Най-накрая почука. Сините очи на Езра се разшириха, когато я видя. Изглеждаше невероятно в бялата си риза, синия блейзър, зелените рипсени панталони и черни мокасини. Ъгълчетата на устните му се извиха в едва забележима срамежлива усмивка.

— Хей — каза той.

Ариа остана на прага.

— Може ли да говоря с теб? — Гласът й прозвуча пискливо.

Езра се поколеба и отметна една къдрица от очите си. Ариа забеляза лепенка, на която беше нарисуван Снупи, на малкия му пръст.

— Разбира се — кимна той накрая. — Заповядай.

Тя влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Стаята беше празна, с изключение на едно голямо тежко дървено бюро, два сгъваеми стола и компютъра. Тя седна на свободното място.

— Е — започна Ариа, — здрасти.

— Здрасти пак — ухили се Езра. После сведе очи и отпи глътка кафе от чаша с емблемата на „Роузууд Дей“. — Виж — започна той.

— За вчера — каза тя в същото време. Двамата се засмяха.

— Първо дамите — усмихна се той.

Тя се почеса зад врата, един кичур от черната й коса се бе измъкнал от опашката и я гъделичкаше.

— Аз, ъ-ъ-ъ, исках да поговорим за… нас.

Езра кимна, но остана безмълвен.

Ариа продължи да си играе с косата си.

— Е, предполагам, че си шокиран, че съм… хммм, твоя ученичка, в смисъл, след… след „Снукърс“. Но ако за теб не е проблем, за мен също не е.

Езра взе чашата с две ръце. Тя се заслуша в цъкането на стенния часовник.

— Аз… не мисля, че е добра идея — каза той меко.

— Каза ми, че си по-голяма.

Ариа се засмя, несигурна доколко е сериозен.

— Никога не съм ти казвала на колко години съм.

— Тя сведе очи. — Явно си предположил грешно.

— Да, но ти не биваше да ме подвеждаш — вдигна вежди Езра.

— Всички лъжат за възрастта си — каза Ариа тихо.

Той прокара ръка през косата си.

— Но… ти си… — Срещна погледа й и въздъхна. — Виж, Ариа, мисля, че си страхотна. Наистина. Когато те срещнах в онзи бар, просто не можех да повярвам на очите си. Помислих си Коя е тази мацка? Не прилича на никое друго момиче, което съм срещал.

Тя заби поглед надолу. Чувстваше се едновременно поласкана и малко замаяна.

Езра са пресегна през бюрото и докосна ръката й — беше топъл и успокояващ жест, — но после бързо се отдръпна.

— Обаче не ни е писано да сме заедно, разбираш ли? Защото в крайна сметка си ми ученичка. Може да загазя здравата. А ти не искаш да ме вкараш в неприятности, нали?

— Никой няма да разбере — каза Ариа тихо, въпреки че не можеше да не си спомни странния есемес от вчера, наред с факта, че някой може би вече бе разбрал.

Езра дълго време не каза нищо. На Ариа й се струваше, че се опитва да вземе решение. Тя го погледна с надежда.

— Съжалявам, Ариа — промълви той накрая. — Мисля, че е време да си вървиш.

Ариа се изправи, бузите й горяха.

— Разбира се.

Тя стисна облегалката на стола. Чувстваше се сякаш вместо вътрешности има нагорещени въглени.

— Ще се видим в час — прошепна Езра.

Тя беззвучно затвори вратата зад гърба си. В коридора учителите я задминаваха, влизаха и излизаха от кабинетите си. Реши да стигне до шкафчето си през двора — нуждаеше се от малко чист въздух.

Щом излезе навън, Ариа чу познат момичешки смях. За секунда замръзна. Кога щеше да спре да си въобразява, че чува Алисън навсякъде? Тя се затътри не по криволичещата павирана пътека, както би трябвало, а направо през тревата. Сутрешната мъгла бе толкова гъста, че едва виждаше краката си. Следите от стъпките й в тревата изчезваха толкова бързо, колкото ги оставяше.

Чудесно. Моментът изглеждаше подходящ да изчезне напълно.

10.

