Езра влезе в стаята, косата му бе леко разрошена, а видът му беше на човек, който е чел цял ден, но преди всичко, изглеждаше… апетитно. Той плесна с ръце.

— Здравейте, ученици. Днес имаме доста работа, така че запазете тишина.

Хана Марин се обърна и намигна на Ариа.

— Според теб с какво бельо е?

Тя й се усмихна вяло — раирани памучни боксерки, много ясно, — след което отново прехвърли вниманието си върху Езра.

— И така — казваше той, — всички прочетохте произведението, нали? И всички сте се подготвили с доклад? Кой иска да говори пръв?

Ръката на Ариа мигновено се вдигна. Той й кимна да излезе пред класа. Тя се качи на подиума в предния край на стаята, разпиля черната си коса по раменете, така че да изглежда още по-разкошна и се увери, че кораловата й огърлица не е закрита от яката на ризата. След това бързо прочете първите няколко въвеждащи в темата изречения от бележките си.

— Миналата година присъствах на пиесата „В очакване на Годо“ в Париж — започна тя.

С периферното си зрение забеляза как Езра едва доловимо повдигна вежди.

— Театърът бе малка сграда на брега на Сена. Въздухът беше напоен с мириса на кифличките със сирене, които някой печеше в съседната къща. — Тя направи пауза. — Просто си представете сцената: голяма опашка от хора, чакащи да влязат в салона, една жена тегли каишките на двата си малки пудела, снагата на Айфеловата кула се извисява в далечината.

Вдигна очи за миг. Всички изглеждаха хипнотизирани!

— Чувствах енергията, възбудата, страстта наоколо. И те не бяха само заради бирата, която можеше да си купи всеки — дори малкият ми брат — добави тя.

— Много яко! — възкликна Ноъл Кан.

Ариа се усмихна.

— Столовете бяха пурпурни, от най-мекото кадифе, и миришеха на онова френско масло, което е толкова по-сладко от нашето. Тъкмо то прави техните сладкиши толкова вкусни.

— Ариа — намеси се Езра.

— Това масло може да направи дори и escargot17 вкусни!

— Ариа!

Тя спря. Езра се облегна на дъската с ръце, скръстени над униформения му блейзър.

— Да? — усмихна му се Ариа.

— Налага се да те помоля да приключиш.

— Но… аз не съм стигнала и до половината!

— Виж, искам по-малко подробности за плюшени кресла и тестени сладкиши, и повече за самата пиеса.

През класа премина сподавен кикот. Ариа се оттегли на мястото си и седна. Нима не разбираше, че тя създава атмосфера?

Ноъл Кан вдигна ръка.

— Ноъл? — погледна го Езра. — Ти ли искаш да си следващият?

— Не — отвърна Ноъл. Останалите се разсмяха. — Исках само да кажа, че според мен докладът на Ариа беше добър. На мен ми хареса.

— Благодаря — тихо каза Ариа.

Ноъл се завъртя към нея.

— Наистина ли няма долна граница за алкохола?

— На практика не.

— Тази зима може би ще ходя с нашите в Италия.

— Италия е невероятна страна. Ще се влюбиш в нея!

— Вие двамата ще приключите ли този разговор? — вдигна вежди Езра. После измери Ноъл с раздразнен поглед.

Ариа заби лакираните си в ярко розово нокти в дървения плот на чина си.

Ноъл отново се обърна към нея.

— Имат ли абсент? — прошепна той.

Тя кимна, изненадана, че Ноъл изобщо е чувал за абсент.

— Господин Кан! — намеси се Езра строго. Малко прекалено строго. — Достатъчно.

Ревност ли се долавяше в тона му?

— Боже мой! — обади се Хана. — Какво ли му е влязло в гащите този път?

Ариа сподави смеха си. Май една определена топ-ученичка създаваше дискомфорт на един конкретен учител.

Езра покани Девън Арлис да изнесе следващия доклад. Докато я слушаше с пръст на брадичката, Ариа усещаше как пулсът й се ускорява. Толкова силно го желаеше, че цялото й тяло вибрираше.

