Тогава разбра. Нима Андрю бе онзи, който й бе помогнал?

Спенсър смачка хартията в юмрук и се разрида отново.

33.

Най-добрите в Роузууд

„Полицията поднови случая Дилорентис и е в процес на разпитване на свидетели — съобщи говорителят от новините в единайсет часа. — Семейството на починалата, което сега живее в Мериленд, ще трябва да се справи с нещо, което се е опитвало да остави зад гърба си. С тази разлика, че сега знаят съдбата на детето си.“

Говорителите са такива майстори на драмата, помисли си Хана ядосано, докато пъхаше следващата шепа чипс в устата си. Само новинарите можеха да направят една ужасна история още по-лоша. Камерата оставаше фокусирана върху малкия олтар на Али, свещите, увехналите цветя, които хората несъмнено бяха накъсали от градините на съседните къщи, любимите бонбони на Али и, естествено, десетките снимки.

Обективът се премести върху майката на Алисън, която Хана отдавна не бе виждала. Като се изключеше обляното в сълзи лице, госпожа Дилорентис изглеждаше хубава с филираната си прическа и дългите обици.

— Решихме църковната служба за Алисън да се състои в Роузууд, единственият дом, който тя познаваше — каза госпожа Дилорентис със сдържан тон. — Искаме да благодарим на всички, които преди три години се включиха в издирването на дъщеря ни, за търпението и подкрепата им.

Говорителят отново се появи на екрана.

„Панихидата ще се състои утре в Роузуудското абатство и ще е достъпна за всички, които желаят да присъстват.“

Хана изключи телевизора. Беше неделя вечер. Тя седеше на дивана в хола, облечена в най-развлечената си тениска и шорти, които бе измъкнала от чекмеджето на Шон. Дългата й кестенява коса бе в безпорядък и падаше на клечки около лицето й, освен това беше сигурна, че на челото й излиза пъпка. В скута й имаше огромна купа с чипс, на масичката за кафе бе захвърлена смачкана опаковка от сладолед „Клондайк“, а на пода се въргаляше отворена бутилка пино ноар. Цяла вечер се опитваше да не яде толкова, но волята й днес не беше в най-върховната си точка.

Тя пак пусна телевизора, искаше й се да имаше с кого да поговори… за полицията, за А, а най-вече за Алисън. Шон не ставаше, по очевидни причини. Майка й — която в момента беше на среща — беше безполезна, както обичайно. След трескавата дейност в участъка вчера, Уилдън бе казал на Хана и на майка й да си вървят; щели да се занимаят с проблема по-късно, понеже полицията имала по-важни задачи за момента. Нито Хана, нито госпожа Марин разбраха какво става, освен, че е във връзка с някакво убийство.

По пътя към къщи вместо да вдигне скандал на Хана задето е задигнала кола и е шофирала мъртвопияна, майка й каза, че „ще се погрижи“. Хана нямаше и най-отдалечена представа какво трябваше да значи това. Миналата година едно ченге бе казало на събранието на училище „Роузууд Дей“, че Пенсилвания следва правилото за „нулева толерантност“ към пияните шофьори под двайсет и една. Хана бе внимавала само защото бе сметнала полицая за секси, но сега думите му я преследваха.

Не можеше да разчита и на Мона — тя все още бе на онзи голф турнир във Флорида. Бяха разговаряли за кратко по телефона и приятелката й бе признала, че полицията е разговаряла с нея във връзка с колата на Шон, но твърдеше, че се е направила на ударена и е заявила, че е била на партито през цялото време заедно с Хана. И каква късметлийка беше кучката: охранителните камери бяха заснели главата й в гръб, но не и лицето заради гадната шапка, която бе взела от доставчика и нахлупила над физиономията си. Ала това бе вчера, след като Хана се прибра от участъка. Днес не беше разговаряла с Мона и още не бяха обсъдили Алисън.

И накрая… А. Ако А беше Алисън, дали не се бе свършило вече? Но ченгетата твърдяха, че Али е мъртва от години…

Докато Хана преглеждаше разсеяно каналите с подути от сълзите клепачи, се замисли дали да не се обади на баща си — може би историята бе излъчена и по новините в Анаполис. А може би той щеше да я потърси? Тя вдигна мълчащия телефон, за да се увери, че работи.

Въздъхна. Проблемът да си най-добрата приятелка на Мона беше в това да нямаш други приятелки. Докато гледаше новините, се бе замислила за стария си кръг дружки. Имаше ги и гадните моменти, и кавгите, но все пак заедно се бяха забавлявали много. В някоя паралелна вселена сега те все още щяха да са заедно, да си спомнят за Али и да се смеят отново, въпреки че щяха да плачат и подсмърчат в същото време. Ала в това измерение се бяха отчуждили прекалено много.

Разделиха се по силата на смислени причини, естествено — нещата бяха взели да загниват много преди Али да изчезне. В началото беше чудесно. Но по-късно, след Джена, помежду им настъпи напрежение. Всички толкова ги беше страх, че ще свържат злополуката с тях. Хана помнеше, че се чувстваше нервна даже когато пътуваше в училищния автобус и ги подминеше полицейска кола, движеща се в обратната посока. После, през следващите зима и пролет някои теми — много теми — внезапно се оказаха тотално табу. Вечно някоя от тях казваше „Ш-ш-шт!“, а после всички потъваха в неловка тишина.

Новините свършиха и започна „Семейство Симпсън“. Хана взе телефона си. Все още помнеше телефона на Спенсър наизуст и може би не бе прекалено късно да звънне. Докато набираше втората цифра, тя наклони глава, а обиците й от „Тифани“ тихо прозвънтяха. Някой сякаш драскаше по вратата.

