Катрин Каултър - Лорд Найтингейл

— Знаеш ли, че Нейно височество току-що е открила съкровището на крал Марк? — попита Норт. — Ей там долу, в една пещера в скалите.

— Това е безсрамна лъжа, милорд. Тя ви е научила как да лъжете. Не се опитвайте повече да отвличате вниманието ми. Ще я убия, макар и да не знам какво ще правя после, защото ще го направя пред вас и вие ще искате да си отмъстите.

Той вдигна пистолета. Норт се хвърли отгоре му, сграбчи ръката му и я изви надолу. Двамата мъже се търкулнаха на земята. Норт се бе оплел в гънките на широкото му наметало.

Каролайн се спусна към тях, спъна се във въжето и падна на колене, но успя да се подпре на длани. Грабна въжето и направи примка с него, като в същото време тичаше към мястото, където се бореха Норт и Триджийгъл. Двамата опасно се бяха приближили до ръба на скалата.

— Норт!

Той вече бе възседнал Триджийгъл и стовари юмрука си в устата му. С последен пристъп на сили Триджийгъл сви колене и удари господаря си в гърба. Той се преметна над главата на стария слуга, към ръба на скалата, като се търкаляше все по-бързо и по-бързо. Каролайн побягна след него, прескочи Триджийгъл, и се вкопчи в Норт. Хвана глезена му и успя да го задържи толкова, че да промуши крака му в примката. Опъна здраво, забила пети в земята, опитвайки се да намери солидна опора. Мъжът й обаче продължаваше да се плъзга към ръба на скалата. Тя извика с цяло гърло:

— Рафаел! Помогни ми, Рафаел!

Този, който издърпа Норт, обаче не беше Рафаел Карстеърс. Беше Триджийгъл. След като спаси господаря си, той погледна първо към него, после — към Каролайн.

— Не можах да те победя — много бавно произнесе той. — Ти ми отне момчето, но пък аз едва не го убих. А ти го спаси.

После се обърна и прекрачи зад ръба. Не се чу нищо друго, освен воят на вятъра.

Норт пролази на четири крака до края на скалата. Триджийгъл лежеше по гръб на брега.

Младият мъж се изправи бавно и погледна към Каролайн.

— Това е прекалено — рече той повече на себе си, отколкото на нея. — Вземам думите си назад. Така както лежи там, ми прилича единствено на трогващ сърцето старец.

— Ти си жив. Всичко друго е без значение.

Той я хвана за ръцете, за да се изправи по-лесно, и я прегърна. Притисна я към себе си, като я полюляваше.

— Ей, добре ли сте вие двамата?

Това беше Рафаел Карстеърс, когото краката все още не държаха.

— Добре сме.

— Видях как скочи Триджийгъл. Защо го направи? Какво, по дяволите, стана? Каролайн, къде беше? Той изскочи изневиделица и ме удари по главата. Съжалявам.

— Живи и здрави сме — рече Норт. — После ще ти обясним всичко. Всъщност нищо друго не е чак толкова важно.

— Е — каза Каролайн и си пое дълбоко въздух, — наистина има и друго. Както вече обясних и на Норт, открих съкровището на крал Марк. В една пещера, пет-шест метра по-надолу. Ела, Норт, ще ти покажа.

— Мислиш отново да слезеш по тези скали?

— Разбира се. Аз открих съкровището. Това е мое право, Норт, мое право.

— Дяволска работа. Не ти вярвам, Каролайн. Освен това си бременна. О, Боже, бебето добре ли е?

Притискаше дланите си към корема й, като че се опитваше да я предпази от нещо.

— Бебето се чувства чудесно. Слушайте, сега. Рафаел, след като ни свалиш до долу с въжето, ще трябва да изтеглиш Кум. Той е ранен. После ще трябва да го закараш при доктор Трийт.

— Все още не мога да повярвам, че Бес Трийт е убила всички тези жени. Това просто не се побира в ума ми, дори сега, когато започвам да схващам някои неща.

Младата жена разбра, че той се опитваше да повярва в истинността на случилото се.

— Обичала го е по свой собствен, безумен начин. И затова е убивала всяка жена, която е подозирала, че желае брат й или че той я желае. Тя именно е оставила окървавения нож в стаята на Кум в странноприемницата, както ни каза вече и Триджийгъл. Надявала се е, че си е отишъл завинаги и че така обвинението и за моето убийство ще падне върху него.

