* * *

Валеше. Беше типичен немски дъжд, тежко падащи капки, като завеса, която за минути прониква дори под чадърите. По някакъв начин това време действаше утешително на Изабел, някак беше в унисон с тъмните шлифери и чадърите, които носеха хората — слънчевото време не би подхождало в случая. Пред малкия гробищен параклис се беше образувала голяма локва, пътищата бяха съвсем разкашкани.

„Хвани ме за ръка и ме води — пееше хорът — до блажения ми край и вечността.“

Блаженият ми край — краят на леля Полет далеч не беше блажен. По-скоро окаян.

— Жесток — беше казал чичо Лудвиг. — Нечовешки. — Но минало бързо, а от други бил чувал, че им е трябвало много по-дълго време да се преборят с този ужас.

— А аз не знаех нищо — отвърна Изабел. — Никога няма да си го простя.

Хорът беше спрял да пее. Чичо Лудвиг я хвана за ръка и заедно тръгнаха след ковчега, носен от четирима мъже. Последваха ги всички облечени в черно хора, които досега ридаеха в параклиса или гледаха втренчено Изабел и чичо й с онази почти непоносима смесица от любопитство и съжаление. Прескачаха голямата локва и се присъединяваха към процесията на черните чадъри.

Дори чичо Лудвиг имаше такъв. Държеше го над главите им, докато гледаше невиждащо ковчега отпред. Той беше окичен с ралица и флокс — любимите цветя на леля Полет.

— Знаех, че ще се почувстваш така — рече чичо Лудвиг. — Казах й го. Ако сега отпратиш Изабел, после тя ще се почувства още по-нещастна, това й казах. Но тя реши, че ще я разбереш.

— Не — изхлипа Изабел. — Никога!

Леля Полет знаела от самото начало, че има разсейки в цялото тяло и че в черния дроб са по-опасни, отколкото първоначалният рак, отстранен от гърдата. В началото имало надежди, че с химиотерапията още може да се постигне нещо, но нито туморите в дроба, нито тези в мозъка се повлияли от нея.

„Безнадеждно“, гласяла диагнозата на лекарите след първата фаза на лечението.

— Това означава, че когато бяхме на остров Рюген, вече сте знаели? — Изабел ужасено закри лицето с ръце.

— Да. — Чичо й кимаше съкрушено. — Исках да ти каже, но тя упорито държеше на своето. Държеше непременно да се върнеш във Франция. „Стига ми и това, че ти ме гледаш как умирам, каза тя. Не бива и Изабел да го преживява.“

— Но не е трябвало да го прави — хлипаше Изабел. — Не е трябвало да ме лъже.

— И аз така мисля — съгласи се чичо Лудвиг. — Щях да ти кажа, но й обещах да не го правя. Нали знаеш колко твърдоглава беше.

Изабел кимна, давейки се, после дълго плака, кротко и безутешно.

— Аз ви изоставих. Вие сте имали нужда от мен.

— Аз да, детето ми, но за леля ти така беше по-добре. Тя нямаше да понесе да я гледат още хора, нямаше да понесе да те гледа как страдаш. Опитай се да я разбереш.

— Никога — каза Изабел, но вече не звучеше толкова отчаяно.

Леля Полет й беше написала писмо, което тя беше в състояние да прочете едва на следващата сутрин.

„Луи казва, че ще ми се сърдиш, задето те отпратих, но аз знам, че ще ми простиш. Ти винаги си била най-важното нещо в живота ми от мига, в който дойде у нас като малко къдрокосо човече с големи очи, толкова ранимо и така нуждаещо се от обич. Просто нямаше да понеса да те гледам край смъртното си легло. Аз съм толкова щастлива, че си добре, ангелчето ми. Че намери във Франция мъж, който те обича, намери дом и семейство. Когато се роди детето ти, ще разбереш колко много те обичам, независимо че не си мое дете, а на любимата ми сестра. Ще ви липсвам на двама ви с Луи. Но съм твърдо убедена, че и двамата сте зрели и разумни хора и ще се научите да живеете и без мен. Всеки ден е ценен, миличка, всеки ден, така че гледай да не го пропиляваш.“

 * * *

В една ваза до отворения гроб имаше петдесет рози с дълги дръжки. Всеки, който минаваше покрай гроба, трябваше да вземе една и да я хвърли върху ковчега, току-що нежно спуснат в гроба.

