— Обаче ти наистина трябва да скъсаш с приятеля си — върна се Мая на темата. — И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото така и двете ще сме необвързани.

— От което следва…? — попита Емили. Гората беше неподвижна, потънала в тишина.

Мая се приближи още към нея.

— От което следва… че ние с теб… можем да… купонясваме! — И тя сграбчи Емили за рамото и я блъсна под водата.

— Ей! — изписка Емили. На свой ред изпръска Мая, като загреба вода с цяла ръка, създавайки голяма вълна. После дръпна другото момиче за крака и започна да гъделичка пръстите й.

— Помощ! — скимтеше Мая и се заливаше от смях. — Не и краката! Имам такъв адски гъдел!

— Ето, че ти открих ахилесовата пета! — прогърмя Емили и неистово я задърпа към водопада. Мая успя да освободи крака си и скочи на раменете й изотзад, след което се протегна към корема й и я загъделичка. Емили изписка. Накрая успя да натика Мая в една малка пещера в скалите.

— Дано да няма прилепи! — възкликна Мая и протегна ръка.

Емили стоеше до нея, опипвайки гладките, хладни стени на пещерата. Звукът от дишането й отекваше в тясното пространство. Двете се спогледаха с широки усмивки.

Тя прехапа устна. Това бе такъв съвършен дружески момент, че я караше да изпитва носталгия и лека тъга.

Очите на Мая загрижено се спряха на лицето й.

— Какво има?

Емили си пое дълбоко дъх.

— Ами… Нали знаеш момичето, което е живяло в твоята къща? Алисън?

— Да.

— Тя изчезна. Точно след края на седми клас. Така и не я откриха.

Мая потръпна леко.

— Дочух нещо такова.

Емили обви ръце около тялото си; и на нея й стана студено.

— Бяхме много близки.

Мая се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Нямах представа.

— Да… — Брадичката на Емили потрепери. — Просто исках да знаеш.

— Благодаря.

Изтекоха доста минути, в които останаха прегърнати и безмълвни. После Мая се отдръпна.

— Всъщност, послъгах преди малко. За причината да искам да се разделя с Джъстин.

Емили любопитно вдигна вежда.

— Аз… не съм сигурна, че харесвам момчета — каза Мая тихо. — Малко е странно. Намирам ги за сладки, но когато остана насаме с тях, разбирам, че не го искам. По-скоро бих предпочела да съм… с някого, който повече прилича на мен. — Тя се усмихна криво. — Нали знаеш?

Емили прокара ръце през лицето и косата си. Внезапно Мая й се стори прекалено близо.

— Аз… — започна тя. Не, не знаеше.

Храстите над тях се раздвижиха. Емили се дръпна рязко. Навремето майка й мразеше, когато тя идваше тук — никога не се знае какви похитители на деца и убийци се крият на подобни места. Гората остана тиха за миг, но после в небето се надигна ято птици. Тя се долепи до скалата. Наблюдаваше ли ги някой? Чий беше този смях? Звучеше някак познато. После до слуха й достигна тежко дишане. Надникна през отвора на пещерата.

Беше само една групичка момчета. Те изведнъж наскачаха в реката, размахвайки пръчки като мечове. Емили се отдръпна от Мая и водопада.

— Къде отиваш? — повика я другото момиче.

Емили погледна първо нея, после момчетата, които бяха захвърлили пръчките и се замеряха с камъни. Едно от тях бе Майк Монтгомъри, по-малкият брат на някогашната й приятелка Ариа. Доста беше пораснал от последния път, в който го беше виждала. Чакай — Майк учеше в „Роузууд Дей“! Дали щеше да я познае? Тя се измъкна от водата и задрапа по хълма.

После спря и се обърна към Мая.

— Трябва да се върна в училище преди Каролин да е приключила с плуването. — Емили нахлузи полата си. — Искаш ли да ти донеса дрехите?

— Все тая. — С тези думи Мая излезе изпод водопада и нагази във водата към брега, а тънкото бельо плътно прилепваше по тялото й. Изкатери се по склона бавно, без нито веднъж да прикрие корема или гърдите си с ръце. Момчетата преустановиха боевете и я зяпнаха.

