Изабел с мъка се сети, че си беше забравила мишите пантофи в шкафа у дома. От пантофите мисълта й се отклони към нейната приятелка. Мони щеше да се смае, когато разбере, че тя, Изабел, е избягала от къщи. За миг й хрумна да й се обади, но после отхвърли идеята, защото в момента Мони беше необвързана и прекарваше съботните сутрини или в сън, или наблюдаваше ужасено отстрани партньора си „за една нощ“ и тактично, но недвусмислено го избутваше от апартамента.

— Нямаш представа колко си си добре — повтаряше Мони винаги когато Изабел се опитваше да каже нещо негативно за Фритьоф и за брака си. Като че ли това беше целта на необвързаните жени — да се сдобият със съпруг и после цяла вечност да са щастливи с него.

Изабел предполагаше, че след първия шок Мони много ще се зарадва на новината, че Изабел също вече е част от огромния клуб на необвързаните. Фактът, че е омъжена, пречеше на близостта им. Независимо от всякакви сближавания, тя и Мони живееха в два различни свята.

— Необвързаните живеят на една планета, а женените — на друга — каза веднъж Мони. — И тези планети са в две различни слънчеви системи.

Сега вече щеше да е различно, отсега нататък щяха пак да живеят в една слънчева система. Заедно щяха да ходят на салса партита, да се напиват и да флиртуват с напълно непознати мъже.

Изабел потрепери. Кроасанът и кафето не успяха да пропъдят нито студа от костите й, нито умората. Нищо чудно, тя беше пътувала цяла нощ, ако не се броят няколкото почивки на различни паркинги на магистралата. Веднага след Бремен Изабел се обади на леля Полет и чичо Лудвиг. Искаше да омекоти удара, преди Фритьоф да ги е паникьосал.

— Ma mignonne Isabell!4 Колко хубаво, че се обаждаш — възкликна леля Полет.

— Не знам, лельо Полет. Нямам добри новини.

— Mon Dieu!5 Да не би и ти да си болна?

— Не, в цветущо здраве съм. Защо? Някой от вас не е добре ли?

— Все още сме добре! Казвай сега лошите новини!

— Разделих се с Фритьоф.

За миг от другата страна на линията се възцари тишина. После леля Полет попита:

— Завинаги ли?

— Да. Тръгнах си.

— Тръгнала си си? Прилича ми на дълго планирано намерение. Детето ми, винаги можеш да си пазиш тайните, но можеш да ги споделяш и с нас. Къде живееш сега? Имаш ли там телефон? И как си с парите?

— Ами още не живея никъде — отвърна уклончиво Изабел. — В момента пътувам с колата.

— Слава богу! Кога ще бъдеш тук?

— Лельо Полет, пътувам в обратна посока. На юг.

Отново настъпи миг тишина. После леля й въздъхна и попита:

— И накъде си тръгнала, chérie6?

— Не знам точно. Към Франция. На топло.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Да. Всичко е наред. Още във Франкфурт обмених франкове, взех си и всичко необходимо. Лельо Полет, това изобщо не беше планирано, но не можех да остана с Фритьоф нито ден повече. Двамата просто не сме един за друг.

— Да. — Леля Полет въздъхна отново. — Това е така. Но си мислех, че ако се обичате достатъчно, нещата могат и да потръгнат.

— Аз обаче не го обичам… достатъчно. Той мен също. Ако се обади у вас, кажи му, че ще му звънна. Поздрави чичо Лудвиг от мен. Пак ще позвъня, щом се установя някъде.

— Да се пазиш, детето ми. Обещай ми.

— Обещавам.

Всъщност тя възнамеряваше до вечерта да пътува и после някъде да си намери хотел за през нощта, но премина будна Рейнланд, направи почивка в Мозелтал и към полунощ премина границата с Люксембург. Толкова бодра беше, че табелите, указващи хотели и мотели, не можеха да я привлекат. Защо просто да не продължи да пътува? През нощта и без това се шофираше по-бързо. От Бон насам вече беше престанало да вали и магистралата беше суха. Изабел си наду радиото и заприпява високо. Толкова добре се чувстваше, колкото никога досега. След Мец зареди гориво, купи си кола и продължи напред, ей така напосоки, все на юг. Дижон, Лион, Валенс — пежото поддържаше над 150 километра в час, без да роптае.

