Когато рано на следващата сутрин излезе от страноприемницата „Голата гъска“, разбра, че новопокръстената го е познала, защото се показа от конюшнята, изцвили и поклати глава. А когато се приближи до нея, тя запристъпва радостно от крак на крак.

— Истинска прелъстителка си, Реджи. Ето ти един морков, старото ми момиче, а след това ще потеглим.

Младият мъж погали меката й муцуна и след като я храни още известно време, вече можеше да се закълне, че животното му се усмихваше. После я възседна и през същия ден стигнаха до Сейнт Агнес.

Питаше се как да постъпи, когато види отново Каролайн Дъруент-Джоунс. Срещата нямаше да бъде приятна, тъй като трябваше да й каже, че някой бе убил леля й. Чудеше се и какво да предприеме, когато пристигне Роланд Фолкс. Лорд Чилтън въздъхна. Не искаше да се обвързва повече с това момиче — едновременно дръзко и невинно. Но не можеше да забрави и че остроумието й го беше накарало да се разсмее поне два пъти, дори го беше провокирало да използва собственото си остроумие и да води разговори, които съвсем не му бяха неприятни или отегчителни. В компанията на това момиче се беше чувствал горе-долу така, както в Чейз Парк, докато бе гостувал на семейство Уиндъм. Беше изпитал нещо подобно на симпатията и спокойствието, които бе открил в дома на Маркъс и Херцогинята — неговата съпруга, и техните слуги, които бяха по-добри приятели, отколкото повечето хора можеха да намерят за целия си живот. Беше си тръгнал от Йоркшир, защото мислеше, че е крайно време да се върне в Корнуол, за да се види с демоните, които го очакваха там. И, в крайна сметка, налагаше се да поеме правата и задълженията си по рождение, тъй като беше станал виконт Чилтън преди петнайсет месеца, след неочакваната смърт на баща си. Преди всичко обаче Норт искаше самотата си. Най-добре му беше, когато бе сам. Имаше кучетата си и конете си. Притежаваше и къщата си, огромна и празна, като се изключат няколкото слуги, които изглежда бяха прекарали целия си живот в нея и не познаваха други хора освен представителите на семейство Найтингейл.

Не, определено не му се искаше да има отново вземане даване с онази хлапачка. Един път му беше предостатъчно. Не искаше повече да се възхищава на прекрасните й малки ушички или на красиво извитите й вежди, които беше поглаждал с пръст всеки път, когато я будеше, или пък на дългата й грациозна шия, която можеше без усилие да обхване и да стисне в дланите си, най-вече не желаеше именно той да й съобщи, че леля бе мъртва, убита, намушкана в гърба и бутната от ръба на Сейнт Агнес Хед.

Лорд Чилтън се отправи право към имението си Маунт Хок. То се издигаше високо и самотно върху полегатия хълм над селото, носещ същото име и защитник на селяните още от времето, когато Хенри VIII беше отрязал красивата глава на Катрин Хауард. Всъщност в документите на имението бе отбелязано, че големите порти били добавени към Маунт Хок в деня на обезглавяването.

Норт мразеше този проклет мавзолей, приличащ повече на четвъртит замък с четири кулички, които не ставаха за нищо, с широки скучни стълбища и коридори, и с каменен под, по който стъпките отекваха така, като че маршируваше цяла армия. Дяволски студен беше този под. Изключение правеха местата, но които неговите предшественици бяха наслагали дебели персийски килими, част от които бяха на няколкостотин години Цялата сграда беше построена от сив камък, докаран някъде от Болду, и все още представляваше впечатляваща гледка за обективния наблюдател, какъвто обаче Норт не беше. Всичко това беше негово и се очакваше той да милее за него, тъй като то беше ставало собственост на верига поколения, бе предавано от баща на син в продължение на почти триста и петдесет години Това беше истински подвиг, непрекъснатото създаване на син след син.

Беше почти тъмно, когато лорд Чилтън тръгна по широкия път, който се виеше ту наляво, ту надясно, за да направи по-леко изкачването, и стигна внушителните черни железни порти. Те не бяха излишни дори сега, когато вече нямаше опасност от нападение на чуждите армии. Те осигуряваха спокойствието и усамотението, които Норт толкова ценеше. Той си представяше, че при построяването си огромната постройка е изглеждала като тежък шлем върху голата глава на някой човек, едновременно достолепен и самотен.

