През годините, в които Мадлен се превръщаше от плоска дванайсетгодишна в пленително изглеждаща, но ужасно стеснителна осемнайсетгодишна, увлечението й по по-големия брат на Жозефин ставаше все по-силно. Мадлен не смееше да сподели тайната си с повърхностната си приятелка, защото знаеше, че тя не умее да си мълчи. Мадлен пазеше тайната си и никой нямаше достъп до сърдечните й терзания, когато един ден Корин дойде в „Ринкинкин“, не сам, а с една колежка, червенокоса, приказно красива и общителна. Тя се казваше Джийни и никак не се бе посвенила да целуне Корин на масата. У Мадлен, тогава почти на петнайсет, беше пламнало желание за убийство, тя твърдо реши да бутне Джийни от прозореца на последния етаж, да я удави в езерцето на госпожа Сесил или да я прободе с някой от ножовете за транжиране на Матилд. Но когато следващия път Корин си беше дошъл, червенокосата Джийни не беше с него. Вместо нея той бе довел интелектуалката Луиз и сърцето на Мадлен отново щеше да се пръсне от ревност.

С течение на времето тя свикна с мисълта, че Корин не стои на сухо в Париж и за жалост още не е забелязал, че Мадлен не е онова малко момиченце с шини на зъбите. Иначе тя едва успяваше да се измъкне от обожатели и това изпълваше с ревност най-вече Жозефин, която по онова време беше твърде пухкава, за да се харесва на момчетата.

Мадлен обаче имаше очи само за Корин.

Докато не настъпи денят в годината, в която Мадлен и Жозефин завършваха средното си образование. На вечеря той обяви, че ще се жени.

Всички — с изключение на Мадлен и Жозефин — за малко не обезумяха от радост при тази новина, тъй като Катрин, тогавашната приятелка на Корин, въпреки парижкия си произход, беше изключително мило момиче, без всякаква арогантност, кротка, много красива и от добро семейство. И тя като Корин следваше архитектура, баща й беше известен парижки архитект, така че мястото й и мястото на Корин, като неин съпруг, в неговата фирма бяха осигурени. Жените в „Ринкинкин“ бяха особено въодушевени от организирането на предстоящата сватба. Всички жени, без Жозефин и Мадлен, така да се каже. Жозефин не можеше да понася Катрин. Първо, защото по принцип не харесваше никого от приятелите на Корин, и второ, защото Катрин можеше да яде каквото и колкото си иска и въпреки това си оставаше стройна. По онова време Жозефин караше само на сух хляб и плодове, което слабо допринасяше за намаляване на бебешката й закръгленост, но не се отразяваше особено добре на настроението й. Все пак до сватбата тя успя да се напъха в мечтаната небесносиня вечерна рокля от сурова коприна. От закръглената Жозефин беше излязла истинска фея, с която младите мъже се надпреварваха да танцуват. Тя обаче не преодоля мъката си, защото на този ден по-големият й брат и неговата ослепително красива булка бяха в центъра на вниманието и получаваха безброй разкошни подаръци.

А за Мадлен онзи златен октомврийски ден остана като най-черния в живота й.

Днес й идеше да се усмихне при спомена за онази Мадлен, страдаща от любовна мъка, застанала в празнично украсената романска църква и твърдо решена веднага след венчавката да се хвърли в Дюранс. Боже, толкова отдавна беше това!

Корин мина покрай нея с кафявия си кон.

— Това ли е всичко, което може твоят състезател? — извика той засмяно, а Мадлен отговори задъхано:

— Не забравяй, че Камелот е момиче, което не обича да губи.

Разбира се, тогава тя не се хвърли в реката, за щастие. Вместо това се опита да забрави Корин и да остави зад гърба си село Волон, Прованс, да, цяла Франция. После отиде да работи като детегледачка в Бостън и допълнително учи езици в Лондон и Мадрид. Там се запозна с мъжа си — служител в чуждестранно ведомство — и след сватбата им се преместиха в Мексико сити. Бурните години в Мексико бяха последвани от бурни години в Либия, а след Либия щеше да дойде ред на Пакистан, там обаче Мадлен вече не последва съпруга си. Вместо това тя се разведе с него и отново се върна във Франция. В Париж започна да работи като преводач на свободна практика, което й носеше повече пари от издръжката, която получаваше от бившия си съпруг. Вече бяха минали десет години от онзи черен октомврийски ден, деня на сватбата на Корин у дома, но Мадлен беше твърдо решена да не припарва до Волон и своята младежка любов.

