— Забравете за това. То не ви засяга. Така, сега седнете и сложете левия си крак на тази възглавница.

— Мога да се погрижа сама за пришката си. Тя не е на гърба ми, та да не мога да я достигна.

— Кротувайте си на мястото и мълчете.

Тя се подчини. Той коленичи в краката й, развърза ботата й и я събу. Беше сложила носна кърпичка там, където беше скъсан чорапът. Норт разпозна по нея елегантно избродираните си инициали — подарък от стария му наставник — и се учуди къде ли я бе намерила. Махна кърпичката и видя скритата под нея пришка. Кожата беше разранена и възпалена. През годините, прекарани в армията, беше видял доста мъже да умират от треска, причинена от подобни незначителни ранички. Разгледа внимателно ожуленото място. Нямаше яркочервени линии, разпространяващи се от центъра навън като спици на колело. Този факт беше донякъде успокоителен.

— Стойте неподвижно. В началото усещането няма да бъде особено приятно.

„Навярно доста меко казано“ — помисли Каролайн, докато господарят на имението събу напълно чорапа и потопи крака й в легена с гореща вода. Тя почти се изправи на стола си.

— Не мърдайте. Болката ще започне да намалява.

— И ще направи добре — промърмори през стиснатите си зъби момичето. — В противен случай ще започна да крещя и тогава слугите ви ще дотичат и ще ме застрелят.

— Съмнявам се, че ще сторят нещо подобно. Прекалено е мръсно и прекалено шумно за тях. По-скоро ще ви цапардосат с нещо по главата и ще ви погребат в градината.

— Чудесно — отвърна тя и започна да се отпуска, но само до мига, в който той започна усърдно да мие крака и — Може пък да решат само да ме заточат някъде. Винаги съм искала да посетя Ботъни Бей20.

— Хайде, Каролайн, знам че боли, изтърпете още малко. Така, кракът вече е съвсем почистен. А сега да сложим малко от най-хубавото ми френско бренди — не, не се опитвайте да се измъкнете. Знам, че гори…

Пръстите й, стиснали дръжките на стола, побеляха, зъбите й изскърцаха от болка. Тя като че всеки момент щеше да извика, но успя да каже доста спокойно:

— „Гори“ ли рекохте, милорд? Нека ви кажа, лорд Найтингейл: горенето е само част от цялата тази агония. Тя е ужасна, подлага на изпитание смелостта ми и…

— Стига сте хленчила. Така, готово. Остава да сложа само малко от пудрата против инфекции.

Беше мил и внимателен, Каролайн не можеше да го отрече. Не бе предполагала, че раната е толкова зле. Стисна силно страничните облегалки на стола си, когато Норт започна да превързва крака й с бели ленени ленти.

— Никога няма да мога да обуя ботата си — тъжно отбеляза Каролайн, гледайки солидната превръзка на стъпалото си.

— Никакви боти или обувки! През следващата седмица ще трябва да се движите колкото се може по-малко. След като се настаните в Скрилейди Хол, доктор Трийт също ще може да ви прегледа. Сега вече как се чувствате?

Каролайн сведе поглед към тъмнокосата му глава и към ръцете му, които все още държаха крака й. „Всичко това е толкова странно…“ — помисли тя, като се питаше защо през последните минути не се бе сетила нито веднъж за особеното положение, в което се намираше, за мъртвата си леля или за самата себе си, останала вече напълно сама на света.

Отново усети ужасна мъка.

— Още ли боли?

— Не, благодаря ви, Норт.

— Добре — каза той и се изправи. — А сега предлагам да похапнем. После ще ви придружа до Скрилейди Хол.

„А там, помисли си младата жена, ще преживявам, очаквайки пристигането на бившия ми настойник.“ Беше абсолютно сигурна, че той ще дойде. Очевидно Роналд Фолкс имаше страшна нужда от пари и тя беше единствената златна кокошка, която можеше ла оскубе. Щеше да мисли за него по същия начин, по който мислеше и за злодея, убил леля й Ели. Очите й отново се напълниха със сълзи, глупави, безполезни сълзи. Тя отвърна глава настрани, като полагаше свръхусилия да не подсмърча.

Норт не каза нищо. Той просто изчака Каролайн да се овладее, преди да я поведе към трапезарията.

„Нека си мисли, че този сълзлив пристъп е от проклетата болка в крака ми. Така е хиляди пъти по-добре, отколкото да ме съжалява.“

Девета глава

Каролайн се постара да изпита поне капчица съчувствие към младия мъж, седнал край яркия огън в трапезарията в Скрилейди Хол, свел глава и отпуснал ръце между коленете си. Безуспешно. Тя призова отново поизчерпаните си запаси от търпение. Не и беше лесно, защото й се искаше го зашлеви през лицето.