Ръцете на Норт я стиснаха по-силно.

— Но Кум те спаси.

— Не, аз сама се спасих.

— Но как?

— Нека слезем долу и ще ти покажа всичко, в това число и меча. Той е вълшебен, Норт. Точно така, Рафаел, като че беше създаден специално за мен, точно за моята ръка. Той е огромен, изработен от здрава лъскава стомана, по-дълъг от метър и нещо, а дръжката му е украсена със скъпоценни камъни. Стоеше в някаква скална цепнатина, но аз го измъкнах оттам без никакви усилия. А след това все така лесно го вдигнах само с една ръка.

— Меч ли?

Младият мъж поклати глава.

— Чуй ме, Каролайн. Никъде няма да ходиш. Искам да стоиш тук и да се опиташ да се стоплиш. Ние с Рафаел…

Тя се усмихна.

— Не — отвърна му много тихо и спокойно, а той я изгледа продължително и намръщено.

Нещо в нея се беше променило. Може би това беше спокойната решителност в очите й, която не бе забелязвал досега; може би беше силата и енергията, които се излъчваха от нея, някакво ново самочувствие, ново знание. Лорд Чилтън разбра, че тази нова сила, намираща се дълбоко в нея, вече бе неразделна нейна част. Нейно право бе да види всичко докрай.

Вълшебен меч ли?

Рафаел Карстеърс ги свали, с въже под мишниците, до пещерата.

Когато Норт проникна в скалното помещение, в първия момент не можа да повярва на очите си. После се запъти с бърза крачка към Кум, който, вече в съзнание, лежеше, потръпвайки от студа и шока.

— Милорд, тя ви доведе, нали?

— Казах ти, че ще го направя. Кум. Трябва да се научиш да ми вярваш.

— Тя ме спаси, милорд.

— След малко ще ми разкажеш всичко. А сега ще промуша това въже под мишниците ти и Рафаел Карстеърс ще те издърпа горе. После ще те заведе при доктор Трийт.

Кум потрепера при споменаването на името му. Каролайн не го упрекна за това.

Двамата с Норт излязоха да гледат, докато Рафаел издърпа стария човек до върха, след което си отдъхнаха.

Норт погледна към Бес Трийт, плувнала в локва кръв. Лицето й изглеждаше напълно спокойно. Нямаше вид на луда.

— Всичко това е невероятно — промълви той.

— Да. Тя ми призна много неща, Норт. Как била влюбена в брат си, как убила съпругата му, а после го прелъстила. Мислиш ли, че той знае всичко това?

— Как би могъл поне да не заподозре нещо? Ще видим.

Каролайн го прекъсна с вик:

— Божичко, къде е мечът? Измъкнах го от нея и го положих внимателно на земята до тялото й. Какво е станало с него? Няма кой друг да го е взел.

Той я следваше по петите, докато тя тичаше навътре в пещерата. Когато видя равния гладък камък, който приличаше на нещо като древно светилище, отрупано с бижута, злато и потири, дъхът му секна.

— Крал Марк… — прошепна той.

— Но той като че не е погребан тук. Това прилича по-скоро на нещо като таен параклис. Тук са само съкровищата му, точно както са мислели прадядо ти и дядо ти. Норт, точно както е вярвал и баща ти.

Внезапно тя зяпна и отстъпи крачка назад.

— Какво има? Добре ли си. Каролайн?

Тя вдигна ръка и посочи към купчините злато.

— Не, не може да бъде.

Но мечът действително си стоеше там, пъхнат дълбоко в камъка, както бе и преди. Стоманеното му острие проблясваше на слабата светлина, обсипаната му със скъпоценни камъни дръжка блестеше в различни цветове. Каролайн пристъпи към оръжието, като произнесе с напълно безизразен глас:

— Но как се е озовал отново тук? Не разбирам, Норт. Оставих го до тялото на Бес Трийт. Къде е кръвта по острието му? Като че току-що е бил излъскан. Видът му е абсолютно същият както в мига, в който го зърнах за първи път.

Тя протегна ръка и колебливо го докосна. Опита се да обхване дръжката, но не успя. Беше масивна, прекалено обемна за малката й женска ръка. Хвана я с две ръце и опъна. Мечът не помръдна. Беше здраво забит в камъка. Дръпна отново, този път с всичка сила. Нищо.

