Сега, три години по-късно, Ариа се питаше на кого всъщност е била толкова ядосана. Не на Али. На баща си.

— Наистина няма значение — отвърна тя на баща си, който търпеливо чакаше отговор и отпиваше от сутрешното си кафе. — Просто още ми се спи.

— Добре — каза Байрън неубедено.

На вратата се позвъни. Не беше Грийн Дей, а обичайното динг-донг. Баща й вдигна очи.

— Чудя се дали не търсят Майк — рече той. — Знаеш ли, че едно момиче от квакерското училище дойде тук в осем и половина и питаше за него?

— Аз ще отворя — каза Ариа.

Тя отключи и открехна колебливо вратата, но там стоеше само Емили Фийлдс. Червеникаво-русата й коса бе разрошена, а очите й — подути.

— Здрасти — каза Емили дрезгаво.

— Здравей — отвърна Ариа.

Другото момиче напълни бузи с въздух — стар навик, който подсказваше, че е нервна. Остана неподвижна за известно време. После каза:

— Трябва да вървя. — И се обърна.

— Почакай! — Ариа я хвана за ръката. — Какво има?

Емили направи пауза.

— Ъ-ъ… Окей. Само че… ще прозвучи странно.

— Нищо. — Сърцето на Ариа заби лудо.

— Мислех си за това, което каза на купона вчера. За Али. И се питах… дали тя някога ви е казвала нещо за мен?

Емили говореше много тихо. Ариа отметна косата от очите си.

— Какво? — прошепна тя. — Наскоро ли?

Очите на Емили се разшириха.

— Какво искаш да кажеш с това „наскоро“?

— Аз…

— В седми клас — прекъсна я Емили. — Казвала ли е… например… нещо по мой адрес? Да е разправяла нещо пред всички?

Ариа примигна. Вчера на партито, когато видя старата си приятелка, повече от всичко й се бе приискало да й разкаже за съобщенията.

— Не — отвърна тя бавно. — Никога не е говорила зад гърба ти.

— О. — Емили заби очи в земята. — Но аз… — поде тя.

— Аз пък получавах едни… — започна Ариа едновременно с нея.

Емили погледна покрай нея и замръзна.

— Госпожице Емили Фийлдс! Здравейте!

Ариа се обърна. Байрън стоеше в дневната. Поне се беше заметнал с раиран халат.

— Не съм те виждал от сума време! — изгърмя той.

— Ами да. — Емили отново изду бузи. — Как сте, господин Монтгомъри?

Той се намръщи.

— Моля ти се. Достатъчно си голяма да ме наричаш Байрън. — Почеса брадичка в ръба на чашата си.

— Е, как върви животът? Бива ли?

— Супер е. — Емили изглеждаше сякаш ще заплаче.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. — Виждаш ми се гладна.

— О, не. Благодаря. Аз, ъ–ъ, просто май не можах да се наспя.

— Ех, вие, момичета. — Байрън поклати глава. — Все не сте се наспали! Постоянно казвам на Ариа, че й трябват по единайсет часа — трябва да си натрупва сън предварително за по-нататък, когато отиде в колеж и започне да прекарва по цели нощи на купони!

— Той тръгна по стълбите към втория етаж.

Щом се скри от поглед, Ариа отново се обърна към вратата.

— Толкова е… — започна тя. Но тогава забеляза, че Емили вече е прекосила половината ливада и се насочваше към колелото си. — Хей! Къде отиваш?

Емили вдигна велосипеда от земята.

— Не трябваше да идвам.

— Чакай! Върни се! Аз… трябва да поговоря с теб! — извика Ариа.

Момичето спря и вдигна поглед. Ариа сякаш усещаше думите да се роят като пчели в устата й. Емили изглеждаше ужасена.

Но внезапно Ариа се уплаши да попита. Как би могла да говори за съобщенията от А, без да спомене тайната си? Все още не искаше никой да знае. Особено при положение, че майка й беше горе.

После се сети за Байрън с неговия халат и за това колко неудобно се чувстваше Емили. Бе я попитала, Казвала ли ви е Алисън нещо за мен в седми клас? Защо й бе да задава подобен въпрос?

