Ноъл се разсмя.

— Как се целуват гъските?

Ариа се извърна към чина на Девън. Сега Езра ги наблюдаваше. Добре.

— Ето така. — Тя се наведе и млясна Ноъл по бузата. Изненадващо, Ноъл миришеше доста приятно. На крем за бръснене „Жилет“.

— Не е зле — промълви Ноъл.

Съучениците им продължаваха шумно да обсъждат задачата, без да забележат нищо, но Езра, който все още стоеше до чина на Девън, бе напълно неподвижен.

— Знаеш ли, че тази вечер правя купон? — Ноъл сложи ръката си върху коляното й.

— Да, чух нещо такова.

— Задължително трябва да дойдеш. Ще има много бира. И други неща… например скоч. Обичаш ли скоч? Баща ми има цяла колекция…

— Обожавам скоч. — Ариа усети изгарящия поглед на Езра в гърба си. Приближи се до Ноъл и каза: — Определено ще дойда на партито.

Съдейки по начина, по който химикалката падна от ръката му и изтрака на пода, не беше трудно да познае дали Езра я е чул.

18.

Къде е предишната Емили и какво сте направили с нея?

— Ще ходиш ли на партито у Кан? — попита Каролин, докато завиваше по алеята пред дома на семейство Фийлдс.

Емили прекара гребена през все още мократа си коса.

— Не знам. — Днес на тренировката тя и Бен не бяха разменили и две думи, така че не беше съвсем сигурна дали щеше да отиде с него. — А ти?

— И аз не знам. Заедно с Тофър бихме могли вместо това да отидем до Епълбий.

Естествено, че за Каролин щеше да е трудно да реши между двете.

Те затвориха вратите на Волвото и поеха по каменистата пътека към трийсетгодишната къща на семейство Фийлдс в колониален стил. Не беше толкова голяма или лъскава, колкото повечето къщи в Роузууд. Боядисаните в синьо капаци на прозорците бяха малко олющени и някои от каменните плочи на предната алея липсваха. Мебелите на терасата изглеждаха овехтели.

Майка им ги поздрави на входната врата, държейки безжичния телефон в ръка.

— Емили, трябва да говоря с теб.

Емили се обърна към сестра си, която наведе глава и изтича нагоре по стълбите. Опа.

— Какво има?

Майка й приглади посивяващата си плитка.

— Обади се треньорката ти по плуване. Каза, че си отнесена и не си съсредоточена в плуването. Освен това… си пропуснала тренировката в сряда.

Емили преглътна с мъка.

— Помагах на едни съученици с испанския.

— Така ми каза и Каролин. Тогава се обадих на госпожа Хернандес.

Тя сведе поглед към зелените си кецове. Госпожа Хернандес бе учителката по испански, която отговаряше за това кой на кого трябваше да помага с уроците.

— Не ме лъжи, Емили. — Госпожа Фийлдс се намръщи. — Къде беше?

Емили влезе в кухнята и се отпусна на един стол. Майка й беше разумен човек. Можеше да го обсъдят.

Тя се заигра със сребърната халка на горната част на ухото си. Преди години Али я бе помолила да я придружи до „Пиърсинг Палас“, за да си продупчи пъпа и накрая двете си бяха направили и еднакъв пиърсинг на ушите. Емили продължаваше да носи онази малка халка. След това Али й беше купила леопардови наушници, с които да я скрие. В най-студените зимни дни Емили все още си ги слагаше.

— Виж — започна тя. — Просто се мотаех с новото момиче, Мая. Тя е много симпатична. Приятелки сме.

Майка й изглеждаше объркана.

— Но защо просто не се видяхте след тренировката или в събота?

— Не виждам защо това трябва да е такъв проблем — каза Емили. — Пропуснах един ден. Ще плувам двойно този уикенд, обещавам.

Майка й сви тънките си устни и седна.

— Но, Емили… Не разбирам. Когато се записа на плуване тази година, ти пое ангажимент. Не може да се мотаеш с приятелки в момент, когато трябва да си на плуване.

Емили я прекъсна.

— Когато се записах на плуване? Нима имах избор?

