Тя спря пред дома на Езра. След като паркира, се покатери по каменното предно стълбище и натисна звънеца. Вратата се отвори моментално и — ето го.

— Уау! — възкликна той. — Здрасти. — Устните му се извиха в усмивка.

— Здравей. — Тя му се усмихна по същия начин.

Той се засмя.

— Аз… хм, ти си тук. Уау.

— Вече каза „уау“ — подразни го Ариа.

Влязоха в антрето. Пред нея се виеше скърцащо стълбище с различна шарка на пътеката на всяко стъпало. Отдясно имаше отворена врата.

— Това е апартаментът ми.

Ариа пристъпи навътре и забеляза вана на крачета в средата на дневната. Посочи я с недоумение.

— Твърде тежка е, за да я местя — сви той рамене извинително. — Затова си държа книгите в нея.

— Яко. — Ариа се озърна наоколо, попивайки с очи огромните прозорци, прашните вградени полици и дивана, тапициран в намачкано жълто кадифе. Носеше се лек мирис на макарони и сирене. От тавана висеше кристален полилей, камината бе украсена с мозайка, а вътре наистина горяха дърва. Това импонираше на стила й милиард пъти повече от езерото за милион долара и двайсет и седем–стайното имение на Кан.

— Иска ми се да живея тук — рече тя гласно.

— Не мога да спра да мисля за теб — каза Езра в същото време.

Тя го погледна през рамо.

— Наистина ли?

Той се приближи зад нея и постави ръце на кръста й. Ариа леко се облегна в него. Стояха така известно време, после тя се обърна. Взря се в гладко избръснатото му лице, в линията на носа му, в зелените пръски на ирисите му. Докосна бенката на ухото му и усети как по тялото му преминава тръпка.

— Просто… не мога да те игнорирам по време на часовете — прошепна Езра. — Истинско мъчение е. Докато изнасяше онзи доклад…

— Днес докосна ръката ми — подразни го Ариа. — Искаше да надникнеш в тетрадката ми.

— Ти целуна Ноъл — каза той на свой ред. — Изпитах такава ревност!

— Значи е подействало — промълви тя.

Езра въздъхна и обви ръце около нея. Устните им се срещнаха в трескава целувка, ръцете им пълзяха по гърба на другия. Отдръпнаха се за миг, взирайки се един в друг без дъх.

— Да не говорим повече за училище — рече Езра.

— Дадено.

Той я поведе към малката спалня, по чийто под бяха разхвърляни купища дрехи. На нощното шкафче имаше отворено пликче „Лейс“19. Седнаха на леглото. Дюшекът беше малко по-голям от рамката, и макар покривката да бе от твърд деним и да имаше трошички от чипс, насъбрани в гънките, Ариа никога не бе чувствала такова блаженство в живота си.

* * *

Ариа все още бе в леглото, взряна в една пукнатина на тавана. Уличните светлини хвърляха дълги сенки върху предметите, превръщайки голата й кожа в бродерия със странен оттенък на розовото. Полъх на леден ветрец от отворения прозорец угаси свещта с дъх на сандалово дърво край кревата. Чу Езра да пуска чешмата в банята.

Уау. Уау, уау, уау!

Чувстваше се жива. Двамата с Езра почти бяха правили секс — но после, абсолютно едновременно, се бяха разбрали да почакат. Тогава се сгушиха голи и започнаха да разговарят. Езра й разказа за времето, когато бил на шест и направил скулптурка на катеричка от глина, а брат му я строшил. За това как пушел много трева след развода на родителите си. За случая, когато се наложило да заведе семейния фокстериер на ветеринар, който да го приспи завинаги. Ариа му каза как, когато беше малка, пазеше половин кутия с грахова супа на име Грахчо вместо домашен любимец и как бе плакала, когато майка й сготви Грахчо за вечеря. Разправи му за навика си да плете като луда и обеща да му направи пуловер.

