Керстин Гир - Лавандулови нощи

— Стари вестници ли? — повтори госпожа Елбман. — Но за какво са ви?

— Искам да увия в тях тези латернички — обясни Изабел. — На места са ужасно чупливи.

— На кого го казвате! — Веднъж, докато забърсваше праха, госпожа Елбман беше счупила грациозната порцеланова ръка на една танцьорка и още не можеше да се освободи от ужаса, който преживя, макар после Изабел така добре да я беше залепила, че повредата изобщо не се забелязваше. — Най-добре вземете „Ди Цайт“ — предложи тя. — Долу винаги има купчина от последните десет броя. Господин съпругът ви казва, че форматът им не му е удобен, затова не обича да ги чете. Но не мога и да ги изхвърля.

— Така е — съгласи се Изабел. — Фритьоф си купува „Ди Цайт“ само за престиж.

— Тогава няма да забележи, ако вземем няколко листа от тях — каза госпожа Елбман и добави заговорнически: — И аз съм си вземала по някой и друг стар брой за разпалване на печката.

— Хм, хм — отвърна безучастно Изабел.

Тя вече мислеше за друго. Какво още й трябваше? Паспортът, шофьорската книжка, кредитните карти и мобилният телефон бяха в дамската й чанта, но в сейфа имаше още някои много важни неща, които в никакъв случай не биваше да оставя тук.

— Ще ви донеса малко вестници — предложи госпожа Елбман. — Поне да послужат за нещо, нали?

— Много мило от ваша страна. И дали ще бъдете така любезна да опаковате латерните? Правите това много по-добре от мен.

— Разбира се — каза прилежно госпожа Елбман. — Особено ще внимавам за танцьорката.

Изабел я изчака да слезе по стълбата, после се втурна обратно в спалнята и отвори сейфа. Той беше защитен с код — 2,4,4,1,9,6,6 — 24.4.1966, рождената дата на Фритьоф.

— Никой крадец няма да ме помисли за толкова глупав, че да въведа рождената си дата — беше казал той, когато слагаше ключалката.

Изабел не беше много убедена, но за щастие до днес никой не беше я разбивал.

Тя си взе спестовните книжки (в тях имаше само няколкостотин марки, повечето беше вложила в ценни книжа, някои — на срочен влог в банката) и ценните книжа, но след известно колебание върна всичко, което беше на името на Фритьоф или на името на двамата. Остави и парите в брой, които Фритьоф държеше тук като един вид запаси за краен случай. Това бяха над четири хиляди марки — от цяла вечност се мотаеха тук и сигурно щяха да посрещнат неизползвани епохата на еврото. Все едно, това бяха пари на Фритьоф и тя не желаеше да се възползва от тях.

За миг Изабел все пак се опита да промени кода на сейфа, примерно с датата на сватбата им или с датата на днешния запомнящ се ден. Но после отхвърли и тази мисъл, не искаше в никакъв случай да ядосва Фритьоф повече, отколкото и без това щеше да го ядоса. Пък и неговото чувство за хумор беше доста мъгляво.

Тя натъпка документите в последната чанта от свинска кожа, която имаше достопочтената изработка на чанта на селска акушерка, като сложи вътре и радиобудилника от нощното шкафче. Накрая се огледа още веднъж. Като се изключат куфарите и чантата, всичко изглеждаше както обикновено: вратите на шкафовете бяха затворени и няколко предмета от нощните шкафчета липсваха, нищо друго не биеше на очи. Изпод идеално опънатата от госпожа Елбман покривка на леглото се подаваше едно светлокафяво плюшено ухо и сърцето на Изабел се сви. Тя дръпна плюшеното ухо и заразглежда на дневна светлина мечето, с което се приспиваше още от бебе. За малко да забрави любимия си Фруфру!

Няколко секунди Изабел се бореше със сълзите. Фритьоф не можеше да понася Фруфру, на няколко пъти се беше опитвал да прати на боклука неугледната стара вещ, но Изабел винаги пламенно се застъпваше за плюшения си приятел от детството. Вземаше го със себе си дори когато ходеха на почивка, и то в ръчния си багаж, за да може и той да гледа през прозореца.

„Ако се срамуваш от него, прави се, че не си с мен“, каза Изабел на Фритьоф навремето, когато още им беше хубаво един с друг. А Фритьоф се беше усмихнал: „Хм, хм, все пак има пъпка в ухото. А пуловерът, който му е оплела леля ти, сигурно е бил по последен писък на модата през седемдесетте. Мисля, че дори и аз имам такъв.“

— Всичките латерни ли да опаковам? — прекъсна госпожа Елбман спомените на Изабел и очите й се разшириха ужасено: при вида на отворените куфари и Изабел, с плюшеното мече в ръка, тя видимо се обърка. — Какво… как?

Изабел сложи мечето в акушерската чанта.

— Ще замина за известно време. — Не, така нямаше да стане. Тя реши да каже на жената цялата истина. — Тръгвам си оттук, госпожо Елбман.

Госпожа Елбман беше толкова шокирана, че не можа да произнесе и дума.

На Изабел и се струваше редно да даде някакво обяснение, но тъй като в този миг тя самата не беше наясно какво прави и защо го прави, замълча.

— Но… — каза безпомощно госпожа Елбман.

Такова нещо можеше да се случи на Борис и Барбара, но не и в нейното семейство Теген!

— Нищо не мога да променя — отвърна Изабел със съжаление.

Някак си й беше мъчно за госпожа Елбман. Тя така старателно беше увила латерните във вестници, без да подозира, че сега тези хубави неща ще се отправят на дълго пътуване.