Без гадже е много по-весело

Този следобед Емили стоеше на ученическия паркинг потънала в мисли, докато някой не затисна очите й с ръце. Тя подскочи стреснато.

— Ей, спокойно бе! Аз съм!

Обърна се и въздъхна с облекчение. Беше просто Мая. Откак получи онази странна бележка вчера, Емили беше страшно разсеяна и започваше да се превръща в параноичка. Тъкмо щеше да отключи колата — майка й позволяваше на нея и на Каролин да я ползват до училище при условие, че карат внимателно и й се обадят като стигнат — и да си вземе банския за тренировката.

— Съжалявам — каза Емили. — Помислих си, че… Няма значение.

— Липсваше ми днес — усмихна се Мая.

— И ти на мен. — Емили се усмихна в отговор. Беше се опитала да се свърже с нея тази сутрин, за да й предложи да я метне до училище, но майката на Мая бе казала, че дъщеря й вече е излязла. — Е, какво става с теб?

— Не бих могла да съм по-добре. — Днес Мая бе укротила буйната си тъмна коса с помощта на страхотни многоцветни шнолки във формата на пеперуди.

— Защо така? — наклони глава Емили.

Мая стисна устни и изхлузи единия сандал от крака си. Вторият й пръст беше по-дълъг от палеца, също като на Емил и.

— Всъщност бих била по-добре, ако дойдеш с мен на едно място. Още сега.

— Имам тренировка по плуване…

Мая взе ръката й в своята и я разлюля.

— Ами ако ти кажа, че там, където отиваме, ще направиш една своеобразна тренировка?

Емили присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще трябва да ми се довериш.

Въпреки че навремето бе близка с Хана, Спенсър и Ариа, Емили свързваше най-любимите си спомени с времето, прекарано насаме с Али. Например, когато обуваха шушлякови гащеризони, за да се пързалят надолу по хълма Бейбъри през зимата или обсъждаха идеалните гаджета, или пък плачеха заради случката от шести клас с Джена и взаимно се утешаваха. Когато бяха само двете, Емили виждаше една мъничко по-несъвършена Али — което пък я правеше да изглежда още по-перфектна в очите на Емили — и тя самата чувстваше, че може да се отпусне и да бъде себе си. Сякаш бяха изминали дни, седмици, години откак Емили не беше себе си. И сега тя си мислеше точно за това, и й се струваше, че би могла да изживее нещо подобно с Мая. Липсваше й чувството да има най-добра приятелка.

В момента Бен и останалите момчета сигурно се преобличаха в плувните си костюми и се пошляпваха един друг по задниците с кърпите. Треньор Лорън пишеше с маркер упражненията за деня на една голяма бяла дъска и маркираше басейна с шамандури на необходимите места. А момичетата от отбора се оплакваха, понеже на всички им беше дошло едновременно. Имаше ли смелост да пропусне втория ден от тренировките?

Емили стисна пластмасовата рибка-ключодържател в ръката си.

— Може би бих могла да кажа на Каролин, че се е наложило да помагам на някого по испански — промърмори тя. Знаеше, че сестра й няма да се върже, но най-вероятно нямаше и да я натопи.

След като огледа внимателно паркинга, за да провери дали някой не ги гледа, Емили се усмихна и отключи автомобила.

— Добре тогава. Да потегляме.

* * *

— Двамата с брат ми се натъкнахме на това местенце през седмицата — обясни Мая, докато Емили паркираше на чакъла.

Емили се измъкна от колата и се протегна.

— Бях забравила за това кътче. — Намираха се на ивицата Марвин, която се простираше на около девет километра и граничеше с малка, но пълноводна река. Тя и приятелките й постоянно караха колело тук — Али и Спенсър бясно въртяха педалите и обикновено стигаха едновременно до края, — а после спираха при малката лавка до плувната зона за бишкоти и диетични коли.

Докато се катереха по разкаляния склон, Мая я стисна за рамото.

— О, забравих да ти кажа. Майка ми каза, че твоята майка е наминала вчера, докато сме били на училище. Донесла е кекс.

— Сериозно? — възкликна Емили объркано. Питаше се защо майка й не бе споменала нищо на вечеря.

