— Адиос, дами, — намигна той и затвори вратата след себе си.

Али изтупа ръце.

— Още един проблем, разрешен от Али Ди. Сега ли ще ми се отблагодариш, Спенс?

Другото момиче не отговори. Беше твърде заета да гледа през прозореца. В притъмнялото небе започваха да припламват светулки.

Хана пристъпи към изоставената купа с пуканки и загреба пълна шепа.

— Йън е толкова секси! Направо е по-готин и от Шон.

Шон Акърд беше едно от най-сладките момчета в техния випуск и предмет на постоянните й фантазии.

— Знаеш ли какъв слух се носи? — погледна я Али и се просна на дивана. — Шон страшно си падал по мацки с добър апетит.

Хана просия.

— Сериозно?

— Не, разбира се.

Дебеланката бавно върна пуканките в купата.

— Е, момичета — започна Али. — Знам най-доброто занимание за тази вечер.

— Надявам се, че няма отново да бягаме голи! — изкикоти се Емили.

Бяха го направили преди месец — в най-кучия студ — и въпреки че Хана отказа да съблече корсажа и бикините си, останалите бяха притичали през близката царевична нива както майка ги е родила.

— Май прекалено много ти хареса — каза Алисън и усмивката помръкна на устните на Емили. — Но не, това го бях оставила за последния учебен ден. Научих се да правя хипноза.

— Хипноза? — повтори Спенсър.

— Сестрата на Мат ме научи — поясни Али, загледана в снимката на Мелиса и Йън върху перваза на камината. Тазседмичното й гадже, Мат, имаше същата пепеляворуса коса като Йън.

— Как го правиш? — попита Хана.

— Съжалявам, тя ме закле да го пазя в тайна. Искате ли да видим дали работи?

Ариа сбърчи вежди и се отпусна на една лилава възглавничка на пода.

— Не знам…

— Защо не? — Очите на Али се спряха на плюшеното прасе, което надничаше от моравата плетена чанта на Ариа. Винаги разнасяше наоколо странни предмети — играчки, пожълтели страници, откъснати от стари книги, пощенски картички от места, на които никога не беше ходила.

— Хипнозата не те ли кара да говориш неща, които не желаеш да кажеш? — попита тя.

— Има ли нещо, което не можеш да ни кажеш? — контрира я Али. — И защо продължаваш да влачиш това прасе навсякъде? — Тя посочи играчката.

Ариа сви рамене и извади плюшеното животинче от чантата си.

— Татко ми донесе Пигтуния от Германия. Съветва ме за любовния ми живот. — Тя заби пръст в прасето.

— Леле, не му бъркай в задника! — изписка Али с престорен ужас и Емили се разхили. — Как изобщо може да мъкнеш нещо, което баща ти ти е дал?!

— Не е смешно — сопна се Ариа, като рязко се извърна да погледне Емили.

Всички мълчаха и се гледаха безизразно в следващите няколко секунди. Това често се случваше напоследък: една от тях — обикновено Али — повдигаше дадена тема, при което някое от момичетата се разстройваше, но никой не смееше да попита направо какво всъщност става.

Спенсър наруши тишината.

— Да си играем на хипноза звучи малко, хмм, смешно.

— Ти нищо не разбираш — бързо каза Алисън. — Хайде! Мога да го направя с всички ви едновременно.

Спенсър се втренчи в колана си, Емили издиша през зъби, Ариа и Хана се спогледаха. Али вечно даваше идеи да пробват нещо ново — миналото лято пушиха семена от глухарче, за да видят дали ще халюцинират, а последната есен бяха преплували езерото Паст Понд, въпреки че знаеха, че там е открит труп, — но работата бе в това, че често пъти не искаха да вършат нещата, които Алисън ги караше. Всички те я обичаха до смърт, но понякога я и мразеха, затова че ги командваше и заради магическото влияние, което упражняваше над тях. Понякога в нейно присъствие се чувстваха някак нереално. Като кукли, всяко движение, на които се ръководеше от нея. И до една им се искаше поне веднъж да имаха волята да й кажат „не“.