Норт нежно постави длани върху нейните и леко ги издърпа от дръжката. Искаше да й каже, че това беше без значение, че някак си бе станало така, че Кум я бе спасил, че страхът и ужасът й бяха попроменили някои от представите й. Но си замълча. Какво можеше да и каже? Макар че Кум също бе твърдял, че тя го е спасила, как беше възможно това? Нима трябваше той също да повярва, че мечът е вълшебен? Видя объркването в очите й, хилядите въпроси, пронизващи съзнанието й.

Той продължи все така мълчаливо да стиска ръцете й. В този миг Каролайн разтърси глава и младият мъж отново забеляза онази особена усмивка на лицето й. Тя му обърна гръб и отново докосна масивното оръжие.

— Норт, тук е написано нещо — каза тя. — Точно тук, където дръжката се свързва с острието. Можеш ли да го разчетеш?

Той се приближи още и започна да се взира в неясните букви.

— Струва ми се, че пише нещо като „Ескалибур“. — Изведнъж млъкна, взря се в меча и възкликна:

— Ескалибур! Боже мой, та това е само една легенда! Това не е истина, не може да е истина. Мозъците ни не функционират нормално, защото се намираме в тази странна гробница. Не, няма да вярвам на подобни неща.

— Мечът на крал Артур — произнесе бавно Каролайн.

Полека и с благоговение тя прокара пръсти по гравираните букви.

— Неговият меч. Малори е писал за всичко това. Крал Марк няма нищо общо с тази история. Никога не е имал. Легендата за крал Артур и неговия вълшебен меч, който излизал от камъка само когато бил докоснат от неговата ръка… Но той излезе и за мен. Обхванах дръжката му с една ръка, вдигнах го без никакво усилие. Защо? Защото бях в опасност ли? Не знам, но какво друго би могло да бъде обяснението за това? А сега се е върнал отново там, където му е мястото. Този меч трябва да остане тук, Норт, непременно трябва да остане тук.

— И не бихме могли да го издърпаме оттук, скъпа моя.

Въпреки това лорд Чилтън, просто защото непременно трябваше да опита сам, обхвана дръжката му с две ръце и опъна с всички сили. Оръжието дори не се заклати.

— Той ще си остане тук, тъй като никой не може да го измъкне, освен теб.

— Този меч ми позволи да го измъкна само защото отчаяно се нуждаех от него, Норт. Наистина е вълшебен.

На него определено не му харесваше думата „вълшебен“. Той не приемаше нещата, за които нямаше обяснение. Но все пак не можеше да отрече присъствието на меча срещу себе си, така както не можеше да отрече здравината и лъскавината на стоманата му. Дали наистина Каролайн го бе измъкнала оттам? По-точно, дали той сам се бе освободил, веднъж докоснат от нея, защото е вълшебен?

— Тези бижута обаче не са забити в камъка. Какво искаш да направим с тях, Каролайн?

Младата жена се наведе напред, за да вземе един от потирите, и удари бедрото си в камъка. Тогава усети златното бижу, което беше открила и пъхнала в джоба на пелерината си, докато бягаше от Бес Трийт. Бавно го измъкна оттам. Беше някаква гривна. Приличаше досущ на онази, която бе поставила на почетно място в салона и на която беше гравирана думата REX.

— Къде намери това? По дяволите! Тя е копие на другата.

— Хлъзнах се отгоре й, когато бягах от Бес Трийт, и я пъхнах в джоба на наметалото си. В нея са изсечени някакви букви, Норт. Ще можеш ли да ги разчетеш на тази слаба светлина?

Той се взря в гривната, обърна я насам-натам, после ръката му започна да трепери.

— Боже Господи…

— Какво пише? — попита Каролайн и го сграбчи за лакътя.

Той й подаде бижуто.

— Ето, Каролайн. Прочети сама.

Младата жена въртя дълго гривната в дланта си, без да се взира в нея.

— С пръстите си ли мислиш да прочетеш надписа? — попита най-после Норт.

Тя му се усмихна.

— Мисля, че не е нужно да чета. След като е другарчето, така да се каже, половината на другата гривна, и след като на едната е писано REX, не се съмнявам, че на другата пише REGINA25.

— О, не, много по-конкретно е от това — отвърна Норт. — На нея пише Гуиневра26.