Не, един момент. Вибрацията идваше от мобилния й телефон, който се намираше в голямата яркозелена мека чанта в краката й. Тя бавно се протегна и го извади оттам. Едно ново съобщение:

„Ариа,

Нищо чудно той постоянно да се сваля със своите ученички. Много преподаватели го правят… Просто питай баща си!

А.“

Ариа бързо затвори капачето на телефона. После отново го отвори и препрочете още веднъж съобщението. И още веднъж. Докато четеше, косъмчетата по ръцете й се изправиха.

Никой в стаята не беше извадил телефона си — нито Хана, нито Ноъл, никой. А и никой не гледаше към нея. Тя дори отправи очи към тавана, а после и през вратата по коридора, но нищо не изглеждаше не на място. Навсякъде — тишина и спокойствие.

— Не е възможно това да се случва — прошепна Ариа.

Единственият човек, който знаеше за баща й, беше… Алисън. А и тя се бе заклела в живота си, че няма да казва на никого. Нима се бе върнала?

14.

Това ще те научи да не ровиш в Гугъл, когато би трябвало да учиш

През свободното си време в четвъртък следобед Спенсър влезе в читалнята на „Роузууд Дей“. Високите до тавана рафтове със справочници, гигантският глобус в ъгъла и прозореца от цветно стъкло на отсрещната стена превръщаха това място в любимото й кътче от училището. Стоеше в средата на празното помещение със затворени очи и вдишваше мириса на стари, подвързани в кожа книги.

Всичко днес се нареждаше отлично: необичайният хлад й бе позволил да си облече чисто новото бледосиньо вълнено сако „Марк Якобс“, барманът в училищното кафене й бе приготвил най-хубавото двойно лате с обезмаслено мляко, беше се преборила успешно с устния изпит по френски, а тази вечер щеше да се пренесе в плевнята, за сметка на Мелиса, за която оставаше старата претъпкана спалня.

Въпреки всичко обаче някакво неприятно чувство тегнеше над нея. Беше смесица между онова раздразнение, което понякога изпитваше, когато бе забравила да свърши нещо, и усещането, че някой… ами, че някой я наблюдава. Причината за последното беше очевидна: онзи зловещ имейл с твърде своеобразното обяснение на думата „копнея“. Русата коса, която мерна на прозореца на Алисън. Фактът, че единствено Али знаеше за Йън…

В опит да се отърси от всичко това Спенсър седна пред един от компютрите, опъна морскосините си фигурални чорапи и влезе в интернет. Започна да търси информация за предстоящия проект, който трябваше да подготви за курса по биология за напреднали, но след като прегледа няколко резултата в Гугъл, написа в търсачката Рен Ким.

Докато преглеждаше появилите се страници, тя сподави един лек кикот. На сайта на училище „Мил Хил“, Лондон имаше снимка на един по-дългокос Рен, застанал до бунзенова горелка и няколко епруветки. Друг линк отвеждаше до портала на колежа „Корпус Кристи“ към Оксфордския университет — там Рен бе сниман в шекспировска тога и държеше череп. Изглеждаше фантастично. Не бе подозирала, че Рен си пада по театъра. Докато се опитваше да увеличи снимката, за да види по-ясно как мускулите на бедрата му се очертават под плата, някой я потупа по рамото.

— Това гаджето ти ли е?

Спенсър подскочи и без да иска бутна украсения си с камъчета „Сваровски“ телефон на пода. Андрю Кембъл смутено се усмихна иззад нея.

Тя бързо затвори прозореца.

— Естествено, че не!

Андрю се наведе да вдигне джиесема, отмятайки една къдрица от очите си. Спенсър осъзна, че момчето всъщност имаше шанс да мине за сладур, ако поострижеше тази своя лъвска грива.

— Опа! — вдигна вежди той, докато й подаваше телефона. — Май че някои от тези блестящите са се отлепили.

Тя го дръпна от ръката му.

— Изкара ми акъла.

— Съжалявам. — Андрю се усмихна. — И какво, гаджето ти е актьор, а?