— Моляяя — погледна ги Али, пърхайки с мигли. — Емили, ти си готова да го направиш, нали?

— Ами… — Гласът на Емили потрепери. — Всъщност…

— Аз ще го направя! — прекъсна я Хана.

— И аз — рече Емили бързо.

Спенсър и Ариа кимнаха неохотно. С израз на задоволство, Алисън изгаси всички лампи и запали няколко сладко ухаещи на ванилия свещи на масичката за кафе. После отстъпи назад и заговори напевно:

— И така, просто се отпуснете — промълви тя, а момичетата седнаха в кръг на килима. — Пулсът ви се забавя. Мислете си за нещо хубаво, спокойно. Сега ще започна да броя от сто до едно, и от мига, в който ви докосна, ще бъдете под моя власт.

— Страшничко — засмя се Емили неубедително. Алисън започна.

— Сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем…

Двайсет и две…

Единайсет…

Пет…

Четири…

Три…

Тя докосна челото на Ариа с месестата част на палеца си. Спенсър се размърда. Ариа сгъна левия си крак.

— Две… — Бавно докосна Хана, после Емили, накрая се доближи до Спенсър. — Едно.

Преди Али да я докосне, Спенсър рязко отвори очи и хукна към прозореца.

— Тук е много тъмно — рече тя на един дъх и дръпна завесите.

— Не! Трябва да бъде тъмно. Само така се получава.

— Стига, това са глупости. Няма нужда. — Щората заяде и Спенсър изръмжа, докато я оправяше.

— Не. Има.

— Искам да е по-светло. И най-вероятно всички останали споделят желанието ми.

Алисън погледна другите. Те продължаваха да седят неподвижно, със затворени очи.

Спенсър сложи ръце на кръста си.

— Знаеш ли какво, не е задължително винаги да става по твоята.

Али се изсмя.

— Спусни ги!

Спенсър завъртя очи.

— Боже мой, пий едно успокоително.

— Смяташ, че аз трябва да взема успокоително? — вдигна вежди Алисън.

Двете момичета се гледаха безмълвно в продължение на минута. Беше една от онези абсурдни битки, които биха могли да започнат от това кой пръв е видял новата рокля на „Лакост“ или дали кичурите в меден цвят са кичозни, но всъщност ставаше дума за нещо съвсем друго. Нещо много по-голямо.

Накрая Спенсър посочи вратата.

— Напусни.

— Много добре. — Алисън прекрачи прага.

— Точно така. — Но след няколко секунди Спенсър я последва. Синкавият вечерен въздух беше неподвижен, от къщата на родителите й не идваше никаква светлина. И беше тихо, дори щурците мълчаха. Спенсър чуваше собственото си дишане. — Почакай! — извика тя след малко и тръшна вратата зад себе си. — Алисън!

Но Алисън я нямаше.

* * *

Когато чу трясъка на затварящата се врата, Ариа отвори очи.

— Али? — повика тя. — Момичета?

Отговор не последва.

Тя се огледа наоколо. Хана и Емили седяха като истукани на килима, вратата беше открехната. Ариа излезе на верандата. Там нямаше никого. Отиде до оградата. Пред нея се простираше гората и всичко тънеше в тишина.

— Али? — прошепна тя. Нищо. — Спенсър?

Вътре Хана и Емили разтъркаха очи.

— Току-що сънувах много странен сън — примигна Емили. — Тоест, мисля, че е било сън. Беше съвсем кратък. Алисън падаше в страшно дълбок кладенец и имаше едни гигантски растения.

— Така ли? — погледна я Емили.

Хана кимна.

— Ами да, може да се каже. Имаше някакво голямо растение. И аз също видях Алисън. Може да беше и сянката й — но определено беше тя.

— Леле — промълви Емили. Те се спогледаха с разширени очи.

— Момичета? — Ариа влезе в стаята. Изглеждаше много бледа.

— Добре ли си? — попита Емили.

— Къде е Алисън? — Ариа сбръчка чело. — А Спенсър?

— Не знаем — каза Хана безпомощно.

В този момент Спенсър връхлетя вътре. Момичетата подскочиха.

