Мъжът щеше някак си да се добере дотук, после щеше да я убие, защото тя беше попаднала в капан. Поне да имаше някаква светлина. Тя тръгна навътре, отдалечавайки се от отвора в тавана, но, странно как, все още можеше да различава предметите в мрака. Може би пещерата се извиваше и водеше до някоя друга пролука в скалите. Това, през което бе стигнала тук, в действителност не беше отвор. Той се беше получил вследствие тежестта на падащото й тяло.

Опорите за ръцете и краката обаче явно бяха направени така, че да водят до тази пещера. Какво точно се беше случило? В този момент се сети, че просто трябваше да има друг изход и може би той беше по-нагоре.

Не й оставаше друго, освен да го открие. Продължи да се движи все така бавно, като се оглеждаше и ослушваше за мъжа. Знаеше, че рано или късно той щеше да намери начин да скочи през отвора, направен от тялото й.

По кого беше стрелял той към върха на скалата? Вече беше сигурна, че не е било по Норт. По кого тогава?

Внезапно се спъна, но успя да се задържи, без да падне. Точно под крака й някакъв бляскав предмет се бе показал от пясъка. Младата жена коленичи и го измъкна оттам. Беше нещо кръгло и много гладко. Очевидно беше някакво бижу. Искаше й се да може да се върне, за да види какво е то на лунната светлина, но не изглеждаше особено разумно да предприема подобен риск.

Пъхна бижуто в джоба на пелерината си и продължи пътя си нататък.

Зад гърба си чу призрачен вик, нереален, неестествен, който й напомни за игрите на духове в деня на Вси светии, заглушен и обезобразен от пещерата. Звучеше дълбоко и мрачно и я зовеше, подобно на русалките, примамващи моряците, за да ги погубят:

— Каролайн, Каролайн, по-добре се спри. Така или иначе ще те хвана и ще те накарам да умреш бавно и мъчително… Проклетото хлапе в корема ти, малкото копеле, също ще умре…

Тя потрепера и обхвана с ръце раменете си. Гласът я караше да замира от страх, давеше я от ужас, не й даваше да си поеме въздух. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да запази мълчание, подобно на заобиколилите я от всички страни безмълвни скали. Гласът прозвуча отново, вече по-близо:

— Ела, Каролайн. Ти си по-съобразителна или просто си по-късметлия от другите. Чакай да ти разкажа за онази патетична жена, Елизабет Годолфин. Тя хленчеше, коленичила пред мен, умолявайки ме да не я убивам, но аз я убих, разбира се. Тя беше по-голяма пачавра дори от леля ти. Щом те хвана, Каролайн, ще ти разкажа как умря и скъпата ти леля, искам да виждам лицето ти, докато описвам как тя се опитваше да се спаси. Но нямаше никакъв шанс, беше справедливо да умре, беше си го заслужила. Покажи се, Каролайн. Нали не искаш да ме ядосаш?…

Пленницата на пещерата потрепера още по-силно. Имаше някакво безумие в отекващия призрачен глас. Безумие и решителност.

Някакво оръжие. Трябваше да намери нещо. Продължи да се движи по-навътре. Таванът ставаше по-нисък, но все още беше повече от три метра. Зави зад някакъв ъгъл вляво. И внезапно мракът като че се разсея. Можеше да различава сенки. Това трябваше да бъде Другият отвор. Знаеше, че не може да няма друг отвор, И го беше открила. Забърза, почти се затича към неясната светлина, но след малко се спря толкова рязко, че едва не падна.

Там, точно срещу нея, върху много широка плоска скала бяха разпилени купища злато — монети, бижута, гривни, колиета… Имаше и потири, препълнени със скъпоценности. А сред цялото това богатство, на около половин метър над земята, се издигаше огромен меч с инкрустирана с диаманти, рубини и смарагди дръжка. Изглеждаше поне на половина забит насред скалите. Боже Господи, този меч беше по-дълъг от един метър! Каролайн не можеше да откъсне поглед от него забравила за миг ужаса, защото си даваше сметка какво бе открила.

Това беше съкровището на крал Марк, не би могло да е нещо друго. Мъжете от рода Найтингейл се бяха оказали прави. Богатствата бяха наистина тук, заровени преди повече от хилядолетие, и бяха много повече, отколкото заслужаваше един човек.

Тя се приближи и протегна ръка, за да докосне меча, но я отдръпна. Страхуваше се. Какво правеше той тук, пъхнат в този камък? Съзнаваше, че това е повече, отколкото би трябвало да знае един човек, повече от това, което би трябвало да види и преживее. Този меч като че не беше от тази земя, от това време и въпреки това беше тук и като че чакаше. Блестеше като златен, но беше направен от стомана. Беше великолепен: твърд, дълъг, безмилостен. Лъскавото му острие сияеше. И след повече от хиляда години изглеждаше не по-малко смъртоносен.