— Казах ти, че не ми е гадже!

Андрю вдигна ръце.

— Извинявай. Просто се опитвам да завържа разговор.

Тя го изгледа подозрително.

— Както и да е — продължи той и нагласи презрамката на раницата по-удобно върху рамото си. — Чудех се ще ходиш ли у Ноъл утре вечер? Бих могъл да те закарам.

Спенсър го погледна неразбиращо, след което изведнъж си спомни: партито на Ноъл Кан. Беше ходила миналата година. Младежите си устройваха състезание по най-бързо пиене на бира, а момичетата без изключение изневеряваха на гаджетата си. Тази година едва ли щеше да е по-различно. А и нима Андрю наистина вярваше, че ще се качи с него в „Мини купър“-а му? Щяха ли изобщо да се поберат двамата?

— Едва ли — рече тя накрая.

Лицето му посърна.

— Е да, предполагам, че си заета.

Спенсър сбърчи чело.

— Какво трябваше да означава това?

Той сви рамене.

— Изглежда имаш доста неща на главата. Сестра ти си е у вас, нали?

Спенсър се облегна назад в стола и захапа долната си устна.

— Да, върна се вчера вечерта. Ти откъде…

Тя се спря. Един момент. Андрю постоянно караше нагоре-надолу по нейната улица. Беше го видяла и вчера, докато взимаше изпитните резултати от пощенската кутия…

Тя преглътна с мъка. Сега като си помислеше, може и да беше видяла малката му черна кола в деня, когато двамата с Рен бяха заедно в джакузито. Явно Андрю много често минаваше край дома й, щом знаеше, че Мелиса се е прибрала. Ами ако… ами ако той бе човекът, който се навърташе наоколо и я шпионираше? Ами ако точно Андрю беше написал онзи имейл? Той беше толкова нахъсан за успех, че подобна вероятност не биваше да се изключва. Нима изпращането на заплашителни съобщения не беше добър начин да го изхвърлиш от играта и да улесниш преизбирането си за отговорник на класа догодина? Или, още по-добре, да елиминираш конкуренцията за златен медал? Ами дългата руса коса! Може би тъкмо него бе видяла на прозореца на Али!

Невероятно! Спенсър измери Андрю с потресен поглед.

— Нещо не е наред ли? — попита той. Изглеждаше загрижен.

— Трябва да тръгвам. — Тя събра учебниците си и излетя от читалнята.

— Почакай — извика Андрю след нея.

Тя продължаваше да върви. Но докато отваряше вратата, осъзна, че не е вбесена. Разбира се, беше странно, че момчето я шпионираше, но ако той беше А, то Спенсър бе в безопасност. Каквото и да знаеше Андрю за нея, то беше нищо… нищо… в сравнение с онова, което знаеше Алисън.

Тъкмо навлизаше в общата част, когато се сблъска с Емили Фийлдс.

— Хей — кимна й Емили. По лицето й премина неспокойна сянка.

Спенсър кимна в отговор.

Емили премести раницата на другото си рамо. Спенсър отметна бретона от очите си. Кога за последен път бяха разговаряли?

— Доста студеничко стана, а? — каза Емили.

Тя кимна:

— Наистина.

Другото момиче се усмихна по начин, който показваше, че не знае какво повече да каже. В този момент Трейси Рейд, съотборничка от плувния тим, дръпна Емили за ръката.

— До кога е срокът за заплащане на банските костюми?

Докато Емили й отговаряше, Спенсър изтръска няколко несъществуващи прашинки от блейзъра си и се запита дали трябва просто да отмине, или да изчака и да каже довиждане. В този момент нещо върху китката на някогашната й приятелка привлече погледа й. Емили все още носеше синята си плетена гривничка от шести клас. Алисън бе направила такива за всички тях след инцидента — онази история с Джена.

Отначало имаха намерение да хванат брата на Джена, Тоби; беше замислено просто като шега. След като петте момичета го планираха, Али пресече улицата, за да наблюдава прозореца на Тоби и после се случи нещо… ужасяващо… с Джена.