— Братовчеде Бенет — закуцука към него Каролайн, — знам, че ви е трудно. И на мен не ми е лесно. А сега елате да пием чай. От него ще се почувствате по-добре. Мистър Броугън е дошъл да поговорим за завещанието на леля Ели.

— На кого му пука за скапаното й завещание? — отвърна Бенет, без да я погледне. — Искам да видя завещанието на чичо си. То е важното, а не нейното.

— Защо? Чичо ви умря преди пет години. Той остави цялата си собственост на своята съпруга, леля Елинор.

— Не вярвам на това. Никога не съм го вярвал. Аз съм единственият му наследник от мъжки пол. Би трябвало да е оставил всичко на мен. Навярно тя е фалшифицирала документите. Сигурно е наела мистър Броугън за целта си и е станала негова любовница, за да изпълни желанията й.

Търпението на Каролайн се изчерпваше със заплашителна скорост. Тя отвърна остро:

— След като сте мислел така, защо не сте реагирал още навремето?

— Бях само на двайсет и три, когато чичо умря. Кой щеше да ми повярва? Нямах нито пари, нито важни приятели. Всички вярваха на проклетата вдовица. Тя е проститутка, не го ли знаехте? Обзалагам се, че е спала дори с мистър Броугън, гадния съсухрен стар корнуолец. Бас държа, че живее в хралупата на някое дърво, а не в къща.

— Да, и без съмнение вършее житото при пълнолуние, А сега, Бенет, ако обичате, мерете приказките си, и престанете да се държите като глупак, или по-добре изобщо мълчете. Защо треперите така? Зимата още е дошла, нито пък вали сняг. Господи, изобщо не е студено.

— Достатъчно е студено в това диво и затънтено място — обърна се най-после той, за да я погледне, след като се изправи. — Боже, колко мразя това място с неговите диви голи скали и скапани грозни калаени мини! Това е най-неприятната местност по лицето на земята, мразя я, чувате ли ме?

— Аз пък мисля, че това е най-красивото място на земята, Бенет. Така че, както виждате, вашето мнение е само едно от многото. А тези мини се експлоатират от векове, дори отпреди идването на римляните. Те осигуряват работа за хората. Не бъдете толкова критичен, братовчеде.

— Така и не мога да разбера какво се е случило с крака ви, нито как стигнахте дотук, нито защо не носите каквито и да са дрехи, нито пък защо не ви съпровожда някаква жена. Второ, доведе ви виконт Чилтън, известен с дяволската си репутация. Този субект е тъмен и мрачен като герой на Байрон. Всички местни госпожици са загубили ума си по него, но той се занимава само себе си и при това е зъл. Откъде го познавате? Всичко това е доста непристойно за вас, Каролайн.

— Историята е много дълга и несъмнено ще ви отегчи, тъй като единственото, за което действително искате да говорите, е как сте бил измамен и колко мразите Корнуол. Не, не казвайте нищо, братовчеде. Мистър Броугън е тук. Скоро ще разберем какво съдържа завещанието на леля Ели. Вие фигурирате в него, иначе нямаше да ви поканят да дойдете. Хайде сега, постарайте се да не забравяте напълно добрите си маниери.

Братовчедът Бенет беше красив млад мъж, с руса като на ангел коса и с прекрасни сини очи. Каролайн го беше поопознала предишния ден — бяха й нужни само тридесетина минути, — когато той бе започнал да показва истинските си чувства: предимно гняв и обида. Тя го погледна, както беше отпуснал долната си устна, и й се прииска да го срита. Навярно леля Ели беше оставила всичко на него. В крайна сметка Каролайн вече беше наследила достатъчно и нямаше нужда нито от Скрилейди Хол, нито от повече пари, и леля й прекрасно знаеше това.

Мистър Броугън, човек с бледа кожа от годините, прекарани на затворено, и с прошарена коса, ги покани с жест да седнат.

— Завещанието на Елинор Пенроуз е съвсем кратко, поне в началото — каза той, докато развързваше тънката панделка и оправяше документа. — Преди две години моята клиентка му помоли да изготвя текста. Като се изключи онова, което мисис Пенроуз е оставила на прислугата и за някои благотворителни пели, всичко останало от парите й е за вас, мис Дъруент-Джоунс А те никак не са малко.

— Не! — изрева Бенет и скочи от стола си. — Всичките й пари — парите на чичо ми — на Каролайн?! Няма да приема това! Ще се боря. Ще…

— Седнете, мистър Пенроуз. Това не е цялото завещание, но ако не се контролирате, ще си тръгна.