Едва сега, рано сутринта, умората сякаш надви Изабел. А заедно с умората се върнаха и колебанията й относно спонтанното тръгване. Може би Фритьоф имаше право, когато окачестви поведението й като детинско. За всеки случай не беше особено зряло това, просто да духне, вместо да се справи делово и разумно със ситуацията. Толкова много неща имаше за уреждане и обсъждане, така че всичко друго може би щеше да е по-правилно от това, да подпали колата на юг, без цел и без идея какво точно предстои.

Изабел виждаше на картата колко много километри е оставила зад гърба си и макар да не беше сигурна накъде ще върви по-нататък, поне знаеше, че е много по-близо до целта, отколкото до семейния си дом.

Прованс — тя очерта с показалец огромната област. Някъде там бяха прасковените дървета, за които беше чела, и някъде там, където през лятото мирише на лавандула, а небето е опънато като блестяща синя коприна над белите скални образувания, тя щеше да си наеме стая и да помисли на спокойствие какво ще прави с остатъка от живота си.

От мислите й я извади силното позвъняване на мобилния й телефон. Съвсем беше забравила, че той изобщо е включен. Сигурно беше Фритьоф, толкова рано сутринта нямаше кой друг да се обади. Само я учуди, че не я е потърсил много по-рано.

— Ало?

— Здравей, Изабел, аз съм. Обхватът е чудесен. Къде си?

— Добро утро, Фритьоф. — Тя се ядосваше, че гласът й трепери и не може да се освободи от чувството за гузна съвест. — Аз съм на една ав… ааам… на едно място, което се казва Шарм-сюр-Рон.

— Къде е това? Във Франция ли?

— Не, в Исландия. Боже мой, така, както звучи, къде може да е? — Нападението винаги е най-добрата защита. В никакъв случай не желаеше той да усети вината в гласа й.

— За всеки случай не ми звучи като място, където си щастлива — контрира я Фритьоф. — Звучиш доста ядосано.

— Аз съм ядосана! На теб.

— И какво ще правиш във Франция? Нещо свързано с родителите ти ли е?

— С родителите ми ли? — Изабел се стъписа. — Защо пък с родителите ми?

— Ами ние си помислихме… значи чудехме се дали не си тръгнала да търсиш следи. За майка си… Сега, когато и ти самата обмисляш възможността за деца, вероятно търсиш следи от собственото си минало.

— Моля? Аз познавам миналото си, няма какво да го търся — заяви Изабел, все още объркана. — Вярно, майка ми беше французойка, но двете с леля Полет са от Париж, а там вече съм ходила десет пъти.

— Виж, мислехме си, че си се изплашила от бъдещата си роля на майка, защото ти самата си била сираче — каза Фритьоф.

— Мислили сте значи? — Изабел говореше бавно, изпълнена с гняв. Гузната съвест я беше напуснала. — Кой изобщо е другият, с когото така задълбочено си обсъждал моята психика? Твоят доктор Франкенщайн?

— Не, говорих само с госпожа Елбман — каза Фритьоф. — Тя стигна до същото заключение. Все пак съгласи се, че не е нормално да си грабнеш куфарите и да офейкаш ей така, без всякаква причина.

— Без всякаква причина — повтори презрително Изабел. — Ти наистина си невероятно дебелокож, Фритьоф. За твоя информация: когато родителите ми са починали, съм била на две и половина. Няма как да си спомням, но знам със сигурност това: леля Полет и чичо Лудвиг са направили най-доброто, за да ги заместят напълно. Никога нищо не ми е липсвало и ако съм се изплашила от ролята си на бъдеща майка, то е само заради теб!

— Заради мен ли? — повтори Фритьоф. — Защото поемам отговорността вместо теб и понякога мисля вместо теб, когато ти самата не си в състояние?

— Именно — отвърна Изабел. — Досега ми е било добре да мисля сама за себе си. Аз съм голяма жена, на двайсет и осем години.

— Тогава се дръж като такава — рече Фритьоф.

На Изабел много й се искаше просто да затвори, но това нямаше да е особено зряла реакция. Реши да каже няколко заключителни, разумни думи:

— Знам, че има какво да се обсъди, Фритьоф, идеята за раздяла не идва току-така, но докато търсиш вината изцяло в мен и в някакви измислени психически проблеми, няма да стигнем далеч. Сега ще си почина няколко дни, пък после ще видим.

— Да си починеш ли? Това сигурно е някаква шега! От какво толкова се умори? От много спане и нищоправене? — извика отново Фритьоф, но Изабел вече беше затворила.

