— Татко, не би трябвало да се държиш така в присъствието на дама.

Каролайн помисли, че в този момент настойникът й щеше да получи удар.

Оуен само поклати глава и пое пред братовчедката си, която излезе от склада, насочила пистолета в гърба му.

В продължение на цели два часа Оуен не произнесе нито дума. Движеха се но някакъв междуселски път. Въздухът беше сух, не особено топъл, но приятно свеж след валелия в продължение на няколко дни дъжд. Тишината бе абсолютна. Най-после младият мъж се обади:

— Не трябваше да оставям баща си да лежи гол там. Слугите ще го видят и ситуацията ще бъде ужасна както за него, така и за тях. Той не е особено приятна гледка, Каролайн.

— Удари ме по лицето няколко пъти. Беше готов и да ме изнасили, Оуен. Не заслужава ли ла бъде наказан за това?

— Ти обаче си го ритнала в слабините. Не си мъж. Каролайн, така че нямаш представа какво значи това. Неописуем кошмар е.

— Някоя млада дама ли те е ритала там, Оуен?

— О, не. Един приятел ме удари без да иска с топката, когато бяхме деца. Откъде знаеш да правиш това?

— Майка ми ме научи още когато бях съвсем малка. Изнасилиха една от слугините и мама беше страшно ядосана. Каза, че независимо от възрастта си, всяко същество от женски род трябва да знае как да се защитава. Предполагам, че беше научила всички тези подробности по техниката на ритането от баща ми. След като мама ме научи, татко ми се усмихна, погали ме но главата и каза: „Сега вече у дома си имам малка амазонка.“

— Това е истински ужас за един мъж. Когато ме удариха, помислих, че ще умра.

Тя се усмихна, защото знаеше, че спътникът й не може да я види. Беше съвсем тъмно, като се изключи лунната светлина, която се процеждаше през листата на дърветата покрай пътя.

— Радвам се, че баща ти страда. Той не е добър човек.

— Какво мислиш да правиш? Къде ме водиш?

— От напускането на Хънимийд Манър мълчеше като камък, Оуен. Откъде се появиха всички тези въпроси сега?

— Беше ми нужно време, за да поразсъждавам върху това, което искам да кажа, и реда, в който да го кажа.

Каролайн не се усъмни в думите му. Това бе типично за Оуен, той си беше такъв. Тя почваше да мисли, че навярно е полудяла, щом го е повела със себе си. Знаеше, че няма да стреля по него, ако се опиташе да избяга от нея. Боже Господи, дори не бе вързала ръцете му! Ако поискаше, спътникът й можеше да смушка коня си в ребрата и да изчезне от погледа й в същия миг.

— Двамата е теб, Оуен, отиваме в Корнуол.

— Корнуол ли? Вече съм ходил там веднъж, в Сейнт Остъл. Доста забутан край. Какво ще правим в това забравено от Бога място?

— Леля ми — сестрата на майка ми — живее там. Не съм я виждала от три години. Тя ще ме прибере. Както знаеш, скъпият ти баща не ми позволяваше да напускам Хънимийд Манър, така че нито аз можех да я посещавам, нито тя мен. Леля обаче само се присмиваше на тези забрани и на няколко пъти дойде да ме види в девическия пансион — този гнусен затвор, в който баща ти ме набута. Той е наистина отвратителен субект, Оуен.

— Имаш ли представа колко дни ще трябва да пътуваме дотам? В коя част на Корнуол се намира домът на леля ти?

— Вече сме в Ню Форист, Оуен. Според мен пътят ни е не повече от три-четири дни. Не мисля да ти кажа точно къде отиваме. Не е изключено да избягаш и после да разкажеш всичко на баща си. Ще яздим нощем, а през деня ще си почиваме. Откраднах пари от баща ти. Ще ни стигнат по време на пътуването.

— Какво ще правиш с мен, ако се домъкнеш благополучно в Корнуол?

Младата жена потъна в размисъл.

— Не знам още, Оуен. Може би, след като си мой заложник, баща ти ще прояви по-голямо благоразумие. Може би ще се съгласи да подпише всички документи — или каквото там трябва, — за да ми даде възможност да разполагам свободно с наследството си.

— Няма да го направи, Каролайн.

— Тогава ще започна да му изпращам части от тялото ти, Оуен.

— Например пръст на ръката?

— Да, или пък на крака, или някое ухо.

Той не каза нищо повече. Потъна в дълбоко мълчание и се обади едва след като наближиха Стипълфорд.

— Никога не съм искал да се оженя за теб, Каролайн. Ти си хубава, но не се държиш така, както се очаква.

— И какво е това „така“?