Не можеше да откъсне поглед от оръжието. Имаше нещо в него, което я привличаше. Без да се замисля, тя протегна ръце към него и хвана дръжката му. За безкрайно нейно учудване мечът се помръдна. Каролайн дръпна малко по-силно и той леко се измъкна от скалата. Очевидно не се държеше там така здраво, както си бе помислила първоначално. В камъка сигурно беше издълбана нещо като ножница, която го поддържаше и го излагаше на показ. Но за кого?

Тя го измъкна докрай и го заразглежда, както го беше сложила върху купищата невероятни бижута и монети. Как би могла да го вдигне? Беше дълъг поне метър и двайсет, абсолютно прав, с остър връх. Изглеждаше толкова смъртоносен, че тя потръпваше дори само като го гледаше.

Но това все пак беше оръжие.

Обхвана с две ръце дръжката му и опита да го вдигне. Отново за свое учудване откри, че може да го вдигне без особени усилия. И то само с едната ръка, която обхващаше свободно широката дръжка. Пръстите й я обгърнаха без усилие. Тя завъртя меча. Тежеше толкова малко, че просто не беше реално. Отново го завъртя. Като че се беше превърнал в част от ръката й. Изведнъж тя се почувства силна. Струваше й се, че оръжието е изработено специално за нея.

Каролайн се усмихна. Сега вече имаше някакви шансове. Тогава се сети за изстрела. Човекът имаше пистолет. Дори този превъзходен меч беше безпомощен пред един пистолет. Обърна се отново към светлината, водеща към другия изход. Можеше да му избяга. Все още.

Тръгна след слабата светлина. Това обаче се оказа малък овален отвор, по-скоро тесен тунел. Нямаше нищо друго.

Почувства се победена. Тогава внимателно премести меча зад гърба си и бавно се запъти обратно, към своя убиец. Мечът й се струваше толкова лек. Държеше го леко притиснат към тялото си, с една ръка и без никакво усилие. Странно — дръжката й се беше сторила толкова масивна, а в действителност не беше така. Не й беше трудно да го вдига само с една ръка дотолкова, че да не се допира в земята.

Сега се движеше обратно към светлината, идваща от дупката, през която беше паднала. Приближаваше мъжа, който искаше да я убие, който очевидно не беше нормален, чийто глас я ужасяваше и я караше да губи силата и самоувереността си.

Чу го да се провиква отново. Гласът му беше по-тих сега, ехото беше по-дълбоко и го преобразуваше и променяше, подобно на танцуващите по стените сенки.

— Каролайн, колко още мислиш, че ще можеш да се криеш? Ела при мен веднага и аз набързо ще забия ножа в сърцето ти. Няма да страдаш, а лорд Чилтън ще се отърве от теб. Всички ние ще се отървем от теб, и най-вече аз.

Сега вече беше по-близо до преследвача си и гласът му й се струваше още по-кошмарен, още по-нечовешки. Тя се притисна към каменната стена, като се превърна почти в част от нея, и пропя с тих и загадъчен глас. Звукът, който се получи в резултат на това, я накара да потрепери тя самата.

— Защо идва този луд човек в моята гробница? Това е забранено. Ти не си от избраниците. Онова момиче, което се осмели да влезе, сега лежи мъртво, както скоро ще лежиш и ти.

Чу някакво изскимтяване, беше сигурна в това. Последва забързано дишане и после настана тишина. Каролайн се притисна още по-плътно в стената и продължи.

— Кой си ти? Защо си дошъл тук?

— Ще си тръгна — прозвуча гласът на убиеца, — но първо трябва да взема тялото на момичето. Тя е истинско нищожество. Не мога да я оставя тук, би било истинско бедствие. Дори присъствието й би се превърнало в проклятие за теб. Ще я взема.

— Никого няма да вземаш! Ще те убия, както убих и нея. Приготви се да умреш.

Настана пълно мълчание. Въздухът беше толкова сух, че й се искаше да кашля, но не смееше. Стоеше абсолютно неподвижно. В този миг Каролайн усети топъл дъх на бузата си.

— Шоуто си го биваше, но все пак не беше от най добрите. Не можа ли да разбереш, че се приближавах, дори докато говорех? Ехото в това помещение изкривява звуците и това не беше добре за теб. А сега, Каролайн, не е зле да разбереш кой ще те убие, преди да заминеш за вечността.

Младата жена не помръдна. Само стисна още по-здраво меча зад гърба си и се приготви. Все още обаче не можеше да стори нищо. Човекът беше допрял пистолета си в ребрата й.

— Ела, тук не можеш да ме видиш. Ела.

Бавно, побутвана от ръката на злодея, тя тръгна напред, към отвора в скалата.

Това продължи съвсем кратко — толкова близо до него бяха. Тогава мъжът я блъсна. Тя се удари в стената, но успя да задържи меча и да запази равновесие. Облеченият в пелерина и ботуши човек застана точно под отвора. После се изправи и свали качулката на наметалото.

Пред нея стоеше Бес Трийт.

— Мислех, че си мъж.

— Знам. Нарочно преправях гласа си. Знаех, че ще се уплашиш още повече, ако мислиш, че те преследва някой побъркан. Но аз не съм мъж и вече не е нужно да се преструвам. Доста усилия ми бяха нужни, за да те хвана, Каролайн, но с това вече е приключено. Ти дори откри някакво съкровище за мен.