И въпреки че не искаше, Емили също не можеше да се удържи да не я зяпа.

11.

Ако не друго, сладките картофи поне са богати на витамин А

— Тази. Определено тази — прошепна Хана, сочейки с пръст.

— Не-е. Прекалено са малки! — прошушна Мона в отговор.

— Ама виж как изпъкват отгоре! Абсолютно фалшиви! — контрира я Хана.

— Струва ми се, че и задникът й е минал под ножа.

— Отврат! — Тя сбърчи нос и прокара ръце по собственото си стегнато, перфектно закръглено дупе, за да се увери, че все още е толкова съвършено. Беше сряда, късния следобед, само два дни преди ежегодния купон на открито на Ноъл Кан, и двете приятелки разпускаха на откритата тераса в „Йъм“, скъпарското кафене към кънтри клуба на родителите на Мона. Под тях група роузуудски момчета правеха една бърза игра на голф преди вечеря, а Хана и Мона играеха друга игра: „Разпознай силиконовите цици“. Или каквото и да било друго дело на пластичните хирурзи, тъй като наоколо се разхождаше достатъчно илюстративен материал за техните умения в различни области на човешкото тяло.

— Аха… Като гледам, докторът си е оставил ръцете — изкоментира Мона. — Мисля, че майка ми играе тенис с нея. Ще я питам.

Хана отново премери с поглед трийсетинагодишната самодива на бара, чийто задник изглеждаше подозрително сочен на фона на останалата част от фигурата й на оса.

— По-скоро бих умряла, отколкото да се подложа на пластична операция.

Мона започна да си играе с висулките по гривната си от „Тифани“ — онази, която очевидно не й се бе наложило да върне.

— Мислиш ли, че Ариа Монтгомъри си е правила гърдите?

Хана стреснато вдигна очи.

— Защо?

— Слабичка е, а циците й са прекалено съвършени — каза Мона. — Нали живя във Финландия или там някъде? Чух, че в Европа операциите са направо без пари.

— Не мисля, че са силиконови.

— Откъде знаеш?

Хана задъвка сламката си. Гърдите на Ариа открай време бяха големи — тя и Алисън бяха единствените от приятелската им петорка, които носеха сутиен в седми клас. Али винаги се перчеше с бюста си, но единственият път, в който Ариа сякаш забеляза, че има гърди, беше когато една Коледа изплете сутиени като подаръци за всички и за себе си се наложи да направи в по-голям размер.

— Просто не ми изглежда такъв тип човек — отвърна тя. Да говори с Мона за старите си приятелки бе някак неловко. На Хана все още й ставаше неприятно от спомена как тя, Али и останалите тормозеха Мона в седми клас, но моментът никога не изглеждаше подходящ да обсъждат този период.

Мона се взря в нея.

— Добре ли си? Днес ми се виждаш различна.

Хана се сепна.

— Така ли? В какво отношение?

Приятелката й тънко се подсмихна.

— Уха! Някои хора се стряскат лесно!

— Не се стряскам — бързо каза Хана. Но не беше истина: след случката с участъка и онзи имейл от миналата вечер, започваше да откача. Даже тази сутрин очите й и се видяха по-убито зеленикаво кафяви, а ръцете й изглеждаха смущаващо пухкави. Имаше гадното чувство, че наистина ще метаморфозира обратно до състоянието, в което бе в седми клас.

Една руса сервитьорка с вид на жираф ги прекъсна.

— Избрахте ли си?

Мона погледна менюто.

— За мен азиатска пилешка салата без дресинг.

Хана прочисти гърло.

— Аз искам градинска салата с кълнове, без дресинг, и една порция големи пържени картофки. За вкъщи, ако обичате.

Докато жената отнасяше менютата им, Мона смъкна тъмните очила от очите си.

— Пържени картофи?

— За мама — каза Хана бързо. — От това живее.

