Имаше няколко пропуснати повиквания. Шон… шест пъти. Мона два пъти, в осем сутринта и в осем и три минути. Имаше и съобщения — няколко от разни хора на купона, които нямаха връзка, и едно от непознат номер. Усети как стомаха й се стяга на възел.

„Хана, помниш ли зелената четка за зъби КЕЙТ? Така си и помислих!

А.“

Тя примигна. Студена лепкава пот потече по врата й. Чувстваше се замаяна. Четката за зъби Кейт?

— Я стига — каза си тя разтреперано и се опита да се засмее. Вдигна поглед към майка си, която още седеше надвесена над бюрото на Уилдън и говореше.

Когато беше в Анаполис, малко след като баща й бе заявил пред всички, кажи–речи, че е прасе, Хана скочи от масата и изтича в къщата. Пъхна се в банята, заключи вратата и седна върху тоалетната чиния.

Поемаше си дълбоко въздух, за да се успокои. Защо не можеше да е красива, изящна и съвършена като Али или Кейт? Защо трябваше да представлява това, което беше — пухкава и несръчна, пълен провал? Не бе сигурна на кого я е яд най-много — на баща й, на Кейт, на самата себе си, или… на Алисън.

Докато горещите гневни сълзи я задавяха, Хана забеляза три снимки в рамка на отсрещната стена. Всичките представляваха близки кадри на нечии очи. Тя мигновено разпозна присвитите изразителни очи на баща си. А ето ги и малките бадемовидни очи на Изабел. Последният чифт бяха големи и опияняващи. Изглеждаха като извадени право от реклама за спирала на „Шанел“. И очевидно принадлежаха на Кейт.

Всички я наблюдаваха.

Хана се взря в своя образ в огледалото. Горчив смях се изтръгна от гърдите й. Стомахът й сякаш щеше да експлодира след тоновете пуканки, които бе погълнала, докато околните я гледаха. Чувстваше се толкова гадно, че просто искаше всичко това да се махне от нея, но когато се надвеси над тоалетната, не се случи нищо. Сълзите продължаваха да браздят бузите й. Докато се пресягаше да ги попие с хартиена кърпичка, забеляза една зелена четка за зъби в малка порцеланова чашка. Тя й даде идея.

Отне й десет минути да се престраши да я пъхне в гърлото си и когато го направи, стана още по-зле — но същевременно и по-добре. Започна да плаче по-силно, но искаше да го направи пак. Докато плъзгаше дръжката обратно в устата си, вратата на банята рязко се отвори.

Беше Алисън. Очите й се плъзнаха по Хана, която бе коленичила на пода с четката в ръка.

— Еха — каза тя.

— Моля те, върви си — прошепна Хана.

Алисън направи стъпка навътре.

— Искаш ли да поговорим?

Хана я изгледа с отчаяние.

— Поне затвори вратата!

Али затвори вратата и седна на ръба на ваната.

— Откога го правиш?

Устната на Хана затрепери.

— Кое?

Али не каза нищо, само погледна изразително към четката. Очите й се разшириха. Хана също погледна натам. Не беше забелязала, но отстрани бе изписано КЕЙТ с малки бели буквички.

В полицейското управление един телефон се раззвъня шумно и Хана трепна. Помниш ли четката за зъби КЕЙТ? Може би и друг знаеше за проблема на Хана или пък я бяха видели да го прави в участъка, а може би някой дори знаеше за Кейт. Но зелената четка? Имаше само един човек, който знаеше за това.

Хана обичаше да си мисли, че Али е още жива — направо щеше да я разбие, сега, след като животът й бе толкова съвършен. Точно тази сцена постоянно разиграваше в ума си: как Али се впечатлява от малкия номер на дънките й; Али ахка при вида на блясъка й за устни „Шанел“; Али я поздравява за перфектно организираното парти край басейна.

С треперещи ръце, Хана изписа: Алисън ли е?

— Уилдън — кресна едно ченге. — Трябваш ни отзад.

Тя вдигна очи. Дарън Уилдън се изправи и се извини на майка й. След секунди цялото управление изпадна в трескава дейност. Полицейска кола изхвърча от паркинга с виещи сирени, последваха я още три. Телефоните звъняха лудо. Четири ченгета спринтираха през помещението.