Изабел завлачи акушерската чанта в гостната и внимателно прибра вече опакованите латерни.

— А господин съпругът ви? — попита госпожа Елбман с треперещ глас. — Той дали изобщо подозира нещо?

— Опитах се да му кажа. — Изабел уви любимата си латерна, една миниатюрна каляска, в една обява от декемврийски брой на „Ди Цайт“. — Но той не ме чу. Никога не ме чува.

— Та той е толкова зает — обясни госпожа Елбман. — Трябва да печели пари, за да си позволите тази хубава къща, хубавите пътувания и всички тези елегантни дрехи, които имате в гардероба си. Не избързвайте, госпожо Теген. После ще се разкайвате.

— Определено няма — каза малко ядосано Изабел и се съсредоточи в опаковането на една порцеланова латерна, изрисувана с китки лавандула и пееща „Au claire de la lune“3 при отварянето на капака й.

— Миличка, ако знаете колко ви е добре тук! — продължи госпожа Елбман. — Другите мъже… да, те наистина дават на жените си повод за раздяла, ах, какви истории мога да ви разкажа! Жени и алкохол, хазарт и тирания, дори и в най-добрите семейства, дори във висшето общество! Но господин Теген, той е един порядъчен мъж. Аз не бих го напуснала.

— Не е и нужно да го правите — отвърна Изабел, пъхна и последната латерна в акушерската чанта и се изправи. — Вие можете да останете при него и да му бъдете вярна, докогато пожелаете, госпожо Елбман.

За една минута госпожа Елбман загуби дар слово. Само гледаше неразбиращо как Изабел мъкне чантата и куфара надолу по коридора.

— Ще бъде ли оскърбително за вас, ако ви помоля да ми помогнете с багажа? — попита Изабел, когато за втори път мина покрай застиналата на мястото си жена. — В дрешника има още един голям куфар.

Госпожа Елбман помисли и успя да докара една измъчена усмивка:

— Е, понякога трябва да има и бури, нали? Може пък да е добра идея да отидете за няколко дни при леля си и чичо си! Така помирението после ще е по-приятно.

Изабел не отговори. Как да се противопостави на безнадеждния оптимизъм на тази жена?

Тя решително нави персийския килим, който бе получила за сватбата си. По него имаше симетрични мотивчета в топли естествени цветове и на Изабел внезапно й се стори непоносима мисълта да го остави тук.

Госпожа Елбман й помогна да набута килима заедно с куфарите и акушерската чанта в багажника и на задната седалка на нейното пежо кабрио. Сигурно си беше възвърнала способността да говори, тъй като не спираше да обяснява на Изабел за Борис и Барбара, които вероятно също скоро ще се сдобрят, и за Каролине, на която в момента наистина не й е лесно с Ернст-Август, и за нейната (на госпожа Елбман) братовчедка Лизлот, чийто мъж профуква всичките си пари по кръчмите. Изабел пропускаше всичко покрай ушите си; тя провери съдържанието на дамската си чанта и си наметна зимното палто с цвят на камила. Имаше неприятното усещане, че е забравила нещо важно. Макар че беше лудост, Изабел се изкачи още веднъж по стълбата и излезе отново с куклата Флорентин.

— Няма място за това в колата — каза госпожа Елбман, която иначе нямаше нищо против Флорентин да напусне завинаги къщата. Със своя нащърбен нос и обикновена червена къдрава перука, тя изобщо не подхождаше на елегантното обзавеждане.

— Напротив, може да пътува на седалката до шофьора — обясни Изабел, която всъщност се беше върнала за писалището от черешово дърво. Но и при най-добро желание нямаше да го смести в малката кола. Погледна часовника. Петнайсет и трийсет — точно след двайсет и четири часа щеше да е срещата им с доктор Франкенщайн. — Е, ще тръгвам — каза тя.

Госпожа Елбман изглеждаше така, сякаш ей сега ще избухне в сълзи.

— До скоро, госпожо Теген. И помислете върху това, което ви казах.

— Да, да — увери я тържествено Изабел. — Много ви благодаря за помощта, госпожо Елбман, и предайте много поздрави на мъжа ми. Ще се обадя по пътя.

— Не отивате ли при леля си? — Госпожа Елбман изглеждаше още по-шокирана, ако това изобщо беше възможно.

— Не — отвърна уверено Изабел.

Макар да й се искаше леля Полет да я поглези и утеши, а чичо Лудвиг — да й даде някои добри съвети, тя знаеше, че едно пътуване до Кил щеше да е бягство назад. Рано или късно Фритьоф щеше да се появи на вратата, вероятно с адвокат и съдийско разпореждане веднага и на място да вземат от нея яйцеклетка.

Не, оставаше й само бягство напред.

Пътуване към неизвестното.

— Довиждане, госпожо Елбман — каза тя, като едва успя да сподави радостното вълнение в гласа си.

Госпожа Елбман стоеше в рамката на отворената врата и остави вятърът необезпокоявано да разбърква прическата й, докато гледаше как Изабел се качва в колата си и внимателно слага предпазния колан на Флорантин на седалката до шофьора. Когато колата зави зад следващия ъгъл, госпожа Елбман въздъхна дълбоко. После с бързи крачки се върна в къщата, за да се обади на братовчедка си Лизлот, която също като нея си падаше по малки и големи драми във висшето общество. Върху тази специална драма у семейство Теген госпожа Елбман имаше сега изключителни права, а историята беше съвсем прясна!