— Да, но ако толкова настоява, ще получи само тази част от наследството, която й се полага по закон — каза Изабел. — А аз мисля, че при развода си ще получа повече от един милион франка. Само къщата в Хамбург струва четири пъти повече.

Корин въздъхна.

— Би било ужасяващо да спасявам имението с парите на бившия ти съпруг!

— Това не са негови пари — отвърна раздразнено Изабел. — Казах ти, че и аз съм вложила в тази къща и те ми се полагат по закон!

Леля Жермен се огледа търсещо.

— Но къде е симпатичният рус сервитьор, който сутринта беше тук?

— Уволнен е, лельо — отвърна госпожа Сесил. — Сега сервира долу, на Антибите.

— Жалко — каза леля Жермен. — Така ми се искаше да ми направи един масаж.

Все пак поне беше възнаградена с няколко уморени усмивки от посърналите си сътрапезници.

* * *

Жегата продължаваше. По на запад, в Луберон, току избухваха горски пожари, а също и в подножието на Лазурния бряг. Навсякъде ухаеше на лавандула, а нощите бяха така наситено виолетови, че свят да ти се завие. Прасковените дървета предлагаха лятната си реколта, цъфтяха за втори път и даваха за втори път плодове, макар далеч не в количествата от първата. Въпреки че по цял ден работеше на полето, Корин прекарваше половината нощ с Изабел навън на сравнително свежия нощен въздух, докато се умори достатъчно, за да заспи.

Двамата се отказаха да се любят в лавандуловите ниви, защото не беше достатъчно удобно, но най-вече заради госпожа Жур, която поради голямата жега започваше да бере лавандулата още през нощта. Представата как госпожа Жур, заплашително размахваща сърп, може да ги хване, не беше особено приятна и те отново решиха да се наслаждават на старото желязно легло на леля Жермен. Всяка нощ, прекарана с Корин, беше за Изабел като откровение, макар че, може би предвид бременността й, ласките им бяха много по-леки и по-нежни. Тя всеки път си мислеше, че може би е най-щастливият човек на земята, когато после, приятно изтощена, лягаше до Корин и през отворения прозорец нахлуеше лек вятър, надувайки мрежата за насекоми.

— Знаеш ли — обърна се към Корин, — докато ни липсват само пари, реално нищо не ни липсва.

И преди той да отговори, Изабел заспа. Корин се вслушваше в спокойното й, дълбоко дишане и мислеше, че тя има право. Бяха здрави, очакваха дете, а навън лавандулата така приказно цъфтеше, че не те оставяше нито за минута да се усъмниш в съществуването на Бог. И с финансовите проблеми щяха да се оправят, дори ако се наложеше да отстъпи пред настояванията на Изабел, като й позволи да изтегли кредит на свое име.

Но спокойното, лавандулово синьо настроение беше измамно.

На следващия ден получиха обаждане от Антибите. Лоран каза с нещастно гласче:

— Бабо, моля те, вземи ме. Искам вкъщи.

— За бога, какво се е случило?

— Моля те, бабо, вземи ме вкъщи.

С много усилия госпожа Сесил успя да се свърже с Жозефин по телефона, но тя отказа да върне момчето в „Ринкинкин“. Според нея Лоран нямал причини да се оплаква.

— Ужасно сте го разглезили — каза тя. — Станал е противно малко мрънкало. А можеше толкова добре да си прекара тук!

— Доведи го у дома, мъчно му е за вкъщи!

— По всякакъв начин се опитва да ни провали почивката. А Джон Д. толкова много се нуждае от нея!

— Моля те, нека се прибере, така и Джон Д. ще си почине по-добре.

— Аз съм негова майка! Превърнала си го в малко чудовище. Излага ме пред приятелите ми.

— Моля те, Жозефин. Доведи го тук, ние ще се погрижим за него.

— Как си го представяш? Не мога да тръгна просто ей така…

— Тогава ние ще дойдем да го вземем.

— От мен да мине. Но да не вземеш после пак да кажеш, че съм го изоставила.

Госпожа Сесил затвори телефона и се разплака.

— Горкото момченце — каза тя, макар на Изабел да й се струваше, че плаче и за горкото момиченце, което някога е била Жозефин. — Веднага трябва да си го приберем.

