— Мили Боже! — възкликна Мона високо. Уилдън отново вдигна поглед към тях.

— Ш-ш-шт! — изсъска Хана.

— Господи, добре ли си? Какво стана? Разказвай всичко — прошепна Мона на свой ред.

— Няма много за разказване. — Хана хвърли салфетката върху купата от салатата си. — Заведоха ме в районното, майка ми дойде с мен, поседяхме известно време. Пуснаха ме с предупреждение. Както и да е… Цялата история отне двайсетина минути.

— Леле. — Мона я погледна безизразно; тя се почуди дали не прочете за секунда върху лицето й израз на съжаление.

— Не беше голяма драма — продължи Хана отбранително, гърлото й бе пресъхнало. — Не се случи нищо особено. Повечето ченгета говореха по телефона. Аз самата през цялото време писах съобщения. — Направи пауза, за да обмисли дали можеше да каже на приятелката си за странното послание, което бе получила от А, който и да се криеше зад тази буква. Но не, защо да изпада в подробности? Това съобщение в крайна сметка беше без значение, нали?

Мона отпи от своята „Перие“14.

— Не вярвах, че ще те хванат.

Хана преглътна с мъка.

— Е, да…

— Майка ти не те ли уби?

Тя отмести поглед. По пътя към вкъщи майка й я бе попитала дали нарочно е откраднала обиците и гривната. Когато Хана отрече, госпожа Марин бе отвърнала: „Добре. Тогава затваряме тази страница“. След което бе извадила мобилния си телефон, за да проведе поредния разговор.

Хана сви рамене и се изправи.

— Току-що си спомних — налага се да тръгвам, за да изведа Дот.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Мона. — Лицето ти изглежда някак на петна.

— Абсолютно съм сигурна. — Тя театрално целуна приятелката си по бузата и тръгна към вратата.

Премина през ресторанта с хладно неразгадаемо изражение, но в мига, когато се озова на паркинга, се затича. Метна се в своята „Тойота Приус“ — колата, която майка й си бе купила миналата година, но която наскоро бе преотстъпила на Хана, понеже й бе омръзнала — и внимателно огледа лицето си в огледалото за обратно виждане. По челото и бузите й пламтяха отвратителни алени петна.

След метаморфозата Хана с маниакално усърдие следеше не просто да изглежда готина и съвършена във всеки момент, но и наистина да е такава. Ужасяваше се при мисълта, че най-дребната грешка ще я запрати обратно по нещастната спирала към смотанячеството, затова не пропускаше нито един детайл — от малки неща като идеално подбрания прякор в чата и правилния микс от песни за радиото в колата, та до по-сериозните решения, например за подходящите хора, които да покани на парти или за избора на точното, перфектно гадже — което, за неин късмет, бе същото момче, в което бе влюбена от седми клас насам. Дали това, че я уличиха в кражба, допринасяше за блясъка на идеалната, свръхготина мацка Хана, която винаги държеше нещата под контрол? Не бе успяла да разчете онова изражение на Мона, когато приятелката й произнесе „Леле“. Какво казваше погледът й? Дали Леле! Но пък не е кой знае какво или Леле, колко си загубена?

Питаше се дали не е трябвало да разкаже всичко на Мона. Но пък… някой вече знаеше. А.

Знаеш ли какво ще каже Шон? Не е истина!

Хана усети, че погледът й се замъглява. Стисна волана за няколко секунди, после запали и от паркинга на кънтри клуба излезе на чакълестата отбивка няколко километра по-надолу. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й, докато изключваше двигателя и няколко пъти вдиша дълбоко. Вятърът носеше мирис на сено и току-що окосена трева.

Хана стисна здраво очи. Когато отново ги отвори, погледът й се закова на кутията с пържени картофи. Не го прави, помисли си тя. По главния път профуча кола.

Хана изтри изпотените си длани в дънките. Очите й отново се обърнаха към кутията. Картофките ухаеха апетитно. Недей, недей, недей.

Тя се пресегна и повдигна капака. Сладката топла миризма я лъхна в лицето. Преди да може да се спре, Хана загреба пълна шепа с картофки и я напъха в устата си, продължи да тъпче още и още. Бяха горещи и опариха езика й, но на нея не й пукаше.