— Нужно ли е да ти казвам? То е повече от очевидно! Никога не плачеш, нито молиш, нито лъжеш, нито се държиш като мъченица, както би постъпила всяка млада лама. Дойдох да те спасявам, но ти вече нямаше нужда от мен. Имала си наглостта да ритнеш баща ми, а той само се е опитвал да изпълни мъжките си задължения.

— Мъжки задължения ли? Така ли наричаш изнасилването?

— Той го нарича така.

— Аха, сещам се. Чух почти целия ви разговор в кабинета. Ако баща ти не беше толкова „хитър“, щях да избягам, а той нямаше да се въргаля гол на пода в конюшнята и да изплаши някои от конярите.

— Направо се ужасявам при мисълта, че ще ми станеш мащеха.

— Нямам намерение да ставам ничия мащеха, Оуен.

— Но ще станеш. Той ще те открие. Един Господ знае какво ще стори с мен, но за теб ще се ожени, Каролайн, и ти не можеш с нищо да промениш това.

Той й говореше с такова простичко доверие, че кръвта замръзна във вените й за момент. След това тя си даде сметка, че Оуен възприемаше баща си все още така, както малките деца възприемат бащите си.

— Знаеш ли, Оуен, може би това приключение ще се окаже полезно и за двама ни. Ти си мой затворник, вярно е. Но вероятно, когато стигнем в дома на леля ми, ще се убедиш колко по-различен е светът, когато баща ти не е до теб, за да ти нарежда непрекъснато какво да говориш и какво да вършиш.

— Той ще те победи — беше всичко, което каза Оуен. Изглеждаше толкова непоклатим във вярата си, колкото някой новопокръстен християнин. — И тогава ще станеш моя мащеха.

И двамата потръпнаха при тази мисъл.

Върху главата на Каролайн падна тежка капка дъжд.

— О, Боже! — възкликна тя, като вдигна нагоре поглед, — защо трябва всичко да бъде толкова трудно?

— Това е дело на баща ми.

Четвърта глава

През цялата останала нощ силният леден дъжд не спря за миг. Оуен и Каролайн бяха подгизнали до костите, но продължиха пътя си, като на няколко пъти се отбиваха в крайпътни странноприемници, за да пийнат горещ чай и да поизсушат дрехите си край огъня в камината. Всичко това ги забави доста, но нямаше какво да сторят. Късно сутринта отседнаха в страноприемницата „Черното руно“, за да си починат.

На втората вечер най-после дъждът спря. Каролайн се облече набързо, приближи се до прозорчето на стаята им и се загледа навън. В двора имаше няколко коня и една карета, край които се суетяха четири-пет човека. Слава Богу, беше престанало да вали. Тя протегна ръце над главата си. Беше почти единадесет вечерта. Беше си поспала и се чувстваше освежена, както впрочем и Оуен, поне ако се съдеше но похъркването му, което я беше и събудило. Време беше да продължат по пътя си. Оуен спеше до тясното й легло, върху струпани на пода одеяла. Тя го побутна лекичко с върха на крака си.

— Хайде, събуждай се. Вече е късно, а трябва да стигнем до Плимут преди следващата почивка. Вече не вали, така че пътуването няма да бъде чак толкова неприятно. Хайде, Оуен.

Младият мъж се обърна но гръб, отвори очи и я погледна. Примигна, после простена. Тя приближи свещта, за да види лицето му по-добре. Беше зачервено и като че ли изгаряше от висока температура.

Тя го загледа, без да повярва на очите си. Беше болен, дяволите да го вземат! Беше имал нахалството да се разболее!

— Оуен, кажи нещо! Недей само да лежиш и да пъшкаш, кажи ми нещо.

Погледът му беше замъглен.

— Не ми харесва това, Каролайн. Не се чувствам добре.

О, Боже! Гласът му звучеше ужасно. Тя коленичи на пода до него и сложи длан на челото му. Наистина беше болен, сериозно болен.

— Чакай да ти помогна да се качиш на леглото.

Той не беше особено едър, но тялото му бе напълно отпуснато, така че тя видя доста зор, докато го замъкне в кревата. Покри го с всички одеяла, които намери в стаята. След това се загледа в него, чудейки се какво, по дяволите, щеше да прави сега.

Не можеше да го изостави, въпреки че й се искаше.

— Оуен, ако не те познавах добре, щях да помисля, че го правиш нарочно.

Спътникът й само простена.

— Не смей само да ми казваш, че това също е дело на баща ти!

Болният не помръдваше, като че се бе слял с леглото.

— О, вярвам ти, че си зле. Не си такъв голям лъжец, че да изиграеш всичко това.

