— Все още не мога да повярвам, че той наистина се ожени за нея — разсъждаваше Кум, като гледаше намръщен към младата дама, станала преди малко графиня Чилтън и господарка на Маунт Хок. — Ако е искал да спи с нея, не виждам защо трябваше и да се жени. Можеше да легне с нея и после да си обере крушите. Сега ще трябва да понасяме присъствието й денем и нощем.

— Да, но тя е дама и следователно е капан за всеки мъж — обясни Триджийгъл. — За да легне с нея, той трябва първо да се ожени за нея.

— Може и да е дама, поне в началото, но ще се промени — отсече Полгрейн, — както се промениха и другите. И няма да остане тук за дълго, ще видите. Не си ли спомняте? Бащата на Негово височество доведе жена си тук само веднъж, преди да разбере как стоят нещата, и после я отведе.

— Да, но не забравяй, че неговият баща беше все още жив и всъщност той бе господарят тук. Именно той нямаше никакво намерение да позволи онази особа да остане в Маунт Хок. А ако синът му го беше послушал още в началото, тя никога нямаше и да стъпи тук. Но сега не знам как ще постъпи Негово височество! Той прочете дневниците, но мнението му е, че всичко това били глупости.

— Ще се научи с времето — въздъхна Кум, като попи отново потта по плешивото си теме. — Бедният младеж, ще се научи. Спомням си много добре всичко, което моят баща ми е разказвал за мъжете от рода Найтингейл. Надявам се да имаме достатъчно късмет следващото дете да бъде пак момче и истински Найтингейл, а не някое жалко подобие.

— Ще видим, като му дойде времето — заключи мъдро Полгрейн. — Ще видим.

— Трябва да се справим с всичко това — рече Триджийгъл. — Чака ни доста работа и ние ще я свършим експедитивно и качествено. Но всичките те — едновременно бременни! Дори това дете Алис е с дете в корема си. Това е ужасно, не е за вярване!

— Забележително остроумие, мистър Триджийгъл — оцени го по достойнство Кум.

В ъгъла на гостната, потънала в сянка, Оуен стоеше нащрек до баща си. Страхуваше се, че Фолкс може да скочи върху Норт по време на церемонията, но той не се помръдна. Изглеждаше страшно ядосан. Младият мъж разпознаваше добре гнева в потъмнелите очи на баща си. Този гняв той беше изпитвал достатъчно дълго върху самия себе си. Сега обаче Фолкс сдържа езика си и, слава Богу, все още не се опитваше да предприеме каквото и да е. Странно, но изглеждаше дори състарен и като че ли свит в черупката си. Когато към Фолкс се приближи мистър Броугън, Оуен още по-напрегнато се вгледа в баща си.

— Сър — започна мистър Броугън, — аз съм адвокатът на бившата мис Дъруент-Джоунс, понастоящем графиня Чилтън. Негово височество ме помоли да поговоря откровено с вас. Накратко, сега той е поел пълния контрол върху нейното богатство.

— Не за дълго — изръмжа Роланд Фолкс. — Съвсем не за дълго, проклетият му крадец и мошеник.

— Татко — намеси се Оуен.

— Млъкни, глупако! Безполезно и неблагодарно мекотело! Колкото до вас, сър, ще се погрижа да платите за всичко, което се опитвате да ми…

Мистър Броугън го прекъсна невъзмутимо, със спокойствието на епископ Хортън.

— Този плик е за вас, сър. Тук е описано всичко, което сте причинил на графиня Чилтън, всичките ви замисли, всичките заговори, които се провалиха. Направено е въз основа на показанията на лейди Чилтън, лорд Чилтън и сина ви. Затова, ако нещо се случи с Норт Найтингейл, вие, сър, ще попаднете незабавно в затвора и със сигурност ще увиснете на бесилото. Така че, както виждате, във ваш интерес е лорд Чилтън да си остане читав. Освен това, дори по някаква случайност да останете жив, няма да спечелите нищо. Лорд Чилтън завещава имението не на съпругата си, а на своя приятел граф Чейз. Разбирате ли ме, сър?

— Това са пълни глупости и вие ме лъжете. Аз съм неин роднина. Тя не може да не получи имението. Ще оспоря завещанието и ще спечеля.

— Да, но виконтесата няма да оспорва нищо, така че ще изглеждате като глупак, ако проявите подобна активност. Моля ви да обмислите добре ситуацията, в която се намирате. Съветвам ви да напуснете Корнуол и да забравите виконтесата. С всичко това е приключено. Вие няма какво да получите.

Тук мистър Броугън кимна, обърна гръб на събеседника си и се отдалечи с изписано по приятното си лице отвращение.