— Какво? — попита тя.

— Къде е Али? — попита Хана.

— Не знам. Помислих си, че… Не знам.

Те замълчаха. Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе драскането на клоните по прозорците. Звучеше, сякаш някой прокарва дългите си нокти по стъклото.

— Мисля, че искам да се прибера вкъщи — каза Емили.

* * *

На следващата сутрин все още не бяха чули нищо за Алисън. Обадиха се една на друга по телефона, този път конферентната връзка включваше четирима, вместо обичайните пет.

— Мислите ли, че ни е бясна? — питаше Хана. — Цяла вечер се държа странно.

— Сигурно е у Кейти — предположи Спенсър. Кейти беше една от приятелките на Али от хокейния отбор.

— А може да е с Тифани — онази от лагера…

— Сигурна съм, че се забавлява някъде — тихо каза Емили.

Една по една получиха обаждане от госпожа Дилорентис, която питаше дали са се чували с Али. Отначало момичетата я прикриваха. Това беше неписано правило: така бяха прикривали Емили, когато се бе забавила през уикенда след вечерния час — единайсет; бяха замазали истината за Спенсър, когато беше взела палтото на Мелиса, след което го забрави на седалката в автобуса; и т.н. Но след като приключиха разговора с майката на Али, ги обзе някакво мъчително чувство. Нещо адски не беше наред.

Онзи следобед госпожа Дилорентис отново позвъни, този път в паника. До вечерта се бяха обадили в районното, а на следващата сутрин имаше полицейски коли и ванове с логото на телевизионни канали, паркирани на обикновено празната ливада пред дома на Алисън. Новината, че богато момиче е изчезнало в едно от най-безопасните градчета, обитавани от висшата класа, беше като топъл хляб за местните канали.

Хана се обади на Емили, след като гледа вечерните новини, в които се съобщаваше за Али.

— Полицаите говориха ли вече с теб?

— Да — прошепна Емили.

— С мен също. Нали не си им казала за… — Тя се поколеба. — За това с Джена?

— Не! — бързо отвърна Емили. — Защо? Смяташ ли, че знаят нещо?

— Едва ли… Не биха могли — промълви Хана след малко. — Ние сме единствените, които знаят. Ние четирите… и Алисън.

Полицията разпита момичетата — както впрочем и всички останали от Роузууд: от треньора по гимнастика, при който Али беше ходила във втори клас, до човека, който веднъж й беше продал „Марлборо“ в Уауа. Беше лятото преди осми клас, когато се предполагаше, че момичетата трябва да флиртуват с по-големите момчета на партита край басейна, да ядат царевица направо от кочана в двора на приятелките си и по цели дни да пазаруват в мола „Кинг Джеймс“. Вместо това те лежаха самотни в балдахинените си легла и хлипаха или гледаха с невиждащи очи в облепените със снимки стени на спалните си. Спенсър преподреди стаята си в търсене на отговор в какво всъщност се бе състояла битката й с Али и в припомняне на онези неща, които само тя от четирите знаеше за Алисън. Хана прекара часове на пода на спалнята си, като криеше празни опаковки от чипс под дюшека. Емили не можеше да спре да мисли за едно писмо, което бе пратила на Али, преди да изчезне. Дали изобщо го беше получила? Ариа седеше на бюрото си с Пигтуния. Лека-полека момичетата започнаха да се чуват по-рядко. Едни и същи мисли ги преследваха като призраци, но не бе останало какво повече да си кажат.

Лятото превали, започна учебната година, а след нея дойде и следващото лято. Али все още я нямаше. Полицията продължаваше търсенето, но без да вдига шум. Медиите загубиха интерес и пренасочиха камерите и микрофоните си към някакво тройно убийство в Сентър Сити. Дори семейство Дилорентис напуснаха Роузууд около две години и половина след изчезването на Алисън. Колкото до Спенсър, Ариа, Емили и Хана, нещо ги раздели. Сега, ако минеха по улицата, на която някога живееше Али и погледнеха къщата й, не избухваха в сълзи. Всъщност, едно друго чувство започваше да се прокрадва.