Това бе такова облекчение; бе единственото нещо, което я караше да се чувства по-добре. Не спря докато не изяде всичко, дори облиза стените на кутията, за да обере последните кристалчета сол.

Отначало се почувства много, много по-спокойна. Но до момента, в който сви пред дома, познатото старо чувство на паника и срам вече се беше насъбрало в нея. Хана се изуми как, макар да бяха минали толкова години откак бе правила подобно нещо, усещането не се бе променило нито на йота. Стомахът я болеше, панталонът я стягаше и искаше само едно — да се освободи от това, което бе в нея.

Без да обръща внимание на екзалтирания лай на Дот от спалнята й, тя тичешком стигна до банята на втория етаж, тресна вратата и рухна на покрития с плочки под. Слава Богу, че майка й още не се беше върнала от работа. Поне нямаше опасност да чуе онова, което Хана се канеше да извърши.

12.

М-м-м, как ухаят току-що получените изпитни резултати

Е, добре, Спенсър трябваше да се успокои.

В сряда вечерта тя изкара в кръговата алея пред дома си своя черен Мерцедес С-класа хечбек — колата, от която сестра й се отказа, тъй като получи нов, „практичен“ Мерцедес SUV. Срещата на ученическия съвет се бе проточила, а тя мразеше да шофира из тъмните улици на Роузууд. През целия ден имаше чувството, че някой я наблюдава, сякаш онзи, който бе написал стряскащия имейл, би могъл да й скочи всеки момент.

Спенсър продължаваше да си спомня с тревога за познатата руса опашка на прозореца на Алисън. Умът й се връщаше към Али — и към всички онези неща, които тя знаеше за Спенсър. Но не, това беше лудост. Алисън я нямаше — и най-вероятно бе мъртва — от три години. Освен това сега в нейната къща се бе нанесло ново семейство, нали така?

Тя изтича до пощенската кутия и измъкна купчина писма и брошури като хвърляше обратно всичко, което не бе адресирано до нея. Тогава изведнъж го видя. Беше дълъг плик, не твърде дебел, не и много тънък, с името на Спенсър, напечатано чисто в прозорчето. Обратният адрес гласеше: Бордът на колежите15. Беше тук!

Тя разкъса плика и плъзна бърз поглед по листа. Прочете резултатите от PSAT шест пъти, преди да успее да ги осъзнае.

Беше получила 2350 точки от 2400 възможни.

— Да!!! — извика тя и стисна страниците толкова силно, че се смачкаха.

— Леле-мале! Някой е много щастлив! — възкликна един глас откъм улицата.

Спенсър вдигна поглед. На шофьорското място на един лъскав черен „Мини Купър“ седеше Андрю Кембъл, високият луничав дългокос младеж, който бе измъкнал на Спенсър мястото на отговорник. Те двамата винаги бяха първият и вторият в класа, независимо за кой предмет ставаше дума. Но преди тя да успее да му се изфука с резултатите си — да каже на Андрю колко точки има, щеше да е толкова приятно, — той се изниза. Откачалка. Спенсър отново се обърна към къщата.

Докато оживено подрипваше по алеята, една мисъл я накара да се спре: спомни си почти безупречната оценка на сестра си и я приравни от 1600-точковата скала, която се използваше преди, към 2400-точковата, която бе въвел Бордът на колежите. Беше точно със сто точки по-ниска от тази на Спенсър. А нима днес изпитите не бяха дори по-тежки от преди?

Е, кой беше геният сега?

Около час по-късно Спенсър седеше на кухненската маса и четеше книга, която се препоръчваше от курса по английски за напреднали, когато внезапно се разкиха.

— Мелиса и Рен са тук — съобщи госпожа Хейстингс на един дъх, докато връхлиташе в кухнята с купчината писма, които Спенсър бе оставила в пощенската кутия. — Донесли са целия си багаж, за да се нанесат! — Тя открехна фурната, за да провери пилешкото и кифличките от брашно със седем вида зърна, след което хукна към дневната.