През цялото време, докато беше в чужбина, тя поддържаше все по-вял контакт с Жозефин Ле Бер и някак между другото научи за разтрогнатия й краткотраен брак, за нежеланото й майчинство, за смъртта на баща й и за реализацията на Корин като нова звезда на френския архитектурен небосклон. С Корин също се беше срещала няколко пъти, било на парти, било на някакво събитие, винаги придружен от изисканата си жена, и усети с облекчение, че вече посреща със студено равнодушие неговия — и нейния — поглед. Никакви червени петна по лицето, никакви изпотени ръце, нито веднъж сърцето й не се разтуптя чувствително по-бързо, макар че той изглеждаше още по-добре отпреди. Мадлен дори допускаше възможността за леко, неангажиращо приятелство между тримата.

Тя научи за болестта на Катрин и подобно на всички останали, беше ужасена и поразена от бързия и мъчителен начин, по който беше умряла. Беше някаква особена форма на рак на кръвта, която почти не подлежеше на терапия. След смъртта на жена си Корин не пожела да остане в Париж. Както някога Мадлен бе избягала от Прованс, така и той избяга от столицата. Напусна работата си като партньор във фирмата на своя тъст, продаде парижкия си апартамент и вложи всичките пари в прасковената плантация на родителите си, която беше на прага на фалита и на път да бъде продадена.

Бяха изминали три години от смъртта на Катрин, а Корин продължаваше да се отдава с цялото си сърце и душа на стопанисването на „Ринкинкин“. Понякога на Мадлен й се струваше, че съвсем е забравил, че някога е бил прочут архитект.

Тя самата от една година живееше отново тук, в долината, просто се беше преситила от града и от своите редуващи се, неудовлетворителни афери. Баща й бавно остаряваше и се нуждаеше от нея. Мадлен можеше да работи като преводачка, където пожелае, а Клерисо, подобното на замък имение на баща й, беше разкошно място за живеене и не на последно място — намираше се близо до „Ринкинкин“. Двамата с Корин бяха възстановили приятелските си отношения.

Към днешна дата чувствата й към него бяха много подобни на чувствата й отпреди двайсет години. И както и тогава, не се осмеляваше да му ги разкрие. Може би трябваше да мине още време. През последните месеци Мадлен бе забелязала видима промяна у него. Той вече не говореше толкова често за Катрин, вместо това започна да разпитва за брака на Мадлен и причините за развода й. Връзката им била сложна, но много страстна и колкото повече Мадлен говореше за това, толкова повече се събуждаше интересът на Корин. Тя не можеше да го опише точно, но имаше рязка промяна в начина, по който общуваха помежду си. Сякаш изведнъж бяха открили, че той е мъж, а тя — жена.

Мадлен усещаше инстинктивно, че е назрял моментът да преразгледа отново връзката си — как иначе можеше да се нарече? Тя искаше най-после да му бъде нещо повече от добра приятелка.

Камелот галопираше по един завой и Мадлен трябваше да се наведе, за да не я шибне клонът на една върба, заметнат от кобилата.

Малко по-нататък Корин и неговият жребец се бяха заковали насред пътя. Мадлен едва спря навреме Камелот.

— Какво има? — попита задъхано тя и проследи втренчения поглед на Корин.

Стигнал и бяха до неговите питомци, беломесестите праскови на сорта „Перла в короната на Феърхейвън“, които той особено обичаше и за които се грижеше. Невероятният им вкус беше толкова известен на всички звездни готвачи в региона, че си ги поръчваха директно от Корин.

Мадлен вече си мислеше, че той е видял някакъв особено коварен вредител или гъбясване на дърветата — кошмарът на всеки овощар, — когато и тя забеляза причината за внезапното му спиране. Край прасковената горичка имаше едно легло от ковано желязо и, което беше още по-учудващо — на него лежеше момиче със сребристоруса коса, завито с памучно одеялце в нежнорозов цвят.

На светлината на залязващото слънце това беше невероятно пленителна, нереална картина.

— Спящата красавица в гората — промълви Мадлен.

— Направо не е за вярване, нали? — Корин се оглеждаше ядосано около себе си.