— Какво ти става? Държиш ми странен тон, лъжеш ме къде си била… — Майка й поклати глава. — Какви са тези лъжи? Никога не си лъгала досега.

— Мамо… — Емили спря, изведнъж се почувства много уморена. Искаше да отбележи, че, напротив, беше лъгала, и то много. Въпреки че сред приятелките си от седми клас тя беше доброто момиче, бе правила какви ли не неща, за които майка й не подозираше.

Непосредствено след изчезването на Али Емили не можеше да се отърве от мисълта, че то по някакъв начин е нейна вина — може би някакво наказание за това, че тайно не се бе подчинявала на родителите си. За това, че си направи онзи пиърсинг. За злополуката с Джена. Оттогава се опитваше да е перфектна, да върши всичко, което техните искаха от нея. Беше станала дъщеря за пример външно и вътрешно.

— Бих искала да знам какво става с теб — каза майка й.

Емили сложи ръце на покривката и си припомни как се бе превърнала в тази своя версия, която всъщност не беше тя. Али не беше изчезнала заради неподчинението на Емили — сега го разбираше. И по същия начин, както не можеше да си представи да седи на боцкащия диван у Бен и да чувства лигавия му език на врата си, така не се виждаше и как прекарва следващите две години от гимназията — а после още четири в колежа — в басейна часове наред всеки ден. Защо Емили не можеше да бъде просто… Емили? Не можеше ли вместо това да оползотвори времето си с учене или, Боже опази, с нещо забавно?

— Щом искаш да знаеш какво става с мен — започна тя, отмятайки косата от лицето си, и пое дълбоко дъх, — трябва да ти кажа, че вече не искам да плувам.

Дясното око на госпожа Фийлдс потръпна. Устните й леко се открехнаха. После се извърна с лице към хладилника и се взря в магнитите, налепени по камерата, сякаш ги виждаше за първи път. Не каза нищо, но раменете й потрепериха. Най-сетне се обърна. Очите й бяха леко зачервени, а лицето й изглеждаше отпуснато. Като че ли бе остаряла с десет години само за минути.

— Ще повикам баща ти. Той ще те вразуми.

— Вече съм взела решение. — В момента, в който го произнесе, си даде сметка, че е истина.

— Не, не си. Не знаеш кое е най-добро за теб.

— Мамо! — Емили внезапно почувства как очите й се пълнят със сълзи. Беше страшно и тъжно да вижда, че майка й, й е ядосана. Ала сега, след като бе решила, се почувства сякаш най-накрая е успяла да свали тежко зимно яке накрая на адски горещ ден.

Устните на майка й трепереха.

— Заради новата ти приятелка ли е?

Емили сбърчи нос и го изтри с опакото на ръката си.

— Какво? Коя?

Госпожа Фийлдс въздъхна.

— Онова момиче, което се премести в къщата на Дилорентис. С нея беше, когато пропусна тренировката, нали? Какво правихте вие двете?

— Ние… просто ходихме до ивицата — прошепна Емили. — И си говорихме.

Майка й погледна към земята.

— Нямам добро предчувствие за момичета… като нея.

Момент. Какво? Емили зяпна майка си. Тя… знаеше? Но откъде? Дори не беше се срещала с Мая. Нима можеше просто да погледне Емили и да разбере?

— Но Мая наистина е симпатична — смотолеви Емили. — Забравих да ти предам, но тя каза, че сладкишът е бил страшно вкусен. Каза да ти благодаря.

Майка й присви устни.

— Ходих там. Опитах се да се държа по съседски. Но това… това е прекалено. Тя ти влияе зле.

— Не смятам, че…

— Моля те, Емили — прекъсна я майка й.

Думите заседнаха в гърлото й.

Госпожа Фийлдс въздъхна.

— Просто съществуват толкова много културни различия между… вас двете… и аз изобщо не разбирам какво общо бихте могли да имате. А и кой знае какво е семейството й? Кой знае в какво са забъркани?