— Аз ще дойда с теб — предложи Корин. — Може би ще успеем да поговорим още веднъж с Жозефин поне да се откаже от изплащането на дела си.

— Какво му е направил този американец на момчето? — съскаше Бертран. — Така ми се иска и аз да дойда и хубавичко да му фрас… да му кажа какво мисля!

Но Корин и госпожа Сесил тръгнаха сами за Антибите. Матилд беше на работа, а Изабел, Бертран и Ермелин останаха в „Ринкинкин“ да пазят къщата. Корин и госпожа Сесил завариха Лоран физически невредим госпожа Сесил тайно се опасяваше да не открие синини и други подобни знаци за малтретиране, — но радостта, с която ги посрещна той, ясно говореше за душевното му състояние.

— Тук е толкова тъпо — прошепна Лоран в ухото на госпожа Сесил, която в същото време се усмихваше смутено на американските приятели на Жозефин, наели подобната на замък вила. — По цял ден си правят коктейли, пекат се на слънце или плават с яхтата. Дори не ползват платната, а включват мотора. Синът им е един тъп ревльо, все иска да си играем с някакво влакче, а пък аз не желая. И кучето не е никакво куче, а един пудел и на всичкото отгоре са го боядисали в прасковен цвят!

— Всички тук са толкова мили с него — каза Жозефин. — Но той се държи като лигаво бебе. Наистина съм много разочарована от теб, Лоран.

— И аз от теб — прошепна той тихо, но все пак доста близо до ухото на госпожа Сесил.

Джон Д. и американските приятели на Жозефин се стараеха да се държат гостоприемно. Освен това приятелите бяха много заинтригувани от семейството на Жозефин. За разлика от Джон Д., те проявяваха жив интерес към живота в едно провансалско прасковено имение. Помолиха Корин и госпожа Сесил да си починат няколко часа, преди да отпътуват в горещата си кола — отдалеч се виждаше допотопното рено, което нямаше как да е снабдено с климатик, — сервираха им питиета, а накрая — и вечеря на терасата.

Не можеше да се отрече, че гледката към морето беше феноменална, питиетата също не бяха никак лоши.

Сега, когато Лоран знаеше, че ще се прибере в „Ринкинкин“, весело се цамбуркаше в басейна с формата на бъбрек и дори си играеше с „тъпия ревльо“, петгодишния чипонос син на домакините.

Жозефин се почувства длъжна да се оправдае. С драматични думи тя разказа за краткия си брак с парижкия бизнесмен, който, едва научил за Лоран (непланиран), се развел с нея и я оставил сама с дете и без пукнат франк.

— Адски трудно е да си самотна майка — обясняваше тя и наистина й се появиха сълзи в очите. — Хем трябва да издържаш себе си и детето, хем и да се грижиш за него. Но няма как и двете едновременно. Така че се наложи да оставя Лоран на семейството си и това разбиваше сърцето ми.

Приятелите кимаха с разбиране и съчувствие. Корин и госпожа Сесил се въздържаха да напомнят на Жозефин, че наистина е оставила Лоран на семейството си, но по никакъв начин не се е погрижила за издръжката на двамата. Нейното търсене на работа се състоеше в това, да се грижи за себе си, да се конти и да отиде в Париж, за да си намери там възможно най-скоро нов богат мъж. Накрая сметките й излязоха точни. Джон Д., който седеше до нея пиян и държеше ръката й, беше живото доказателство.

Госпожа Сесил и Корин решиха да не се обаждат и да оставят Жозефин да си говори, като спестява истината. Нека нейните приятели я мислят за любяща, подложена на тежко изпитание от съдбата майка, за каквато тя с удоволствие се представяше. На двамата им беше мъчно за нея, независимо от всичко. Колкото и безотговорна, егоцентрична и злобна да беше, Жозефин очевидно съжаляваше, че не може да бъде добра майка. Лоран беше единственият човек, пред когото чарът й не минаваше.

С всяко следващо питие тя ставаше все по-сантиментална и накрая започна да плаче и да се самосъжалява, че синът й не я обича. Да, изобщо никой не я обича, хълцаше тя, което пък предизвика взрив от уверения в любов. Приятелите я уверяваха колко много я обичат, ценят я и й се възхищават, Джон Д. се кълнеше, че никога повече няма да помисли за друга жена и дори Лоран, който се изплаши от сълзите на майка си, зарови лице в скута й и се почувства длъжен да каже: „Но, мамо, аз толкова те обичам.“

Госпожа Сесил и Корин мълчаха, но с въздишка се съгласиха да пренощуват във вилата, за да има време Жозефин да се сбогува с Лоран. Идната седмица тя щеше да отпътува направо за Щатите, за да подготви сватбата си. Кога и дали Лоран ще я посети, не стана въпрос.