Бес Трийт. Младата жена се питаше дали произнасянето на името на преследвачката й щеше да й помогне всичко това да придобие по-реални очертания.

Гледаше я смаяна, като все не можеше да проумее това, което виждаше и чуваше.

— Но защо? Защо ме нарече „пачавра“? Защо искаш да ме убиеш? А леля ми? Защо и леля Елинор? Тя не беше омъжена, така че не е имало на кого да изневерява.

— Можеше обаче да го направи.

— Да, вярно, можеше да се омъжи за брат ти, тя… Гласът на Каролайн секна.

— Виждам, че си разбрала. Не можех да допусна брат ми да се ожени за Елинор. Тогава щеше да ме остави, а аз нямаше да преживея подобно нещо. Бенджи беше мой, само мой. Бях само на единайсет години, когато умряха родителите ни и той се превърна и в майка, и в баща за мен. А после и в любовник, макар и само за една нощ, когато се беше напил след смъртта на сладката си малка съпруга — тази мръсница, която се осмели да мисли, че може да го има за себе си!

— Но ти ми каза, че е умряла при раждане.

— Точно така, но да речем, че аз й помогнах. Бедният Бенджи беше много изтощен, защото малката глупачка беше толкова слаба, че не можа да роди лесно бебето. Не както бих сторила това аз, ако бях имала възможността. Не, тя крещеше и се мяташе часове наред. Най-после аз му казах да отиде да си почине, а аз ще се грижа за нея и ще го извикам, ако се случи нещо. Тя обаче разбра, когато отвори очи и видя как й се усмихнах. Разбра, че ще умре и аз не я разочаровах. Мушнах ръката си в тялото й и разкъсах вътрешностите й. Това беше всичко. Само няколко секунди по-късно тя умря, а Бенджи ридаеше над нея и я молеше да не го оставя. Аз стоях край тях и когато Бенджи погледна към мен, дори успях да пророня сълзи. Но вътрешно се смеех и знаех, че съм победила.

Мечът сякаш изгаряше дланите на Каролайн. Това бяха скъпоценните камъни, тях чувстваше така топли, дори горещи.

Бес Трийт се облегна на каменната стена, все така на сочила пистолета си срещу Каролайн.

— Не искаш ли да научиш нещо повече? Не искаш ли да узнаеш всичко и за другите жени, за скъпата си леля, която умря наистина много леко, прекалено леко? Искаше ми се да страда повече.

— Защо? Та ти си само една побъркана? Всичко, което казваш, е лъжа, и е толкова объркано, колкото си ти самата. Ти си превъртяла изцяло и безвъзвратно.

— Млъкни! Дявол да те вземе, окаяна мръсница такава, замълчи!

Каролайн вдигна рамене, все така усмихната.

— Струва ми се, че именно ти си мръсницата и злата. Прелъстила си брат си. Колко годишна беше тогава? Имаше ли тринайсет?

— Не, бях на същата възраст като окаяната Алис. Очите й се присвиха и лицето й се изкриви в гримаса на омраза. Нямах късмета да ликвидирам и нея, въпреки че го заслужаваше. Нито Бенджи, нито оня проклет Оуен Фолкс се отделяха от нея. Тя обаче пукна и без моя помощ. Бях доволна, но щях да бъда по-доволна, ако можех да й се усмихна, като ударя детето й по бузата и й кажа, че ще я убия.

— Значи си била истинска мръсница! Прелъстила си брат си! И си била само на четиринайсет…

— Колко си глупава, Каролайн. Непрекъснато се повтаряш. Да не би да се надяваш, че ще ме смутиш, че ще ме накараш да се развикам и после да се хвърля в морето под нас, защото си объркала съзнанието ми с манипулациите си? Колко си глупава. Знаеш ли, че Бенджи дори не си спомня за това? Той така и не разбра, защото беше толкова пиян от изпитото бренди и уиски, че проклетият му член се бе свил и аз трябваше първо да го поема в устата си, докато добие нужния вид. А когато най-после през онази нощ се сляхме, аз се заклех, че ще остане завинаги мой. Не, брат ми не си спомня нищо, а дори и да си спомня, го пази за себе си. Това обаче няма значение. Той беше мой и аз си обещах, че никоя друга няма да го има. Доста жени му хвърляха око, но не беше сериозно, докато не се появи онази уличница Елизабет Годолфин. Тя го прибра в леглото си преди да разбера какво става. Той започна да се движи като отнесен, непрекъснато си тананикаше и ходеше ухилен. Беше си въобразил, че е влюбен в онази кучка, но аз се погрижих за нея при първа възможност. Изчаках го да излезе, когато го повикаха заради някаква злополука в калаените мини. Отвлякох я от дома и, после я намушках с нож и я хвърлих от скалите край Перанпорт. Тя цивреше и ревеше, и ми се кълнеше, че ще го остави. Но вече го бе омърсила, вече бе допирала устните и ръцете си в него, беше разтворила краката си за него и бе му предложила утробата си.