Младата жена заслиза към пивницата на „Черното руно“. Стълбището беше тясно, мръсно и слабо осветено. Вървеше, ориентирайки се по веселите мъжки гласове, които се носеха от кръчмата. Надникна в полутъмното опушено помещение и се огледа за собственика на страноприемницата. Видя го до огъня да разговаря с някакъв човек, който стоеше сам, протегнал крака пред себе си. Кръчмарят имаше нейния ръст, но беше закръглен като буре, а гърдите и коремът му бяха покрити от огромна бяла престилка, която, ако се съдеше по петната върху й, не беше прана скоро.

Каролайн се вмъкна в стаята и тръгна между дървените маси. Внезапно глъчката започна да утихва. Всички мъже бяха вперили поглед в нея, след което един от тях рече:

— Кво’й туй, Маки?

— Ами, трябва да й птиченце, дошло да си поиграй с нас. Клори нема да има нищо напротив двете да си ни подилят. Птиченце, ела тук и ще ти дадем хубаво тъмно пиво и ши ти доставим удоволствие.

Младата жена дори не погледна към тях, а продължи да се движи към собственика, който все така беседваше със самотния човек.

Някаква ръка я хвана за полата.

— Ей, сладурче, закъде си се разбързала? Маки тук иска да ти даде да си пийнеш направо от бирата в неговата халба. А?

Тя обърна бавно глава. Не беше ни най-малко изплашена. Това със сигурност бяха работници, дошли да прекарат една вечер в компания на чаша, както повечето от арендаторите на чифлиците, принадлежащи на Хънимийд. Тя им се усмихна приятелски.

— Не, благодаря, мистър Маки. Трябва да поговоря със собственика, мистър Тюксбъри.

— Чу ли бе, нарече те „мистър“, кат’ че си някоя важна клечка.

— Ам’ чи важна клечка съм си, глупако. Ей, миличка, искаш да говориш със стария Тюксбъри, така ли? О, т’ва са само приказки, нали, Уолт? Само ще си загубиш времето, миличка, от него няма да получиш нищо.

— Не искам да получавам нищо, сър. Моля ви, пуснете роклята ми.

Мистър Тюксбъри най-после вдигна поглед. Уолт обаче не я пускаше. Каролайн постоя нерешително за момент, после вдигна рамене, погледна снизходително Уолт и Маки, вдигна халбата и изпи на един дъх това, което имаше в нея. Силната бира изгори гърлото и стомаха й. Очите й като че щяха да изскочат и тя се закашля.

— О, Боже, какво е това нещо? Вътрешностите ми се чудят дали да пламнат или да замръзнат.

Мъжете гръмко се засмяха, удряйки по масата с чашите си.

— Още една бира за женичката! Ей, Клори, донеси още една за наш’та приятелка.

— Не, благодаря.

Това беше предостатъчно. Маки, за първи път от десет години истински очарован от някоя жена, я дръпна да седне в скута му.

— Никога досега не съм виждал таквоз дребосъче кат’ тебе да изпие цяла пинта! Дай ми една целувка, миличка.

Каролайн се намръщи, забелязала замаяния от алкохола поглед на мъжа, кичурчетата косми по брадата му, които бе пропуснал да избръсне. До ноздрите и достигна мирисът на конюшня, пропит в дрехите и тялото на човека.

— Мистър Маки, трябва да ме пуснете да стана. Благодаря за бирата, но повече не ми се пие. Всъщност предполагам, че никога повече не бих искала да я опитам отново. Чуйте ме сега, брат ми лежи болен горе и трябва да намеря лекар. Ще ми помогнете ли?

— Брат ти оня дребният ли е, със слабохарактерната брадичка и лукавия вид? — попита другият мъж на масата — Уолт, като се наведе към нея.

— Да, казва се Оуен. Къде мога да намеря лекар? Страшно се притеснявам за него.

Мистър Тюксбъри остави събеседника си и се запъти към тях. Не изглеждаше особено доволен. „Поне, мислеше си младата жена, ще ми помогне да се отърва от тези досадници.“ Собственикът на страноприемницата почти извика в ухото й:

— Мис Смит, какви са тези приказки, че брат ви бил болен? Така ли е, госпожичке, този господин, ваш брат ли бил? Не съм повярвал и за миг, че е така. Това трябва да е някой млад джентълмен, когото скубеш най-безсрамно. Остави я да си върви, Маки, прекалено печена е за теб и Уолт, както и за всички тук. Не ще и дума, хитра е. Проститутка, дошла да върши мръсния си бизнес под моя покрив! Няма да се учудя, ако е замъкнала бедния младеж горе, за да му вземе всичките пари, а сега ми се преструва, че бил болен. Отровихте ли го, мис Смит?

Въпросът му я свари съвсем неподготвена. Мислеше я за проститутка? За безсрамница? Умът й отказа да асимилира всичко това.