Изабел беше веднага след чичо Лудвиг в редицата. Тя хвърли лавандуловото клонче, което през цялото време държеше в ръката си. Беше го откъснала в „Ринкинкин“ същата сутрин, когато й се обадиха. Вкъщи беше само Ермелин, когато тя затвори телефона и в ужаса си говореше само на немски.

— Нищо не разбирам, госпожице — беше извикала Ермелин. — Моля ви, говорете с мен на френски.

По някое време Изабел успя да каже на френски ужасното изречение:

— Тази нощ е починала леля ми.

Не помнеше нищо от пътуването си до Кил, помнеше само, че чичо Лудвиг я посрещна в началото на тяхната улица и я подкрепяше до вкъщи като стара жена.

— Нали ти казах да не идваш веднага, и не сама — скара й си той. — Нали трябва да мислиш за бебето.

Но Изабел не беше помислила за бебето. Не беше помислила и за Корин, който сигурно се побъркваше от притеснение, не беше помислила за нищо и за никого.

Едва на следващия ден, след като прочете писмото от леля Полет и разбра подробности за хода на болестта й, тя се сети, че трябва да се обади в „Ринкинкин“. Чичо Лудвиг каза, че не е нужно, защото още през нощта е говорил с Матилд и й е обяснил най-необходимото. Ако чичо й е разбрал правилно, Корин, госпожа Сесил и малкият Лоран са се върнали от Антибите едва вечерта. Изабел до късно очакваше обаждане от Корин, както и сутринта преди погребението. Но телефонът мълчеше.

— Толкова ми липсваш, лельо Полет — каза полугласно тя.

Аз винаги ще бъда с вас, пишеше в писмото и Изабел от все сърце се надяваше да е така. Сълзите течаха по бузите й, но дъждът веднага ги отмиваше. Чичо Лудниг отново я хвана под ръка и вдигна чадъра над питата й. Застанали един до друг, те получаваха съболезнования от приятели, съседи, роднини и познати, ръкуваха се и благодаряха.

Изведнъж сред черните фигури с тъжни лица се появи един светъл силует. Една мокра от дъжда фигура в джинси и бяла риза, която чинно се нареди на опашката, после спря до гроба и хвърли една роза.

Изабел шумно си пое въздух.

— Кой пък е този? — прошепна чичо Лудвиг до нея. — Да не би да е той? Твоят Корин!

— Да — успя само да каже Изабел, преди Корин да се изправи пред тях.

— Съжалявам, че не успях да дойда навреме, но реното закъса насред Люксембург и когато най-после отидох у вас, вече бяхте тръгнали. Една съседка беше така добра да ми покаже пътя към гробищата. За съжаление, нямах време да се преобличам. — Говореше на френски, но чичо Лудвиг сякаш въпреки това го разбра.

— Чудесно е, че изобщо сте дошли — каза той на немски и взе дланта на Корин в своите длани. — Нямате представа какво означава това за мен.

На Корин му беше невъзможно да го разбере, но изражението на възрастния мъж беше красноречиво. Той наистина се радваше.

— Ужасно е това, което се случи със съпругата ви — продължи Корин. — Ние с Изабел бяхме твърдо убедени, че тя ще оздравее. Често сме си говорили, че можете да отседнете при нас в „Ринкинкин“, когато се оправят нещата.

— Сега ще трябва да дойда сам — каза храбро чичо Лудвиг.

Изабел не беше толкова храбра. Когато видя Корин толкова близо до себе си, самообладанието й я напусна. Тя се хвърли в обятията му и остави сълзите да се стичат по бузите й. А Корин я притисна силно до себе си и я обгърна с ръце.

Пусна я чак когато чичо Лудвиг го потупа по рамото и рече:

— Ще ви загубим и вас. Определено не сте облечен подходящо за нашето немско лято. Хайде, преживяхме и това. Да се прибираме у дома.

* * *

— Не мога да си представя колко време е нужно за това — каза Корин и ритна встрани една празна бирена кутия, която някой беше забравил.

Безспорно това беше идеално място за пикник. Виждаше се една лавандулова нива със съвсем други размери в сравнение с размерите на нивата на госпожа Жур. В почти безкрайни редици се простираха подобните на таралежи храсти, искрящото лилаво чудесно контрастираше с жълтите рапици, които цъфтяха точно до тях. Единственото загрозяващо нещо беше експресният път, минаващ през тази цветна красота.