— Чакай, какво говориш? — Емили погледна майка си стъписано. Семейството на Мая? Доколкото знаеше, баща й беше инженер, а майка й работеше като медицинска сестра. Брат й беше дванадесетокласник в „Роузууд Дей“ и гениален тенисист; правеха за него тенис корт в задния двор. Защо трябваше семейството й да е замесено, в каквото и да е?

— Просто не вярвам на тези хора — каза майка й. — Знам, че може да звучи тесногръдо, но е така.

Мислите на Емили закръжиха. Семейството й. Културни различия. Тези хора? Тя преповтори наум всичко, което майка й бе казала. О, Господи.

Госпожа Фийлдс бе разстроена не защото мислеше Мая за обратна. Беше разстроена, защото Мая — и останалите членове на семейството й — бяха чернокожи.

19.

Пикантно

В петък вечерта Спенсър лежеше на широкото си легло в средата на чисто новата й спалня в бившата плевня. Беше намазала кръста си с „Айси Хот“, мехлем за травми, и се взираше в дъските на красивия таван. Човек не би могъл да допусне, че преди петдесет години тук са спели крави. Помещението беше просторно, с четири огромни прозореца и излизаше на малък вътрешен двор. Снощи след вечеря бе преместила целия си багаж и обзавеждане тук. Беше подредила всички свои книги и дискове, съответно според автор и изпълнител, беше нагласила уредбата си и дори бе настроила любимите си програми на телевизора. Всичко беше идеално.

С изключение, разбира се, на болките в гърба. Цялото й тяло пулсираше, сякаш бе скачала с бънджи без въже. Йън ги беше накарал да тичат шест километра спринт, и то само за начало на загрявката. Всички момичета обсъждаха какво ще облекат довечера на купона на Ноъл, но след адското натоварване Спенсър бе доволна, че ще остане вкъщи с домашното по математика. Особено след като „вкъщи“ означаваше плевнята само за нея.

Тя се протегна към кутийката с „Айси Хот“ и установи, че е празна. Изправи се бавно и подпря кръста си с ръка като старица. Просто трябваше да отиде до главната къща и да си вземе нова кутийка. Беше й приятно мислено да я нарича главната къща. Звучеше сякаш Спенсър внезапно беше пораснала.

Докато пресичаше дългата хълмиста ливада, остави мислите си да се върнат към една от любимите й теми тези дни, Андрю Кембъл. Да, беше облекчение, че А е Андрю, а не Али, и да, чувстваше се един милиард пъти по-добре и по-малко параноична от вчера, но все пак — що за отвратителен, нагъл шпионин! Как смееше да й задава такива недискретни клюкарски въпроси в читалнята и да й пише зловещи имейли! А всички смятаха, че е сладък и невинен с перфектно завързаната си вратовръзка и гладка кожа. Изглеждаше от онзи тип момчета, които биха водили по-малките на училище и биха измили салона след час по физическо. Особняк.

Затвори вратата на банята на горния етаж, откри кутийката с „Айси Хот“ в шкафа, смъкна шортите си за тренировка, изви се, за да се види в огледалото и започна да втрива мехлема по целия си гръб. Острата ментолова миризма моментално изпълни стаята и тя затвори очи.

Вратата се отвори със замах. Спенсър се опита да си вдигне панталонките по най-бързия начин.

— Боже мой — възкликна Рен, а очите му се разшириха. — Аз… мамка му. Съжалявам.

— Всичко е наред — каза Спенсър, докато се опитваше да стегне връзките на колана си.

— Все още се обърквам в тази къща… — Рен носеше сините си болнични дрехи, които се състояха от горнище с V-образно деколте и широки панталони. Изглеждаше готов за лягане. — Мислех, че това е нашата спалня.

— На всички ни се случва — рече Спенсър, въпреки че очевидно не беше така.

Рен се спря на прага. Тя усещаше, че я гледа, затова хвърли бърз поглед надолу, за да се увери, че гърдата й не се подава от сутиена и че няма бучка „Айси Хот“ на врата.

— Е, хм, как е плевнята? — попита той.

Тя се усмихна, след което прикри с ръка устата си. Миналата година беше ходила при зъболекар да избели зъбите й, които накрая изглеждаха прекалено бели. После й се наложи нарочно да ги потъмнява с тонове кафе.