— Изглежда е нещо голямо — отбеляза Брад, пияният нарушител до нея. Тя подскочи — беше забравила, че е там.

— Недостиг на понички? — вдигна вежди тя, опитвайки се да се засмее.

— По-голямо. — Той възбудено издрънча с белезниците си. — Нещо наистина много голямо.

29.

Добро утро, мразим те

Слънцето струеше през прозореца на плевнята и за пръв път в живота си Спенсър се събуди от цвъртенето на врабчета, вместо от зловещия техномикс от деветдесетте, който баща й надуваше във фитнес залата в главната къща. Но можеше ли да се наслади на момента? Не.

При все че не бе пила и капка снощи, тялото я болеше, беше й студено и се чувстваше като с махмурлук. Резервоарът й показваше нула сън. След като Рен си тръгна, се бе опитала да дремне, но умът й жужеше. Начинът, по който Рен я бе докосвал, беше толкова… различен. Спенсър никога не бе изпитвала нещо, което дори далечно да се доближава до това усещане.

И после онова съобщение. И спокойното, призрачно изражение на Мелиса. И…

Докато нощта се стапяше, плевнята скърцаше и стенеше, и Спенсър разтреперана бе придърпала завивките до брадичката си. Сама се порица задето беше толкова параноична и незряла, но просто не можеше да се отърси. Продължаваше да си мисли за вероятностите.

Накрая бе станала и бе рестартирала компютъра си. Рови се в интернет в продължение на няколко часа. Отначало провери техническите уебсайтове, като се мъчеше да разбере как да проследи изпращача на онова проклето послание. Не извади късмет. После се опита да установи откъде бе дошъл онзи първи имейл за копнежите. Отчаяно желаеше следата да я отведе до Андрю Кембъл.

Откри, че Андрю има свой блог, но след като го прегледа, не откри нищо. Говореше се за книгите, които той обичаше да чете, имаше малко философстване в стила на задръстените момчета и няколко меланхолични пасажа, посветени на несподелената му любов към някакво момиче, чието име така и не се споменаваше. Тя се надяваше, че някъде може да се е подхлъзнал и да се е издал, но не.

Най-накрая тя изписа думите „изчезнали хора“ и „Алисън Дилорентис“.

Откри същото, каквото и преди години — репортажите по Си Ен Ен и тези във „Филаделфия Инкуайърър“, сайтове, които показваха как Али би могла да изглежда с различни дрехи и прически. Спенсър се загледа в училищната снимка, която бяха използвали. Отдавна не беше виждала снимка на Али. Дали щеше да я познае, ако беше например с къса черна коса? Определено изглеждаше различна в този изкуствено създаден образ.

Вратата на главната къща изскърца, когато тя я бутна неспокойно. Вътре миришеше на прясно сварено кафе, което бе странно, понеже по това време майка й обикновено бе вече в конюшните, а баща й яздеше или играеше голф. Тя се питаше какво ли е станало между Рен и Мелиса миналата нощ и се молеше да не й се налага да се среща с тях.

— Чакахме те.

Спенсър подскочи. Родителите й и Мелиса седяха край кухненската маса. Лицето на майка й бе бледо и изпито, а бузите на баща й имаха цвета на захарно цвекло. Очите на Мелиса бяха зачервени и подпухнали. Дори двете кучета не скочиха да я поздравят както обикновено.

Тя преглътна болезнено. Толкова за молитвите.

— Седни, ако обичаш — каза баща й тихо.

Спенсър си дотътри един дървен стол и седна до майка си. Стаята бе толкова тиха и неподвижна, че чуваше нервното къркорене на стомаха си.

— Дори не знам какво да кажа — рече майка й дрезгаво. — Как можа?

Спенсър усети как й причернява. Отвори уста, но майка й вдигна ръка.

— Сега нямаш право да говориш.

Спенсър стисна устни и сведе поглед.

— Откровено казано — започна баща й, — в момента съм страшно покрусен, че си моя дъщеря. Смятах, че сме те възпитали по-добре.