Те обаче не бяха спрели за пикник. Изабел отново търсеше тоалетна. Един малък храст покрай пътя предлагаше някаква минимална защита от погледите, но това й беше достатъчно.

— Щом отсега е тръгнало така, какво ще стане, когато бебето порасне още? — попита тя, когато излезе иззад храста. — На ден ходя толкова често до тоалетната, колкото иначе за цяла седмица.

— Ако не бяха тези паузи, щяхме отдавна да сме си вкъщи — съгласи се Корин.

— Аз щях да съм си отдавна вкъщи — поправи го Изабел. — Но твоята таратайка се радва на честите паузи.

— Това е само защото е толкова натоварена — защити Корин своето рено.

От погребението на леля Полет беше минала една седмица. Сега те се връщаха в „Ринкинкин“, малкото пежо на Изабел и старото рено на Корин, натоварено до тавана. Книги, албуми, картини, папки, персийския килим, малкото черешово писалище, дори Флорентин, манекена, всичко караха със себе си в Южна Франция.

— Тук изобщо не е валяло — установи Изабел, докато отново се качваше в колата си. — Можеш ли да повярваш?

— На мен ми беше много добре за разнообразие да съм цял ден мокър — отвърна Корин. — Не забрави ли нещо?

— Не мисля. Пък и ако съм забравила, чичо Лудвиг ще ми го донесе, когато дойде наесен в „Ринкинкин“.

— Имах предвид, че сега забрави нещо: да ме целунеш — каза Корин.

Изабел се върна да го целуне. Беше много дълга целувка.

— Още колко има? — попита тя за пътя.

— Още само трийсет километра. Ако този участък не беше в ремонт, щяхме да останем на магистралата. Но и при това положение до вкъщи на терасата ни остават още четирийсет и пет минути и ще можем да си опънем краката. Освен ако не ти се наложи да спрем отново…

Изабел се засмя, докато се качваше в колата и включваше мотора. Корин в реното си пред нея включи мигач и отново зави по магистралата. В огледалото за обратно виждане лицето му изглеждаше спокойно и щастливо.

— А дори не знае за най-хубавото — каза Изабел на Флорентин, която пърхаше с мигли при вибрирането на двигателя, и както винаги при тази мисъл сърцето й се стопли.

Корин още не знаеше, че сега тя е богата жени. Научи го в деня на погребението, докато той спеше дълбоко горе в детската й стая, а те с чичо Лудвиг седяха в кухнята.

— Не искам пари, чичо — беше казала Изабел.

— Съжалявам, но нямаш избор — отвърна чичо Лудвиг. — Тя сключи тази застраховка „Живот“ преди много време и през всички тези години ти си вписана като единствен ползвател. Това е хубава, кръгла сума.

Така беше. Един хубав половин милион германски марки. Изабел преглътна два пъти.

— Но тези пари може да ти потрябват — каза тя. — Трябва да попътуваш малко, ще ти се отрази добре. Всеки ден е ценен, писа леля Полет.

Чичо Лудвиг се засмя.

— И на мен ми написа това и аз ще се придържам към него. Но, повярвай ми, наистина имам достатъчно пари. Притежавам тази къща, спестили сме по нещичко, а и получавам немалка пенсия. Тези пари винаги са били за теб и аз знам, че ще ги използваш добре.

— Ще реша един куп проблеми — уточни Изабел.

Тя изведнъж се зачуди как е могла да крие тайната си цяла седмица. Кой е най-подходящият момент, за който толкова я пазеше? Изабел се приближи до реното и трескаво засвятка с фарове.

Корин веднага отби край пътя и изскочи от колата.

— Какво има? Едва ли пак ще…

Изабел слезе и уви ръце около врата му.

— Не — прекъсна го тя. — Само трябва да ти кажа нещо много спешно.

Вместо епилог

Рецептата на Матилд Ле Бер за Провансалски Специалитет

Доматите (узрели, но възможно по-твърди) се разрязват наполовина и се пекат с плоската страна надолу в тава с горещ зехтин. След няколко минути се обръщат и се пекат от другата страна. После се слагат в натрита с чесън и зехтин форма, добавя им се сол, пипер и съвсем малко захар (заради доматената киселина).