Освен ако…

Ариа задъвка нокът. Ами ако Емили вече знаеше нейната тайна? Тя стисна устни, парализирана от страх.

Емили тръсна глава.

— Ще се видим после — измърмори тя и преди Ариа да успее да се окопити, Емили вече бясно въртеше педалите.

28.

Брад и Анджелина всъщност са се запознали в Роуззудското полицейско управление

— Дами, открийте себе си!

Докато публиката на Опра ръкопляскаше въодушевено, Хана се отпусна във възглавничките с цвят на кафе, балансирайки с дистанционното върху голия си корем. Малко самоопознаване в тази хладна съботна утрин не би й дошло зле.

Миналата нощ беше доста неясна в спомените й — не бе носила контактните си лещи на партито — и главата й пулсираше. Нямаше ли някакво животно? Беше открила няколко празни опаковки от сладкиши в чантичката си. Дали ги беше изяла? Всичките? Все пак коремът я болеше, а и изглеждаше малко подут. И защо си спомняше толкова ясно някакъв камион за доставка на мляко с емблемата на Уауа? Все едно подреждаше пъзел, само дето тя бе прекалено нетърпелива за подобни неща — вечно се опитваше да притисне заедно парченца, които всъщност не пасваха.

На вратата се позвъни. Тя изстена, претърколи се от дивана и не си даде труд да оправи зелената блузка, която се беше усукала и практически оголваше едната й гърда. Отвори вратата и веднага я тресна обратно.

Уха. Беше онова ченге, господин Април. Така де, Дарън Уилдън.

— Отвори, Хана.

Тя го изгледа през шпионката. Стоеше с кръстосани ръце и изглеждаше съвсем делови, но косата му бе в безпорядък, а пистолетът не се виждаше никъде. А и кой полицай работеше в десет сутринта в безоблачен съботен ден?

Хана хвърли поглед на отражението си в овалното огледало на отсрещната стена. Мили Боже. Набръчкани следи по кожата от възглавницата? Да. Подпухнали очи, устни, които плачеха за гланц? Абсолютно. Тя бързо прокара ръце през лицето си, събра косата си в опашка и си сложи тъмните очила на „Шанел“. След това отвори вратата.

— Хей! — започна тя жизнерадостно. — Как сте?

— Майка ти вкъщи ли е? — попита той.

— Тц — каза тя и поклати глава изкусително. — Цяла сутрин ще е навън.

Уилдън стисна устни. Изглеждаше притеснен. Хана забеляза, че има малка лепенка точно над веждата.

— Какво, да не би гаджето да те е фраснало? — посочи тя.

— Не… — Уилдън докосна лейкопласта. — Ударих се в шкафа с лекарствата, докато си миех лицето. — Завъртя очи. — Сутрин не съм най-сръчният човек на света.

Хана се усмихна. Неусетно бе преминала на „ти“.

— На мен ли го казваш. Миналата нощ се изтърсих по задник. Беше толкова тъпо.

Благото изражение на Уилдън внезапно се помрачи.

— Кога се случи това, преди или след като открадна колата?

Хана направи крачка назад.

— Моля?

Защо я гледаше сякаш бе плод на любовта на извънземни?

— Получихме анонимно обаждане, че си откраднала кола — бавно произнесе той.

Ченето й увисна.

— Аз… какво?

— Едно черно БМВ? Собственост на господин Едуин Акард? Което си нацепила в един телефонен стълб? След като си обърнала една бутилка водка? Нещо от това да ти звучи познато?

Хана бутна очилата от носа си. Един момент, това ли бе станало?

— Не съм пила снощи — излъга тя.

— Намерихме празно шише на пода на колата на мястото на шофьора — заяви Уилдън. — Така че някой е бил пиян.

— Но… — започна Хана.

— Налага се да те отведа в участъка — прекъсна я той, а в гласа му се прокрадна разочарование.

— Не съм я откраднала — изписка Хана. — Шон — синът му — каза, че мога да я взема!

Полицаят изви вежда.

— Значи признаваш, че си я шофирала?

— Аз… — Майка му. Тя направи стъпка навътре в къщата. — Но майка ми дори не е тук. Няма да знае къде съм. — Смущаващо, очите й се напълниха със сълзи. Тя се извърна, опитвайки се да дойде на себе си.