Беше лесно да се говори с Езра — толкова лесно, че тя си представяше как ще продължи завинаги. Можеше да пътуват заедно до далечни места. Бразилия би била изумителен избор… Можеше да спят на дърво, да ядат само банани и да пишат пиеси до края на дните си…

Телефонът й изписка. Уф. Сигурно беше Ноъл, който се чудеше какво се е случило с нея. Тя прегърна една от възглавниците на Езра — м-м-м, миришеше точно като него — и зачака той да се върне от банята и да я целува пак.

В този момент проклетото нещо иззвъня отново. И отново, и отново.

— Боже — изпъшка Ариа и протегна голото си тяло над леглото, за да го вземе от чантата си. Седем нови съобщения. И продължаваха да се получават още.

Тя отвори пощенската си кутия и се намръщи. Всички съобщения носеха едно и също заглавие: Ученико-учителска консултация! Стомахът й се обърна, щом отвори първото.

„Ариа,

Това сигурно носи допълнителни точки в бележника!

Обичкам те.

А.

ПП: Чудя се какво би си помислила майка ти, ако разбере за сладката малка, хм, ученичка на татко ти… и че ти си знаела!“

Ариа прочете следващото съобщение, а после следващото и следващото. Всички съдържаха един и същи текст. Тя изпусна телефона на пода. Трябваше да седне.

Не. Трябваше да се махне оттук.

— Езра? — Френетично занадзърта през прозореца. Дали тя я наблюдаваше в този момент? Какво искаше? Наистина ли бе тя? — Езра, трябва да вървя. Спешно е.

— Какво? — извика той от банята. — Нима си тръгваш?

И на Ариа не й се вярваше съвсем. Тя нахлузи блузата си презглава.

— Ще ти се обадя, окей? Просто се налага да свърша нещо.

— Почакай! Какво…? — попита той и отвори вратата.

Ариа грабна чантата си и изхвърча навън.

Трябваше да се махне. Сега.

24.

В гардероба на Спенсър има обувки, дънки… и още нещо

— Границата на х е… — мърмореше си Спенсър под нос. Облегна се върху лакът на леглото и се загледа в чисто новия си учебник по висша математика. Кръстът й все още пламтеше от „Айси Хот“.

Погледна си часовника — полунощ минаваше. Значеше ли, че е луда, щом залягаше над домашното си толкова настървено в първия петък вечер от началото на учебната година? Миналогодишната Спенсър щеше да влети в имението на Кан с Мерцедеса си, да пие бира и да се забие с Мийсън Байерс или някое друго популярно лошо момче. Но не и днешната Спенс. Тя бе Звездата, а Звездата имаше домашно. Утре Звездата щеше да обикаля магазините за домашен интериор с майка си, за да обзаведе новата си бърлога по най-добрия начин. Може би дори щеше да посети „Мейн Лейн Байкс“ с баща си следобеда — заедно бяха прегледали куп каталози за велосипеди след вечеря и той я питаше каква рамка предпочита. Преди никога не беше искал мнението й.

Тя наклони глава. Не чу ли тихо, колебливо почукване на вратата? Остави автоматичния си молив и се взря навън през големия прозорец. Луната бе сребриста и пълна, прозорците на главната къща светеха в топло жълто. Почукването долетя отново. Тя прекоси дървения под и открехна вратата.

— Хей — прошепна Рен. — Прекъсвам ли те?

— Не, разбира се. — Спенсър отвори по-широко. Рен беше бос, облечен в прилепнала бяла тениска с надпис „Медицински факултет на Пенсилванския университет“ и торбести шорти в цвят каки. Тя погледна надолу към детската си черната блузка „Френч Кънекшън“, сивите памучни боксерки на „Виланова“ и голите крака. Косата й бе прибрана в ниска небрежна опашка, край лицето й падаха няколко изплъзнали се кичура. Видът й бе диаметрално различен от ежедневния й — дънки „Ситизънс“ и раирано палто. Онзи вид казваше „Аз съм изискана и секси“, а този — „Уча… но пак съм секси“.

Е, добре, може би се бе подготвила за варианта това да се случи. Но този факт само идеше да покаже, че не бива просто така да изхвърляте бельото с висока талия и старата тениска с надпис „Аз сърчице персийски котки“.