Бенет се отпусна отново на стола си. Изглеждаше като човек, който охотно би убил и мистър Броугън, и Каролайн.

— Така — прокашля се адвокатът. — Леля ви ме накара да добавя следното обяснение.

Той постави очилата на носа си, вдигна някакъв лист и зачете:

Скъпа моя племеннице, очаквам с нетърпение деня, в който ще живееш при мен в Корнуол. Когато навършиш деветнайсет години, ще дойда сама да те взема от онзи ужасен човек, мистър Фолкс. Той повече няма да има власт над теб. Заедно, скъпа моя, ние ще превърнем Скрилейди Хол отново в дом, изпълнен със смях, веселие и гости. Никога не забравяй, че през всички тези години не съм преставала да те обичам и съм ти желала само най-доброто.

Твоята любяща леля — Елинор Пенроуз

Каролайн не можеше повече да се сдържа. Тя наведе глава, а сълзите й започнаха да се стичат по бузите и да капят по ръцете й, стиснати в скута.

— Мис Дъруент-Джоунс, съвсем естествено, леля ви е предполагала, че ще дойдете да живеете при нея, докато се омъжите. Както вече казах, тя написа завещанието си, когато сте била на седемнадесет години. Реши да напише и писмото, като че се готвеше да умира още тогава. Както тя сподели с мен, направено по този начин, всичко щяло да звучи така, като че извира от самото й сърце. И е така.

В този момент мистър Броугън вдигна глава и видя плачещата Каролайн.

— Много съжалявам, мис Дъруент-Джоунс. Всичко това наистина е голям шок за вас, истинска трагедия…

— Какво ще кажете в такъв случай за мен?

— О, мистър Пенроуз, защо да не обсъдим този въпрос след като нашата братовчедка се съвземе? Естествено е това да я разстрои.

— Защо? Та тя получава всички пари.

Каролайн потърка очи с опакото на ръката си, издуха се в кърпичката на леля си и каза:

— Вече съм добре, мистър Броугън. Извинете ме. Просто, писмото й… Имах чувството, че тя стои тук и ми говори.

— Разбирам Леля ви беше истинска дама. Искате ли да продължа?

— Да, разбира се.

— Много дооре.

Мистър Броугън отново постави очилата на носа си и се взря в документа в ръцете си.

— А сега завещанието става доста объркано и сложно и за двама ви, бих казал дори — изключително необичайно, смайващо Предполагам, че най-добрият начин ла ви го обясня, е като ви припомня, че Елинор Пенроуз беше силна и състрадателна жена, която прекрасно разбираше, че парите носят и известни задължения към тези, които са имали по-малко късмет.

— Аз със сигурност съм с по-малко късмет от вдовицата на чичо ми!

— Мистър Пенроуз, дръжте си езика зад зъбите — Възкликна неочаквано разгорещено адвокатът. — Така, мисис Пенроуз се ползваше с голямо уважение в района. В последните години от живота си беше започнала да работи е млади момичета, забременели извън венчило. Всички те били или прелъстени, или изнасилени от своите работодатели или техните синове, след което, прокудени от собствените си семейства, оставали на улицата. Тя ги спасявала, като ги водела тук и ги настанявала в една малка къща в Сейнт Агнес. Напоследък мисис Пенроуз се бе сближила с доктор Трийт. Предполагам, една от причините за това бе, че му е осигурявала доста пациентки.

Това очевидно беше опит за шега и Каролайн положи усилие да се усмихне. Мистър Броугън се изкашля отново и продължи:

— След като тези момичета родяха, Елинор им помагаше да се заемат с това, което желаят. Ако искаха да задържат децата си, им осигуряваше положение, което да им позволи да направят това. Ако ли не, тя се погрижваше за осиновяването на малките.

— Ама че невероятна глупост! — обади се Бенет Пенроуз, изправи се и се заразхожда напред-назад пред бюрото. — Някакви тъпи гъски, които не могат да държат затворени краката си. Какво общо, по дяволите, може да има това с мен? С нас? Прелъстени от работодателите си ли казахте? Искате да кажете — от по-добрите от тях? Не виждам нищо лошо в това. Грешката, че са забременели, си е само тяхна. Колкото до останалото, защо…

— Замълчете, братовчеде! — Каролайн се изправи и закуцука към него, за да го погледне право в очите. — Затворете невъздържаната си уста или ще ви ударя кълна се! Може и да ви застрелям. Доста добър стрелец съм, знаете ли?