Том О’Лади, който беше портиер на фамилията Найтингейл повече години, отколкото имаше зад гърба си Норт, приветства господаря си с широка усмивка и разкри празнината, където трябваше да се намират предните му зъби. Това беше резултатът от конфликта му с един мъж, които, след като изби въпросните зъби, въздъхна и предаде Богу дух. О’Лади беше човек на шегите и бирата. На многото бира, както впрочем и на насилието.

— Ха, милорд! Вечи сти вкъщи! Пътуванито ду Лондун трая многу кратку, а? Мистър Кум и мистър Триджийгъл ни ви учакваха, приди да минат поне ощи две седмици.

— Добър вечер. Том. Да, виждам, че се питаш къде е Трийтоп. Това добро старо момиче тук е Реджи и тя беше истинска изненада за мен. Много е мила. Как е племенникът ви?

— Все ощи ни съ знай дали ши оживей, но мистър Полгрейн му праша всеки ден от специалнити си бульони и почнъ да съ оправя.

— Чудесно. Следващия път, като се видите, му кажи да не пада вече от лодката си, и то така, че за малко да се удави.

— Да, милорд, момъкът си научи какту трябва урока. Всъщност от лодкътъ гу бутнала онази малката, дъщерята на ковачъ. Изглежда минал в настъпление и това ни й се понравилу.

Норт изсумтя, по-скоро се опита, но вместо това се усмихна.

Мина през голямата порта и продължи да язди нагоре. Алеята стана още по-широка сега, когато той се приближи до чудовищното здание. През последните три столетия то се бе опитало да се превърне повече в дом, отколкото в крепост. Според Норт горе-долу беше успяло. Някога дори имало подвижен мост, на който през шестнайсети век се гледало като на нещо излишно, но който през следващото столетие спасил Маунт Хок от войниците-пуритани на Оливър Кромуел по време на кървавата гражданска война. По-късно дълбокият и широк ров бил запълнен и на негово място била посадена овощна градина, най-вече ябълкови дървета.

„Мъжете — мислеше си Норт, докато Реджи се изкачваше спокойно нагоре по склона, а погледът му се рееше но масивните сиви каменни блокове, които се издигаха все по-нагоре и по-нагоре. — Мъжете трябва да се бият и или да побеждават, или да умрат. Те не трябва да се задоволяват с това, което вече имат, дори то да е предостатъчно.“

Той самият до неотдавна беше войник и неговата цел бе да спре Наполеон. Поне така си беше повтарял нееднократно. Истината беше, че обичаше хубавите битки. Обичаше да изпробва себе си, силата и ума си върху всеки един от своите противници Предполагаше, че щеше да се справя много добре, ако бе живял през Средновековието. Сега, след като Наполеон бе заточен на Елба, нямаше никакъв шанс за война с подобен мащаб. Понякога това го депресираше. Знаеше, че така се чувства и приятелят му Маркъс Уиндъм. Но сега Маркъс се беше оженил щастливо и управляваше имението си. Това възнамеряваше да стори и Норт. Животът, с цялото си разнообразие, го учудваше и възхищаваше.

Закара Реджи във великолепната конюшня на Маунт Хок — дълга тухлена постройка със складове за храна, обширни помещения и хамбари за сеното — всичко, за което се беше сетил обзетият му от страст към конете прадядо. Слезе от гърба на Реджи, махна на Па-Ду и изчака слабичкият старец да поеме юздите на кобилата. После побъбри малко с него, като гледаше изумен как изкривените му от артрита пръсти се справят пъргаво и майсторски с юздите и седлото.

Утре Норт смяташе да отиде в Гунбел. Усети, че се усмихва, когато хвана огромното месингово чукало и заудря по дъбовата врата. Гунбел. Боже Господи, ами ако вместо в Маунт Хок16 — име, което звучеше великолепно — живееше в Маунт Гунбел, надвиснал над село Гунбел?

Когато Кум, потомственият иконом на имението, отвори вратата, примигна смаян, че господарят му наистина се смее, при това се смее сам.

Норт хвърли поглед към Кум, разбра каква е причината за учудването му и каза:

— Точно си мислех колко странно щеше да звучи, ако имението се наричаше не Маунт Хок, а Маунт Гунбел. Едновременно е забавно и ужасно, не мислиш ли?

Кум като че известно време се опитваше да смели това и после рече:

— Определено смехът е прекалено силна реакция за подобна нещастна мисъл, милорд.

Норт изсумтя.

— Така е много по-добре — отвърна икономът. — Добре дошъл у дома, милорд, въпреки че не мога да си обясня защо се връщате две седмици по-рано, отколкото ви очаквахме.