— Как върви? — попита тя. Топъл полъх разпиля свободните кичури от косата й. От близкия бор падна шишарка и се приземи с тупване.

Рен стоеше нерешително на прага.

— Не би ли трябвало да си навън и да купонясваш? Чух, че някъде тук имало голямо парти на открито.

Спенсър сви рамене.

— Не си падам.

Той срещна очите й.

— Не?

Тя имаше чувството, че устата й е пълна с памук.

— Ъ-ъ-ъ… къде е Мелиса?

— Спи. Твърде много ремонтна дейност, предполагам. Затова си помислих, че може да те навия да ме разходиш из тази великолепна плевня, в която не успях да се настаня. Така и не я видях дори!

Спенсър сбърчи чело.

— Носиш ли ми подарък за нова къща?

Той пребледня леко.

О, аз…

— Шегувам се. — Тя отвори вратата. — Заповядай в плевнята на Спенсър Хейстингс.

Беше прекарала известно време, фантазирайки потенциални сценарии как остава сама с Рен, но нищо не можеше да се сравни с това той наистина да е тук, до нея.

Рен се плъзна към постера й на Том Йорк и сгъна ръце зад врата си.

— Харесваш „Рейдиохед“20?

— Обожавам ги.

Лицето му светна.

— Гледал съм ги сигурно двайсет пъти в Лондон. С всеки концерт стават по-добри.

Тя приглади покривката на леглото.

— Късметлия. Никога не съм ги виждала на живо.

— Трябва да поправим тази грешка — рече той и се облегна на дивана й. — Ако дойдат във Филаделфия, отиваме задължително.

Спенсър направи пауза.

— Но аз не мисля, че… — После се спря. За малко да каже, Не мисля, че Мелиса ги харесва, но… може би Мелиса не беше поканена.

Поведе го към гардеробната.

— Това е моят… хм, гардероб — каза тя и без да иска се блъсна в касата на вратата. — Преди е било млеконадойна.

— Сериозно?

— Аха. Тук фермерите са стискали зърната на кравите или както там се казва.

Той се разсмя.

— Да нямаш предвид вимето?

— М-м, да. — Спенсър се изчерви. Опа. — Няма нужда да разглеждаш от учтивост. Имам предвид, знам, че обикновено гардеробите не са много вълнуващи за мъжката част.

— О, не. — Рен се ухили. — Бил съм целия път дотук; настоявам да видя какво си държи Спенсър Хейстингс в гардероба.

— Щом искаш. — Тя натисна ключа на лампата. Помещението миришеше на кожа, нафталин и „Клиник Хепи“21. Беше сгънала и подредила всичкото бельо, сутиени, нощници и долни дрехи от екипа за хокей в ракитови кошници, а полите й висяха в спретнати редици, подредени според цвета.

Рен се подсмихна.

— Като в магазин е!

— Да — кимна тя стеснително и прокара ръка по една риза.

— Никога не бях чувал за гардероб с прозорец. — Той посочи отворения прозорец на отсрещната стена. — Изглежда ми странно.

— Бил е част от първоначалния вид на фермата — обясни Спенсър.

— Да не би да обичаш хората да те гледат гола?

— Има щори! — възкликна тя.

— Толкова по-зле — тихо каза Рен. — Изглеждаше толкова красива в банята… Надявах се да мога да те зърна… в този вид… отново.

Когато Спенсър се обърна бързо — какво каза той току-що? — Рен я гледаше настойчиво. Той потри между пръстите си маншета на един закачен панталон на „Джоузеф“. Тя вадеше и слагаше на пръста си пръстена на „Тифани Елза Перети“, боейки се да проговори. Рен направи крачка напред, после още една, докато не се озова до нея. Тя можеше да види светлите лунички, осеяли носа му. Добре възпитаната Спенсър от една паралелна вселена би се шмугнала край него и би го повела да разгледа останалата част от плевнята. Но той продължаваше да я гледа с големите си, великолепни кафяви очи. Тази Спенсър, която бе тук сега, потърка устни една в друга, без да продума, но умирайки да направи… нещо.

И накрая направи. Затвори очи, протегна се и го целуна право по устните.