— Определено не е Снежанка, не е с черна като абаносово дърво коса — каза Мадлен. — Да не мислиш, че е мъртва? — За миг тя пропъди представата за страдаща от несподелена любов самоубийца, глътнала порядъчно количество приспивателни и намерила красиво място, на което да умре.

— Ако не е, ще бъде — изръмжа Корин. — Направо не е за вярване какво си позволяват тези туристи! — Той пусна коня и тръгна с гневни крачки към своеобразната спалня.

Едва сега Мадлен видя червеното пежо с немска регистрация, което стоеше паркирано пред порутената лятна вила и изясняваше защо Корин нито за миг не си е помислил, че заспалата е принцеса от приказките. Оттук един междуселски път излизаше на главния път и на този междуселски път именно за любопитните туристи беше поставена табела „Влизането забранено“. Постъпката на момичето беше доста дръзка. Може да беше една от онези пушещи хашиш откачалки, за които е обичайно да се мотаят из тези лагери за взаимопомощ в Луберон — набедени художници в търсене на себе си. Вероятно беше замаяна от марихуаната.

Но как, по дяволите, е пренесла това гигантско легло? Трудно би се побрало в малката й кола, а и как би изминало дългия път от Германия дотук? Мадлен слезе от кобилата.

— Госпожице! Събудете се — каза Корин и се наведе над младата жена.

Мадлен пристъпи любопитно зад него, следвана от двата коня.

Младата жена не се помръдна. Дори не трепна с дългите си, завидно гъсти мигли. Мадлен отново се върна на предположението за самоубийство.

— По-добре й провери пулса — посъветва тя, докато се мъчеше да удържи Камелот да не сдъвче сребристорусата коса на спящата жена.

В този миг като че ли от нищото се чу позната мелодия. След първата уплаха Мадден разпозна една прелюдия на Бах, електронно обезобразена — очевидно позвъняване на мобилен телефон.

Младата жена седна в леглото и се втренчи право в мрачното лице на Корин и дружелюбната физиономия на Камелот.

— Нищо не разбирам — изръмжа Корин, а младата жена смутено се просна отново на възглавницата.

На Мадлен почти й стана жал за нея. Това не беше най-добрият начин да се събудиш от наркотично опиянение.

— О, не, няма да заспивате отново! — нареди й мъжът с дълбок глас, макар че Изабел беше съвсем будна и очите й бяха широко отворени от ужас и страх.

В своята доверчивост тя беше легнала съвсем сама под открито небе, сякаш никога не е чувала за изнасилване, нападение и убийство! Колко лекомислено от нейна страна! Телефонът в дамската й чанта звънеше сърцераздирателно и на Изабел й се искаше да има куража да го хване и да повика помощ. Но й мина през ума, че това може да е Фритьоф, а как би могъл да й помогне той в тази ситуация?

А на всичкото отгоре беше спала така прекрасно, както никога досега в живота си. Заедно с това момченце Лоран бяха изтикали леглото от лятната съборетина на поляната, с общи усилия го издърпаха там, където слънцето проникваше през клоните и върху белия чаршаф се образуваше разкошна сянка. После Лоран си тръгна с петдесетте франка — не особено доволен, но не и толкова отчаян, колкото беше преди. Изабел си извади кашмиреното одеяло от колата и се уви в него. Чувстваше се като в рая. С полюшващите се прасковени клони над нея, обгърната от свеж, приятно ухаещ въздух, не й трябваше много време, за да потъне в сън.

До момента, в който не я събуди от пронизителното иззвъняване на телефона и не погледна право в чифт разгневени зелени очи, тя спеше дълбоко и без да сънува.

— Намирате се в частна собственост — ръмжеше устата под гневните зелени очи. — Частна! — И понеже тя не отвърна нищо, той продължи: — Изобщо говори ли ви нещо понятието частна собственост?

На Изабел й падна камък от сърцето. Слава богу, това не беше изнасилвач или разбойник, а само собственикът на това очарователно парченце земя. Вероятно бащата на Лоран.

Тя си поотдъхна и дори опита да се усмихне. Какво недоразумение.

— Не ми се хилете така тъпо — изрева мъжът. — Ако сте прочели в своя пътеводител, че провансалците са гостоприемни и приветливи хора, значи сте попаднали на погрешна информация. Ние не се шегуваме, когато става въпрос за частната ни собственост.