— Проклето гражданче! — процеди през зъби Фолкс. — А ти, Оуен, ти си ме предал, така ли? — И той размаха дебелия плик пред носа на сина си.

— Не, сър, направих го, за да ви предпазя. Може и да не ми повярвате, но това е така. Има още нещо, за което Каролайн ме помоли да ви попитам.

— Какво още има да ми каже малката кучка?

— Тя иска да се върнете в Хънимийд Манър и да управлявате имението от нейно име. Освен това спомена, че мисис Тейлстроп ви мислела за много приятен джентълмен.

— Стара кранта.

— Стара ли? — възкликна смаян Оуен. — Каролайн твърди, че била по млада от вас, сър.

— Има разлика, когато става дума за стара жена и за стар мъж.

— Добре, навярно е така. Може да отидете в Хънимийд Манър или да постъпите както искате, сър. А аз оставам тук, ще живея в Скрилейди Хол и ще съм управителят на Каролайн. Всъщност скоро ще й бъда съдружник.

Мистър Фолкс изруга цветисто и допълни:

— Ти си само един загубен слабохарактерен хлапак!

Младият мъж се изправи като струна. Не му беше лесно, при цялото презрение, което му засвидетелстваше неговият баща, но се опитваше.

— Вече съм по-добър, татко. И Каролайн, и Норт ми го казаха. Вече съм почти самостоятелен. От мен зависят други хора. Мъже, жени. Това, което върша, е полезно. И на мен този факт ми е приятен.

Роланд Фолкс изпрати сина си по дяволите, вдигна куфара си и, без да се обърне, излезе.

— Отиде си — съобщи Оуен.

— Да — отговори Норт. — Видяхме, че си тръгна.

— Не знаем обаче какво ще предприеме.

— Стига ми това да замине нанякъде — каза Каролайн. — Норт изпрати един човек да го следи, за да бъдем сигурни, че е напуснал Корнуол. А сега, съпруже мой, време е да отидем в трапезарията. Полгрейн каза, че храната, която е приготвил, ще накара да се насълзят дори най-преситените очи, от които тук, по негово мнение, нямало много. Струва ми се, че май няма да успея да имитирам стомашни спазми, защото твоите слуги тогава наистина ще ме застрелят. Полгрейн ме информира, без да ме погледне в очите, че никакви усилия не били пожалени за това събитие.

След наистина великолепния обяд от печена пуйка с кестени, пълнени агнешки плешки, свинско с ябълки и прекрасно пюре от касис със сметана, „за булката“ — беше измърморил мистър Полгрейн, бъбривата мисис Фрийли сподели мнението си по всички въпроси. Темите, които засегна, обхващаха какво ли не, като се почне от апетита на лейди Карстеърс, която ядяла толкова малко, че и птичка нямало да се нахрани с това, а камо ли едно бебче, и се стигне до очилата на мистър Броугън, които били прекрасна добавка към лицето му, което щяло да стане още по-красиво, ако си намерел съпруга.

Норт се усмихна на жена си.

— Какво да се прави?

Тя отпи още от шампанското си.

Двадесет и първа глава

Къде ли беше Норт?

Каролайн стоеше и галеше фината ленена тъкан на новата си нощница. Беше кокетна дреха в нежен прасковен цвят, с пришита към корсажа и ръкавите венецианска дантела. И, естествено, трябваше да привлече влюбените погледи на младоженеца. Още повече, че беше дълбоко изрязана на гърдите и, по мнение на младоженката, ги представяше в най-добрата им светлина.

Къде, по дяволите, се губеше той?

Искаше й се само като я погледне, да се разтрепери. Докъде трябваше да доведе трепетът му, тя нямаше представа, но непременно щеше да й достави задоволство. Може би щеше да се наложи отново да вдига полите на нощницата си? Каролайн потрепера от обхваналите я при този спомен усещания. Приближи се до малкото огледало и отново среса косите си, опитвайки се да приглади едрите къдрици. После се обърна към вратата и се намръщи. Това беше невероятно.

Къде беше Норт, все пак?

Тази стая, беше й обяснил той, била спалнята на графинята и се свързвала със спалнята на господаря с единствената си врата. Именно към нея Каролайн поглеждаше непрестанно през изминалия час. Съпругът й обаче май не беше особено сигурен, че това действително е била стаята на графинята, и тя разбираше защо. Беше мрачна стая, с грозни зелени стени, избелели и обелени. Единствените мебели бяха тясно легло с бляскава златиста кувертюра, която беше поне на петдесет години, и един стол с голи дъски за облегало. Той напомняше на Каролайн за стола за наказания, който бе видяла върху една картина в девическото училище. Интериорът се допълваше от табуретка и тоалетка, която изглеждаше по-стара дори от леглото. Всичко в тази спалня беше древно и й действаше потискащо.