* * *

Тя още не беше пристигнала в Гунбел. Лорд Чилтън знаеше, че трябва да мине първо оттам, най-малкото, за да разбере откъде да мине за Скрилейди Хол. Попита рибаря, който знаеше всичко за всички, и съдържателя на хана, мистър Фрийли, който в това отношение надминаваше дори рибаря. Никаква мис Дъруент-Джоунс.

Той въздъхна и отново възседна Реджи. Бяха му нужни само трийсет минути, за да стигне до Скрилейди Хол, точно край Тревелъс, на не повече от половин миля от морето.

В стабилната тухлена постройка насред имението, заобиколена от рози, жасмин и разцъфнали храсти, имаше трима слуги. Това беше красива къща, която сега, поне така предполагаше той, принадлежеше на Каролайн Дъруент-Джоунс.

Тя трябваше да дойде тук.

Посрещна го доктор Бенджамин Трийт, който развеждаше някакъв непознат господин из къщата.

— О, момчето ми, влизай. Какво правиш тук?

Норт само кимна. Все още не знаеше какво да отговори.

— Това е мистър Броугън, адвокат, дошъл да направи опне на всичко във връзка със завещанието.

— Разбирам — отвърна лорд Чилтън. — Кога очаквате да пристигне мис Дъруент-Джоунс, мистър Броугън?

Единственото, което показа изненадата на адвоката, беше примигването на големите му кафяви очи.

Погледът му се спря в някаква точка над лявото рамо на Норт, когато той рече:

— Не знаех, милорд, че сте близък със семейството. Точно така, съществуват някаква мис Дъруент-Джоунс и някой си мистър Пенроуз — очевидно от страна на съпруга, които са най-близките роднини на починалите и съответно — наследници. През последните пет години мистър Бенет Пенроуз живее в района. Разбира се, не бих могъл да кажа нищо повече в това отношение, преди да прочета завещанието пред въпросните две особи.

— Правилно — съгласи се Норт.

След това се обърна към доктор Трийт.

— Добре ли сте, сър?

— Да, но е трудно, Норт, много трудно. Нищо ново не сме научили, откакто замина за Лондон. Ти, впрочем, не отсъства много дълго.

— Върнах се по-рано, наистина. Предполагам, че вие сте писал на мис Дъруент-Джоунс в Хънимийд Манър, мистър Броугън?

И този път адвокатът не издаде учудването си.

— Да, преди няколко седмици. Не знам защо все още нямам отговор от нея, но може да се предположи, че ще пристигне скоро. Ако не дойде до края на седмицата ще й пиша отново. Човек не може да има пълно доверие на пощата.

— Може би сте прав.

— Познавате ли се с дамата, милорд?

— Да — отвърна Норт.

— Но как така? Нищо не разбирам, милорд.

— Историята е много заплетена, мистър Броугън. Защо да не почакаме пристигането на мис Дъруент-Джоунс?

Мисис Трибо, икономката, им поднесе чай и сладки във всекидневната. Разговорът беше приятен. Норт си тръгна след няколко минути, преди доктор Трийт и мистър Броугън да започнат да го разпитват как, по дяволите, се бе запознал с мис Дъруент-Джоунс, защо беше тук и какво искаше.

Очевидно когато пристигне, младата жена щеше да бъде посрещната от някакъв адвокат и от доктор Трийт. Не беше нужно Норт да остане, за да й съобщи, че някакъв ненормален бе убил леля й. Опитваше да убеди сам себе си, че е прав, но като че без особен успех.

Мис Дъруент-Джоунс обаче не дойде в Скрилейди Хол.

В десет часа следващата вечер Кум почука лекичко на вратата на библиотеката, където стоеше Норт. Влезе, изкашля се дискретно и се загледа над дясното рамо на господаря си, точно в мига, в който старият часовник над потъналата в полумрак камина удари за десети път.

— Какво има, Кум?

— Милорд, случи се нещо необикновено, нещо, на което не сме свикнали. Някаква млада дама иска да ви види. Страшно късно е и тя е в особено състояние. Мислех да й кажа да си обира крушите, когато тя извади пистолет, насочи го към мен и настоя да ви види.

Седма глава

Миг по-късно Норт изскочи от библиотеката и закрачи бързо по дългия тесен вестибюл.

Тя стоеше до входната врата, свела глава и отпуснала рамене. Единственият й куфар беше поставен на пода от лявата и страна. Беше наметната с пелерината си, която вече бе порядъчно измачкана и мръсна. Дебелите й плитки, навити около главата й, се бяха поразхлабили, така че по раменете й се виеха дълги кичурчета. В дясната й ръка висеше омразният пистолет.