— Ще бъде жестоко двамата да се разделят сега — каза домакинът и посочи към безспорно трогателната картина на плътно притиснатите един в друг майка и син. — Освен това имаме още две страхотни свободни стаи.

Вече беше обяд на следващия ден, когато най-после всичко бе опаковано и всичко беше казано, и госпожа Сесил, Корин и Лоран можеха да се качат в старото рено. Жозефин, чиито зачервени очи бяха скрити зад черни слънчеви очила, помаха след тях. Човек би си помислил, че е настъпило грандиозно семейно помирение, ако в последната минута тя не беше казала на Корин:

— А какво решихте за предложението на Джон Д.? Размислихте ли?

— Нищо не се е променило, Жозефин. Не желаем „Ринкинкин“ да се превърне в хотел „Дивайн“ — отвърна брат й, а очите на Жозефин се присвиха зад очилата.

— Тогава знаеш какво ви очаква — каза тя.

Корин само кимна. Изабел беше права — единственото, което им липсваше, бяха парите. Човек трябваше само да види Жозефин, разполагаща сега с безкрайно много пари, без това богатство да е достатъчно, за да е щастлива.

— Какво толкова направи, че всички те изпратиха с такова нетърпение? — попита Корин, когато излязоха от дългото нагорнище и се включиха в трафика.

— Ами нищо — каза Лоран, но госпожа Сесил и Корин можеха да си го представят.

Двамата бяха невероятно облекчени, когато отново си прибраха момчето. През целия път на връщане те припяваха с радиото в колата „Виждам това, което ти не виждаш“ и брояха караваните, които по това време на годината задръстваха пътищата. Заради многото туристи им трябваше повече от час, докато отново излязат на магистралата, но дори и тук едва се придвижваха до Мандельо. Сякаш всички европейски каравани се бяха изсипали на пътя за Кан. При броенето им Лоран скоро стигна до число, което му беше напълно непознато.

Наближаваше вечерта, когато най-после излязоха от магистралата и се отправиха към Волон. Жегата все още тегнеше над земята като камбана.

— Един басейн не би бил излишен — каза замислено госпожа Сесил, докато попиваше с кърпа потта от челото си. — Знаеш ли песента за акулата в басейна, Лоран?

„Слава богу“, помисли си Корин, когато, все още радостно пеещи, завиха между двата каменни лъва към „Ринкинкин“. Но още щом паркира колата под чинарите, той усети, че нещо се е случило.

Пежото на Изабел го нямаше.

Появиха се Матилд, Ермелин и Бертран, за да прегърнат Лоран и да посрещнат другите.

— Изабел замина за Германия — съобщи им Матилд.

— Обадиха й се по телефона точно след като тръгнахте — докладва Ермелин. — Говореше само на немски, а след това побеля като платно. Отне ми цяла вечност да я накарам да ми каже на френски какво е станало. Леля й починала.

— Но… тя нали уж се подобряваше — извика госпожа Сесил.

— Неведоми са пътищата Господни — каза Ермелин. — Без да вземе много багаж, седна в колата и замина.

— Поне аз да бях тук — изплака Матилд. Щях да я спра. Или щях да я придружа. Сигурно е в шок, и то при нейното състояние.

— Значи е тръгнала вчера сутринта? — Корин прехапа устни.

— Нищо не й се е случило — продължи Матилд. — Вчера късно вечерта се свързах с чичо й и разбрах, че вече е пристигнала. За съжаление не знам немски, а човекът говореше много лош френски, но доколкото успях да разбера, леля й не е била в рехабилитационна клиника, а в дом за безнадеждно болни. Знаела е, че ще умре, знаела е още от март, че има метастази в мозъка и в черния дроб, но не е искала Изабел да научи за това.

— Какъв ужас! — изплака госпожа Сесил.

Корин продължаваше да хапе долната си устна.

— Горката Изабел. Трябва веднага да отида при нея.