Къде, по дяволите, беше нейният младоженец!

Младата жена се намръщи на образа си в огледалото. Остави четката за коса, приближи се към редицата тесни прозорци, общо пет, обковани с дебела оловна ламарина, и се загледа в мрака. Виждаха се само тънкият сърп на луната и няколко самотни звезди. Нощта беше тъмна, а единственият звук — този на шумолящите дървета. Каролайн тъкмо се обърна, но нещо привлече погледа й и тя отново се втренчи навън.

В следващия миг изпищя неистово, отскочи назад и настъпи нощницата си. В резултат на това се строполи с всичка сила върху задника си.

Норт влетя през свързващата врата, като едва не се спъна.

— Боже мой, добре ли си? Какво стана? Сърцето на Каролайн като че щеше да изскочи от гърдите й, тя чувстваше, че я завладява истерия. Не успяваше да произнесе и дума, дишаше тежко, а гърлото й беше стегнато от парализиращ страх. Докато ставаше от пода, успя да посочи към прозореца.

Норт се устреми натам, вдигна ръждясалото резе и с известни усилия успя да отвори едното крило. Надвеси се навън и се взря в мрака. Гледаше и гледаше, без да се помръдне. Най-после се обърна и я попита.

— Какво видя?

Младоженката цялата се тресеше. Внезапно я бе обхванал такъв студ, какъвто не бе усещала никога през живота си.

— Каролайн! Какво видя, кажи ми?

Той я притисна силно към себе си, като триеше гърба й с широките си длани, за да я стопли и успокои. След няколко минути рече:

— Вече всичко е наред. Аз съм тук. Кажи ми какво те уплаши.

Тя завря лице в извивката на врата му.

— Никога досега не съм те виждал в подобно състояние. Едва стана съпруга, и се превърна в истеричка, така ли?

— Мръсник такъв, ще…

Норт се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Значи върнала си се в нормалното си състояние. Казах го поради същата причина, поради която ти накара Алис да ритне Бенет в ребрата, разбра ли? Хайде сега, обясни ми.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Прав си, не трябваше да реагирам като идиотка. Това беше някакво чудовище, Норт, но не мога да определя точно какво. Гледах през прозореца, като се питах къде, по дяволите, се бавиш и защо, по дяволите, не дойде при мен веднага, след като всеки път през изминалите седмици, когато бяхме заедно, само ме целуваше и милваше. И в този миг се появи то.

Ръцете му я стиснаха по-силно.

— Точно сега — никаква похотливост. Продължавай, какво чудовище?

Тя преглътна, притисна се по-близо до него и прошепна, завряла лице в рамото му:

— Това беше лице на чудовище. Не забелязах тяло, само някаква отвратителна физиономия, която се появи изневиделица пред мен. Това обаче не беше точно лице, затова го нарекох „чудовище“. Имаше и човешки черти, но ужасяващо деформирани. Ухили ми се широко, докато се поклащаше отпреде ми.

Той я притисна още по-плътно, ако това изобщо беше възможно.

— Подобно нещо наистина може да изкара акъла на една девица като теб.

— Не ми ли вярваш?

— Естествено, вярвам ти, че си девица.

Тя го сръга в ръката и той започна да се успокоява за нея.

— По-добре ли се чувстваш вече? Нищо не успях да видя, Каролайн. Може би си яла някоя подозрителна гъба, от която си получила видения.

Тя поклати глава.

— Никаква гъба не съм яла.

— Е, тогава това се дължи на мисис Фрийли и коментарите й за всички присъстващи.

Каролайн опита да се усмихне, но без особен успех.

— Може пък това да е било някой клон или нещо подобно — замислено каза тя. — Спомням си, че чух шумоленето на дърветата, когато вятърът блъсна клоните им в стените на къщата. Това беше толкова неочаквано, е вероятно ми се е привидяло нещо, което ме е изплашило.

— Няма значение. При всяко положение утре ще огледам подробно край прозорците.

— Норт?

— Х-м-м?

Той я целуваше по врата, а тя бе отметнала глава назад, за да може да му даде повече от себе си.

— Къде беше? Какво правеше? Мислех, че си луд по мен. Мислех, че нямаш търпение да вдигнеш полите ми през целия официален обяд, но времето, когато отпиваше от брендито си в гостната, дори когато мисис Фрийли разправяше на всеослушание, че човек не трябва да се напива през първата си брачна нощ, защото това водело до отчайващи резултати…