел „Дивайн“? — попита Жозефин. — А и игрището за голф ще привлече всеки от околността.

— Игрище за голф! — извика Корин. — Само това липсваше.

— Как без игрище за голф! — възмути се Джон Д. — Огромно игрище за голф, ако трябва да сме точни. Ще бъде най-голямото в региона, иначе няма как да накараме гостите да излязат в тази пещ. И аз си го представям много добре — пейзаж със затревена площ, докъдето погледът ти стига, чак до реката.

— Но това е смехотворно! — извика Матилд. — „Ринкинкин“ е прасковена плантация.

— „Ринкинкин“ е потънала в дългове развалина — поправи я студено Жозефин. — Джон Д. ще я откупи от нас на прилична цена. Ако не се съгласите, банката ще получи всичко. Не само ще загубите „Ринкинкин“, но няма да ви остане и пукнат франк.

— Помолихме ви само за един милион франка, с които да спасим имението — каза Корин. — Само за това!

— Само за това! — изимитира го Жозефин.

— Има и още едно решение — каза отчаяно Изабел. — След една година ще мога да предоставя повече от един милион франка, така че изобщо не се нуждаем от парите ви.

— Но след една година е твърде късно — напомни й Жозефин. — Много добре знаете. Предложението на Джон Д. е много изгодно, просто трябва да си стегнете багажа и да се сбогувате с това затънтено късче земя.

— Никога — отвърна госпожа Сесил. — И аз отказвам да повярвам, че ти като моя дъщеря би ни причинила подобно нещо!

— Не разбираш ли, мамо? Аз нищо не ви причинявам, само ви предлагам единствения възможен изход от ситуацията!

— О, глупости — каза Корин. — Ще си вземем този милион от другаде.

Жозефин го погледна присмехулно.

— Ако възнамеряваш да се възползваш от Мадлен и нейното любезно предложение да ти даде пари назаем, тогава нека ти кажа, че то вече не е валидно. Още вчера вечерта й се обадих по телефона и по някаква причина тя изобщо не се зарадва, че твоята… ааа… Изолде чака тук дете от теб. Не знам как, но горката Мадлен изглежда си е падала по теб. Което значи, че сега очевидно това не е така. Съответно и като благодетелка не можеш да я използваш.

Корин дори не трепна с мигли.

— Жозефин, каквото и да кажеш, никой тук няма да се съгласи да се направи от „Ринкинкин“ хотел „Дивайн“ с игрище за голф. Дори и ако Джон Д. предложи повече от прилична цена.

— Кога най-после ще разбереш, че нямате друг избор? — извика Жозефин.

— Може би просто трябва да бъдем по-конкретни — предложи Джон Д. и извади от джоба на ризата си хартийка и молив. — Ще напиша покупната цена на тази хартийка, а вие ще я разгледате на спокойствие. И добре пребройте нулите!

— Тук не сме в някой долнопробен филм, господин Диърфийлд Бийч, и аз мисля, че каквото и да напишете на тази хартийка, нашият отговор е „не“! Обезобразявайте с вашите хотели други места, но не посягайте на „Ринкинкин“.

— Държите се съвсем детински и неразумно. Какво ще ни попречи да купим имението на далеч не толкова висока цена, когато банката го обяви за продажба на търг? — попита Жозефин.

— Вероятно нищо — каза Корин. — За теб не съществуват неща като съвест или семейно чувство.

— Но поне притежавам здрав разум. — Жозефин стана. — И ако нещо е загубено, мога спокойно да го взема. Давам ви една седмица да обмислите предложението ни. Една седмица, през която да приема и извинението ви. После ще кажа на банката, че разплащам за своя дял от „Ринкинкин“ и че вие не сте платежоспособни. Тогава няма да има повече отсрочки. Имението ще бъде обявено за публична продан, а ние с Джон Д. ще предложим цена. Догодина по това време тук ще работи булдозер. — Тя махна с ръка към цъфтящите розови храсти на госпожа Сесил и Изабел, чието въображение тези дни рисуваше такива жизнени картини, видя вместо любимите си рози една пустиня с дълбоки бразди…

— Хайде, Джон Д., да тръгваме — подкани го дъщеря й.

— Но…

— Хайде. Казах ти, че никак не са лесни. Къде е Лоран? Веднага да си събере багажа.

— Жозефин, детето ми — рече госпожа Сесил, — не е хубаво да се разделяме скарани…

— Като че ли някога е било иначе — изсмя се пронизително Жозефин.

* * *

— Наистина ще го направи — каза Матилд и отпи голяма глътка вино от чашата си.

— Да, като нищо — съгласи се Корин.

Същата вечер Матилд говореше, разбира се, за Жозефин. През целия ден не бяха говорили за нищо друго.

Жозефин беше събрала багажа си. Заедно с Джон Д., купищата куфари и Лоран тя си тръгна още преди обед, оставяйки след себе си цяла редица хора със смутени лица, които не плачеха само заради Лоран. А той, притиснат между кашоните на задната седалка, имаше далеч не радостно, но все пак доверчиво изражение. Една почивка с майка му във вила с басейн, яхта и куче не му се струваше никак непривлекателна. Момчето беше твърдо убедено, че след седмица-две отново ще си е у дома.

Матилд обаче не беше толкова сигурна.

— Имам усещането, че няма да го върне тук — каза тя, когато откритият мерцедес се изнасяше по входната алея. Никой, освен Лоран не махаше. — Само за да ни ядоса.

— Глупости — не се съгласи госпожа Сесил. — Разбира се, че ще го върне. През август той започва училище и изобщо… тя не е лошо момиче…

Всички, освен Изабел, пиха вечерта вино, плодово розе, което Матилд бе изстудила с лед. Ермелин и Бертран се бяха върнали от Систерон и научиха за случилото се сутринта.

— Знаех си, че е намислила нещо — изръмжа Ермелин. — Тя е лукава. Такава си беше от дете. Бертран винаги го е твърдял.

— Ермелин — упрекна я госпожа Сесил. — Все пак говорите за дъщеря ми.

— Хранили сте змия в пазвата си — допълни Ермелин.

— Само да издържим още една година, после ще бъда богата жена — рече Изабел. — Междувременно мога да изтегля кредит. Предвид това, което очаквам от Фритьоф, сигурно ще ми отпуснат.

— И дума да не става — възрази Корин.

— Но защо не, Корин? — попита Матилд. — Сега тя е част от семейството.

— Защото и без това няма да стигне. Трябва ни не само този милион, а и още сума ти пари, които да изплатим на Жозефин. Тя ще си наеме високоплатен адвокат и ще ни съсипе.