Спенсър чоплеше някаква твърда кожичка на палеца си и се опитваше да спре треперенето на брадичката си.

— Какво си мислеше? — попита майка й. — Това беше нейното гадже. Планираха да се пренесат да живеят заедно. Даваш ли си сметка какво направи?

— Аз… — поде Спенсър.

— Искам да кажа — прекъсна я майка й, после отпусна ръце и поклати глава.

— Нямаш осемнайсет, което значи, че сме отговорни за теб по закон — каза баща й. — Но ако зависеше от мен, щях да те изгоня оттук още сега.

— Иска ми се да не се налагаше да се мяркаш пред очите ми никога повече! — Мелиса сякаш изплю думите.

Спенсър почувства, че й прималява. Почти очакваше да оставят чашите си за кафе и да кажат, че просто се шегуват, че всичко е наред. Но те дори не я поглеждаха. Думите на баща й звъняха в ушите й: Толкова се срамувам, че си ми дъщеря! Никой досега не й бе казвал подобно нещо.

— Едно е сигурно; Мелиса се мести в плевнята — продължи майка й. — Искам да си пренесеш всичките боклуци обратно в спалнята. И щом градската къща на сестра ти стане готова, ще превърна хамбара в студио за керамика.

Спенсър сви юмруци под масата и си заповяда да не плаче. Не й пукаше за плевнята, не и истински. Важното бе това, което вървеше наред с нея. Това, че баща й щеше да й направи рафтове, че майка й щеше да й помогне да изберат пердетата, че можеше да си има коте и дори бе прекарала десетина минути в опити да му измисли някое забавно име. Важното бе, че всички бяха заразени от нейния ентусиазъм. Че им пукаше.

Тя понечи да хване ръката на майка си.

— Съжалявам…

Майка й се отдръпна.

— Спенсър, недей.

Тя не успя да преглътне изхлипването си. По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— И без това не аз съм тази, на която дължиш извинения — заяви майка й тихо.

Спенсър погледна към Мелиса, която подсмърчаше отсреща. Тя избърса нос. Колкото и да мразеше Мелиса, трябваше да признае, че никога не е виждала сестра си толкова нещастна — поне откакто Йън скъса с нея в гимназията. Не биваше да флиртува с Рен, но не бе мислила, че ще стигнат толкова далече.

Опита се да се постави на мястото на сестра си — ако първа бе срещнала Рен, а Мелиса го бе целунала, тя също щеше да е сломена. Сърцето й омекна.

— Съжалявам — прошепна Спенсър.

Мелиса потрепери.

— Изгний в ада — изсъска Мелиса.

Спенсър толкова силно прехапа буза, че усети вкуса на кръв.

— Просто си изнеси нещата от плевнята. — Майка й въздъхна. — След което се махай от погледа ми.

Очите на Спенсър се разшириха.

— Но… — изписука тя.

Баща й я изгледа смразяващо.

— Толкова е отвратително — промърмори майка й.

— Ти си такава кучка! — вметна Мелиса.

Спенсър кимна. Може би ако се съгласеше с тях, щяха да престанат. Искаше й се да се свие на мъничка топка и да се изпари. Вместо това изломоти:

— Отивам да го сторя още сега.

— Много добре. — Баща й отпи още глътка кафе и стана от масата.

Мелиса тихо подсмръкна и издърпа стола си назад. Рида по целия път нагоре по стълбите, след което тръшна вратата на спалнята си.

— Рен си тръгна през нощта — каза госпожа Хейстингс на прага. — Занапред няма да чуем за него. И ако си знаеш интереса, ти също няма да го споменаваш никога повече.

— Разбира се — промълви Спенсър и облегна глава на хладната дъбова маса.

— Хубаво.

Спенсър остана така, дишайки по йогийски, като се надяваше, че някой ще дойде и ще й каже, че нещата ще се оправят. Но никой не дойде. Отвън долетя воят на линейка. Звучеше сякаш идва към къщата им.

Спенсър се изправи. О, Боже. Ами ако Мелиса… се бе наранила? Не би го направила, нали? Сирената виеше от по-близо.

По дяволите. Какво бе сторила?

— Мелиса! — изкрещя тя и хукна по стълбите.