Долу на голф игрището неколцина по-възрастни мъже и един млад симпатяга нагласяха топките за удар. Сладурът изглеждаше малко не на място с разпиляната си кестенява коса, износени панталони и… нима това бе… униформено поло с надпис „Роузуудска полиция“? О, не. Беше точно това.

Уилдън огледа терасата и кимна хладно, когато забеляза Хана. Тя се сви.

— Кой е това? — измърка Мона.

— Ъ-ъ-ъ — измънка Хана, вече полускрита под масата. Дарън Уилдън играеше голф? Стига бе. Едно време в училище той по-скоро би хвърлил запален кибрит по голф–отбора на Роузууд. Нима целият свят беше срещу нея?

Мона присви очи, за да го фокусира по-добре.

— Чакай, този не беше ли от нашето училище? — Тя се ухили. — О, Боже! Това е онзи, дето беше спал с целия плувен отбор. Ах ти, малка кучка! Откъде те познава?

— Ами той е… — Хана се запъна. Прокара нервно ръка по колана си. — Срещнах го на ивицата Марвин преди няколко сутрини, докато тичах. Спряхме за почивка на водопада едновременно.

— Яко! — възкликна Мона. — Някъде тук ли работи?

Хана отново направи пауза. Искрено й се щеше да прекрати тази тема.

— Хм, струва ми се, че спомена, че е ченге — заяви тя небрежно.

— Шегуваш се. — Приятелката й измъкна марков гланц за устни от синята си кожена чанта и леко потупа с четчицата долната си устна. — Този тип е достатъчно секси, за да се снима в полицейски календар. Вече си го представих — господин Април! Хайде да отидем да го питаме дали може да му видим палката!

— Ш-ш-шт! — просъска Хана.

Салатите им пристигнаха. Хана бутна стиропорената кутия с картофките настрана и набоде на вилицата си едно доматче.

Мона се приведе към нея.

— На бас, че можеш да се забиеш с него.

— С кого?

— С господин Април, естествено! С кой друг?

Хана изсумтя.

— Да бе.

— Абсолютно! Трябва да го доведеш на купона на Кан. Чух, че миналата година са дошли няколко ченгета. Затова не са имали проблеми с полицията.

Хана се облегна на стола си. Партито на Кан беше легендарна роузуудска традиция. Семейство Кан живееха на има-няма осемдесет декара земя и синовете — Ноъл беше по-малкият — вдигаха купон в началото на всяка учебна година. Тайфата поканени опустошаваше изключително богатите запаси от марков алкохол в избата и партито задължително се запомняше с някой скандален случай. Миналата година Ноъл бе стрелял право в голия задник на най-добрия си приятел Джеймс с ВВ пушка13, защото Джеймс се опитвал да сваля тогавашното му гадже Алиса Пенипекър. И двамата бяха толкова пияни, че се хилиха по целия път до спешното отделение и после не помнеха нито какво, нито защо се е случило.

— О, не. — Хана захапа ново доматче. — Смятам да отида с Шон.

Мона изкриви лице.

— Луда ли си? Защо ще пропилееш най-добрата нощ в годината с Шон? Той подписа клетва за целомъдрие! Сигурно няма дори да дойде.

— Подписването на тъпата клетва не означава автоматично, че човек се отказва и да купонясва. — Хана тикна в устата си голямо количество салата и заобръща сухите безвкусни зеленчуци в устата си.

— Е, щом ти не искаш да поканиш господин Април у Ноъл, тогава ще действам аз. — Мона се надигна.

Хана я сграбчи за ръката.

— Не!

— Защо? Хайде де, ще бъде забавно.

Тя впи нокти в кожата на приятелката си.

— Казах не.

Мона седна обратно и нацупи устни.

— Защо пък не?

Сърцето на Хана препускаше лудо.

— Е, добре, ще ти обясня. Но се закълни, че няма да казваш на никого. — Тя си пое дълбоко въздух. — Запознах се с него в полицейското управление. Бяха ме повикали на разпит заради онова в „Тифани“. Но не е голяма работа. Не успяха да ме уличат.