Оставаше доволна от себе си, че не започна да крещи и да го ругае.

Тя енергично изключи телефона. Типично за Фритьоф — предпочита да й припише някаква невроза, вместо поне веднъж да потърси причината у себе си. И какво нахалство да изтъква нейното „безделие“, след като той лично настояваше тя да прекъсне работа!

Умората й изведнъж се изпари. Гневът от обаждането на Фритьоф й бе покачило мощно адреналина и тя реши да попътува още малко. Извън магистралата, направо сред природата. Тъй като нямаше определена цел, можеше да спре, където си поиска.

Изабел беше свободна.

— След няколко часа ще си намерим едно китно хотелче, където да преспим — каза тя на Флорентин, чиито мигли трепнаха в знак на съгласие, когато моторът се задвижи.

* * *

Волон, 25 март

Лоран беше готов. От миналия следобед работеше като пчеличка и беше много горд със себе си. Сега благодарение на него „Ринкинкин“ имаше нов източник на доходи, и то почти без никаква инвестиция. Ипочудовищата съвсем скоро щяха да са в миналото, тъй като Лоран щеше да купи най-опасния мравоядец диспокредит, който можеше да се купи с пари.

Сега му оставаше да направи само още едно нещо. Той нарами една дъска, закована с гвоздеи за дръжката на метла, и я понесе към улицата, която се виеше на двеста метра от входната алея към къщата, и оттам водеше нагоре към Сорбие. Тук той заби дръжката на метлата в земята и гордо изпъчен, седна до нея.

Малка къшта под наем беше изписано с черен маркер на дъската, с достатъчно големи букви, за да може да се прочете от минаващите с коли пътници и те да спрат.

Сега трябваше само някой да мине оттук. Някой, желаещ да наеме малка къща. Типично по детски, Лоран ни най-малко не се съмняваше, че точният човек рано или късно ще мине оттук.

Първа беше колата за доставки на семейство Сюмер и господин Сюмер дори махна с ръка на Лоран, но чак табелата не забеляза. Е, няма нищо, нали той си имаше недалеч оттук собствена къща. Бостаните с марули и пъпеши на Сюмер граничеха на изток с прасковените полета на „Ринкинкин“.

Следващият, който мина, беше Бертран със старото рено и както винаги, много бързаше. Той видя Лоран едва в последния момент и рязко наби спирачки.

— Защо не си на училище, млади човече? — попита го строго.

— Защото е събота, Бертран — отвърна спокойно Лоран и притаи дъх с очакване, когато погледът на Бертран се плъзна към табелата.

Той възнамеряваше да запази работата още малко в тайна, но и сега, след като Бертран научи за грандиозната му идея, нищо не се случи.

— Може и да бъркам аз, старият покривач на покриви, но „къща“ не се ли пише с „щ“? — каза само Бертран.

— Това няма значение — отвърна разочаровано Лоран.

— Да, за мен няма значение. Но се обзалагам, че учителката ти няма да погледне с добро око на една погрешно изписана дума.

— Тя сега не е тук — навъси се Лоран.

Защо Бертран не попиташе какво означава тази табела? В крайна сметка такова нещо не се слага всеки ден край пътя!

— И ти си прав. — Бертран се почеса по главата и му се усмихна. — Е, ще трябва да вървя, моята мила женичка вече чака с нетърпение яйцата си.

Това мигом отвлече вниманието на Лоран. Ермелин беше поръчала кокоши яйца за мътене, от които скоро да се излюпят пиленца. Беше прочела една книга за расово птицевъдство и дълго увещаваше вуйчо Корин да й разреши да увеличи кокошето ято с няколко нови породи, които според книгата на Ермелин ще дават не само повече, но и по-вкусни яйца, а и те самите били много по-вкусни. Когато времето им на носачки изтечеше, кокошките се озоваваха в тенджерите и тиганите на леля Матилд, но колкото и да му беше жал на Лоран за горките животни, той много обичаше пилешките хапки, фрикасетата и пастетите, които приготвяше леля Матилд. Макар да знаеше, че не е съвсем редно да се постъпва така с неговите пернати приятели, той не можеше да устои на ароматния пастет на масата пред себе си. Утешаваше се с това, че по този начин се отдава последна почит на животните. Да се погребват така, както се правеше с хората, нямаше да е от полза за никого!