Спенсър кихна отново. Един облак от „Шанел № 5“ предшестваше появата на майка й — даже след като бе прекарала целия ден в работа около конете — и Спенсър бе сигурна, че е алергична. Замисли се дали да не съобщи резултатите си от изпита, но треперливият глас от фоайето я спря.

— Мамо? — извика Мелиса. Тя и Рен влязоха в кухнята. Спенсър се престори, че изучава скучната корица на книгата си.

— Хей — поздрави я Рен.

— Здрасти — отвърна тя хладно.

— Какво четеш?

Спенсър се поколеба. Беше по-добре тази история с Рен да приключи, особено след като той се нанасяше у тях.

Мелиса я подмина без поздрав и се зае да разопакова някакви лилави възглавници.

— За дивана в плевнята — буквално кресна тя.

Спенсър се сви. Тази игра се играеше от двама.

— О, Мелиса! — възкликна тя. — Как забравих да ти кажа! Познай кого срещнах!

Сестра й продължаваше да се занимава с възглавниците.

— Кого?

— Йън Томас! Оказа се, че ще бъде треньор на отбора ми по хокей!

Мелиса замръзна.

— Той… какво? Наистина ли? Той е тук? Пита ли за мен?

Спенсър повдигна рамене и се престори, че се опитва да си спомни.

— Не, не мисля.

— Кой е Йън Томас? — попита Рен и се облегна на мраморния плот.

— Никой — излая Мелиса и отново подхвана възглавниците Спенсър звучно затвори книгата си и се отправи към дневната. А така! Това вече беше по-добре.

Тя седна край дългата маса и прокара пръст по ръба на една от чашите за вино без столчета, които Кандас, семейната икономка, току-що бе напълнила с рубинената течност. Родителите й нямаха нищо против децата да пият щом са у дома, стига после да не шофираха, така че тя сграбчи чашата с две ръце и алчно пое голяма глътка. Когато вдигна очи, забеляза, че Рен я гледа и дяволито се подсмихва. Бе седнал на отсрещната страна на масата, както винаги с много изправен гръб.

— Гледай ти — каза той.

Тя вдигна вежди в отговор.

Мелиса и госпожа Хейстингс се присъединиха към тях, а бащата на Спенсър приглуши светлината на лампите и на свой ред седна. Известно време всички мълчаха. Спенсър опипа писмото с резултатите в джоба си.

— Познайте какво ми се случи — започна тя.

— Двамата с Рен толкова се радваме, че сте съгласни да останем тук! — възкликна Мелиса в същия момент и стисна ръката на Рен.

Госпожа Хейстингс се усмихна на по-голямата си дъщеря.

— Щастлива съм, когато цялото семейство се събере.

Спенсър прехапа устни, стомахът й изкъркори нервно.

— Знаеш ли, татко, получих си…

— Опа — прекъсна я Мелиса, взирайки се в чиниите, които Кандас тъкмо внасяше от кухнята. — Нямаме ли нещо друго за ядене, освен пиле? Рен гледа да не яде месо.

— Няма проблеми — бързо се намеси той. — Пилето е идеално.

— О-о-о! — Госпожа Хейстингс се изправи наполовина. — Не ядеш месо? Не подозирах. Мисля, че в хладилника има малко макаронена салата, но не знам дали нямаше шунка вътре…

— Не, наистина, всичко е наред. — Рен с неудобство прокара ръка по челото си, а непокорната му черна коса се разроши от движението му.

— Господи, чувствам се ужасно — рече госпожа Хейстингс.

Спенсър завъртя очи. Когато цялото семейство се събереше заедно, майка й искаше всички ястия — дори закуските от лигави овесени ядки — да бъдат перфектни.

Господин Хейстингс подозрително премери Рен с поглед.

— Лично аз съм месар.

— Отлично. — Рен вдигна чашата си толкова стремително, че част от виното се разля на покривката.

Спенсър тъкмо обмисляше някакъв гладък преход към голямата новина, когато баща й остави вилицата си на масата.

— Имам страхотна идея. След като всички сме тук, защо да не поиграем на „Звездна сила“?