Уилдън нервно запристъпва от крак на крак. Изглежда не знаеше какво да прави с ръцете си — първо ги пъхна в джобовете, после сякаш ги протегна към Хана, но накрая бързо сключи пръсти.

— Слушай какво, можем да позвъним на майка ти от участъка, нали така? — рече той. — И няма да ти слагам белезници. Можеш да седнеш отпред в колата до мен. — Отправи се към автомобила си и й отвори вратата за пасажерското място.

Час по-късно тя седеше на същите онези жълти пластмасови столове в полицейското управление и се взираше в същия плакат с надпис „Най-търсените престъпници на Честър Каунти“, опитвайки се да се пребори с порива да заплаче. Бяха й направили кръвен тест, за да проверят дали все още е пияна от снощи. Тя не беше сигурна — нима алкохолът се задържаше в тялото толкова дълго? Сега Уилдън се бе прегърбил над същото бюро със същите химикалки „Бик“ и металното кученце. Тя заби нокти в дланта си и преглътна.

За нещастие, събитията от миналата нощ бавно изплуваха в съзнанието й. Поршето, сърната, въздушната възглавница. Беше ли казал Шон, че може да вземе колата? Съмняваше се; последното, което си спомняше, бе малката му реч за самоуважението, преди да я зареже в гората.

— Ей, беше ли на състезанията на Суортмор22 вчера?

Един колежанин с ниско остригана глава и високо чело седна до нея. Носеше съдрана сърфистка риза, опръскани с боя дънки и никакви обувки. Ръцете му бяха в белезници.

— Ъ-ъ-ъ, не — каза Хана.

Той се наведе към нея и тя усети бирения му дъх.

— О, мислех, че съм те видял там. Аз ходих, пих прекалено много и подгоних нечии крави. Затова съм тук! За незаконно навлизане в чужда собственост!

— Браво на теб — отвърна тя ледено.

— Как се казваш? — Той издрънча с белезниците си.

— Хм, Анджелина. — Да бе, ей сега щеше да му каже истинското си име.

— О, Анджелина — каза той, — аз съм Брад!

Хана се усмихна на тъпия хумор в репликата.

Тъкмо в този момент вратата се отвори. Хана подскочи на стола си и бутна очилата по-нагоре на носа си. Страхотно. Беше майка й.

— Дойдох веднага щом разбрах — каза тя на Уилдън.

Тази сутрин госпожа Марин носеше семпла бяла блуза с деколте лодка, дънки с ниска талия, сандали от „Гучи“ и съвършено същите очила на „Шанел“, каквито имаше и Хана. Кожата й блестеше — бе прекарала цялата сутрин в спа процедури, — а червено-златистата й коса бе прибрана в конска опашка. Да не би да си беше натъпкала подплънки в сутиена? Гърдите й изглеждаха като чужди.

— Ще разговарям с нея — заяви госпожа Марин тихо. После се приближи до Хана. Миришеше на душ гел с водорасли. Хана, убедена, че вони на водка и вафли, се опита да потъне вдън земя.

— Съжалявам — смотолеви тя с тънко гласче.

— Взеха ли ти кръвна проба — просъска майка й.

Тя кимна нещастно.

— Какво още си им казала?

— Н-н-нищо.

Госпожа Марин събра поддържаните си пръсти, увенчани с френски маникюр.

— Добре. Аз ще се справя с това. Просто мълчи.

— Какво ще направиш? — прошепна тя. — Ще кажеш ли на бащата на Шон?

— Казах, ще се справя, Хана.

Майка й се надигна от пластмасовите столове и се опря на бюрото на полицая. Хана бясно започна да рови в чантата си за някое останало пакетче с бонбони. Щеше да си вземе само няколко, нямаше да го изяде цялото. Трябваше да е някъде тук.

Докато вадеше бонбоните, усети, че телефонът й вибрира. Поколеба се. Ами ако беше Шон, който я псуваше по гласовата поща? Или Мона? Къде, по дяволите, бе Мона? Бяха ли я пуснали на голф турнира? Тя не бе откраднала колата, но бе дошла с Хана. Това би трябвало да се вземе предвид.