— Кексът беше страшно вкусен. С брат ми го унищожихме още снощи!

Гъстите листа на дъбовете се преплитаха над главите им и пазеха сянка. Въздухът ухаеше на свежест и гора, и сякаш беше с пет–шест градуса по-хладен.

— Все още не сме стигнали. — Мая я хвана за ръка и я поведе надолу по пътеката към един малък каменен мост. Двайсет стъпки под него потокът се разширяваше. Спокойната вода блещукаше под лъчите на следобедното слънце.

Мая отиде до самия ръб на моста и започна да сваля дрехите си, докато не остана само по розов сутиен и бикини. Хвърли дрехите си на купчина, изплези се на Емили и скочи във водата.

— Чакай! — Емили се втурна към ръба. Знаеше ли Мая колко е дълбоко? Но докато преброи до две, чу изплискване.

Главата на Мая се подаде на повърхността.

— Нали ти казах, че ще има плуване! Хайде, събличай се!

Емили погледна захвърлените дрехи на Мая. Наистина мразеше да се съблича пред хора — дори и пред момичетата от отбора по плуване, които я виждаха всеки ден. Тя бавно свали плисираната си униформена поличка, кръстосвайки крака, за да не види другото момиче голите й мускулести бедра, след което дръпна потничето, което носеше под ризата. Реши да не го сваля. Погледна към реката и скочи. Миг по-късно водата обгърна тялото й. Беше приятно топла и гъста от калта, а не студена и чиста като онази в басейна. Пришитите чашки на потничето й натежаха от водата.

— Тук е като в сауна — каза Мая.

— Аха. — Емили заплува към по-плитката част, където стоеше приятелката й. В един момент осъзна, че е зяпнала зърната на гърдите й, които личаха под тънката материя на сутиена и побърза да отмести очи.

— Едно време в Калифорния ходех да се гмуркам от скалите заедно с Джъстин — каза Мая. — Стоеше горе и му удряше по десет минути мислене, преди да скочи. Хареса ми, че ти дори не се поколеба.

Емили легна по гръб върху водата и се усмихна. Не можеше да се възпре: поглъщаше комплиментите на Мая като чийзкейк.

Новата й приятелка събра шепи и я плисна в лицето. Част от водата попадна право в устата й. Имаше лигав и почти метален вкус, който по нищо не приличаше на хлора в басейна.

— Струва ми се, че двамата с Джъстин ще скъсаме — рече Мая тихо.

Емили доплува по-близо до брега и стъпи на дъното.

— Наистина? Но защо?

— Ами наистина. Тези връзки от разстояние са много стресиращи. Той ми звъни кажи–речи постоянно. Няма ме едва от няколко дни, а вече е изпратил две писма!

— Брей — смотолеви Емили, като прецеждаше мътната вода през пръстите си. После й хрумна нещо. Обърна се към другото момиче. — Ти ли, м-м-ми остави бележка в шкафчето в съблекалнята по плуване вчера?

Мая сбърчи вежди.

— Какво, след училище ли? Не… Ти ме придружи до вкъщи, забрави ли?

— Вярно. — Всъщност не мислеше, че Мая е оставила посланието, но всичко би било толкова по-просто, ако беше тя.

— Какво пишеше в бележката?

Емили тръсна глава.

— Няма значение, нищо особено. — Прочисти гърло. — Знаеш ли, мисля си, че може би и аз ще се разделя с гаджето.

Еха-а. Емили не би се изненадала повече дори ако от устата й бе изхвърчал синигер.

— Стига бе! Сериозно?

Тя примигна, за да махне водата от очите си.

— Не знам. Може би.

Мая протегна ръце над главата си и Емили отново зърна онзи белег на китката й. Погледът й се отмести.

— Е, майка му зайка — каза Мая.

— А? — Емили се усмихна озадачено.

— Мое изразче… Означава… майната му! — Извърна се и сви рамене. — Сигурно е глупаво.

— Не, готино е — каза Емили. — Майка му зайка. — Тя се изкикоти. Винаги се чувстваше странно да произнася псувня — все едно майка й би могла да я чуе от кухнята им на петнайсет километра оттук.