Дот, който лежеше в краката й, надигна глава и изръмжа. Хана отмести купата с чипс от коленете си и се изправи.

Дали не беше… А?

С разтреперани колене Хана се промъкна в антрето. Върху задната врата се очертаваха дълги черни сенки, а шумът се усили.

— Мили Боже — прошепна тя, а брадичката й се разтресе. Някой се опитваше да влезе!

Озърна се наоколо. На малката масичка имаше кръгло нефритово преспапие. Сигурно тежеше поне десет кила. Тя го вдигна и направи три колебливи стъпки към вратата на кухнята.

Внезапно вратата се отвори със замах. Хана отскочи назад. Една жена се запрепъва по коридора. Елегантната й сива пола на плисета беше вдигната около кръста й. Хана надигна преспапието, готова да го хвърли.

В този момент я позна. Беше майка й.

Госпожа Марин се блъсна в масичката с телефона, все едно здравата беше пила. Зад нея имаше някакъв мъж, който се опитваше едновременно да я целуне и да разкопчае полата й. Очите на Хана се разшириха.

Дарън Уилдън. Господин Април.

Значи това имаше предвид майка й, когато каза, че ще се погрижи.

Стомахът на Хана се сви. Несъмнено изглеждаше малко шантаво, неуверено стиснала преспапието. Госпожа Марин я дари с много дълъг поглед, без дори да си дава труд да се отдръпне от Уилдън.

Очите й казваха, Правя това заради теб.

34.

Радвам се, че се срещаме тук

В понеделник сутринта, вместо да седи в час по биология, Емили се намираше с родителите си в Роузуудското абатство с неговите високи тавани и мраморни подови плочи. Подръпваше нервно черната плисирана — малко прекалено къса — пола от „Геп“, която бе изровила от дъното на гардероба си и се опитваше да се усмихне. На входа стоеше госпожа Дилорентис, облечена в черна рокля с поло–яка, високи токчета и наниз от дребни сладководни перли. Тя се отправи към Емили и я притисна в прегръдка.

— О, Емили — изхълца майката на Али.

— Толкова съжалявам — прошепна Емили и очите й се напълниха със сълзи. Госпожа Дилорентис все още употребяваше същия парфюм — „Коко Шанел“. Ароматът мигновено събуди какви ли не спомени: как майката на Али ги води в мола с колата си, как се промъкват тайно в банята на госпожа Дилорентис, крадат соли за вана и експериментират със скъпите й маркови гримове, как се разхождат из огромната й гардеробна и пробват всички онези малки коктейлни рокли на „Диор“.

Връстниците на Емили от Роузууд минаваха край тях, търсейки си места на дървените скамейки с високи облегалки. Тя не знаеше какво да очаква от службата в памет на старата си приятелка. Абатството миришеше на тамян и дърво. Прости цилиндрични лампи висяха от тавана, а олтарът бе покрит със същински килим от бели лалета. Лалетата бяха любимите цветя на Алисън. Емили си спомняше как тя помагаше на майка си да ги сади в предния им двор всяка година.

Госпожа Дилорентис най-сетне се отдръпна и изтри очи.

— Искам да седнеш отпред заедно с останалите приятелки на Али. Нали няма проблем, Катлийн?

Майката на Емили кимна.

— Никакъв, разбира се.

Емили слушаше как токчетата на госпожа Дилорентис чаткат по плочите и как шляпат собствените й мокасини, докато вървяха между редовете. Внезапно отново осъзна защо бе тук. Али беше мъртва.

Емили стисна ръката на госпожа Дилорентис.

— Ох, Боже…

Притъмня й, ушите й писнаха — знак, че бе на път да припадне.

Майката на Али я задържа на крака.

— Всичко е наред. Хайде, седни тук.

Емили замаяно се отпусна на пейката.

— Сложи си главата между краката — чу тя познат глас.

После чу друг познат глас, който изсумтя:

— Кажи го по-високо, та да те чуят всички момчета.

Емили вдигна поглед. До нея седяха Ариа и Хана.

Ариа носеше рокля с деколте тип лодка на сини, лилави и цикламени райета, лилаво яке и каубойски ботуши. Беше толкова характерно за нея — тя беше точно човекът, който би се облякъл пъстро на погребение, за да празнува живота. Хана от своя страна бе изтупана в тясна черна рокля с V–образно деколте и черни чорапогащи.

— Би ли минала навътре, скъпа?

Над нея се бе надвесила госпожа Дилорентис заедно със Спенсър Хейстингс, която носеше тъмно графитен костюм и съвсем ниски обувки.

— Здравейте, момичета — поздрави ги Спенсър с онзи мек глас, който бе липсвал на Емили. После седна до нея.

— Е, отново се срещаме — каза Ариа и се усмихна.

Тишина. Емили крадешком ги изгледа подред.

Ариа си играеше със сребърния пръстен на палеца си, Хана ровеше в една малка чантичка, а Спенсър седеше неподвижно, с поглед, взрян в олтара.

— Бедничката Али — промълви Спенсър накрая.

Момичетата поседяха безмълвно няколко минути. Емили се мъчеше да измисли какво да каже. Ушите й пак се изпълниха с шум.

Тя се завъртя, за да зърне дали Мая беше сред тълпата, но очите й попаднаха право на Бен. Той седеше на предпоследния ред при останалите плувци. Емили кимна едва забележимо. При тези обстоятелства разправията им на партито й изглеждаше нелепа и далечна.

Но вместо да отвърне на поздрава, Бен я изгледа ядно. Тънките му устни се превърнаха в тънка упорита черта. После отмести поглед.

Е, добре.

Емили се завъртя на другата страна. Гневът забушува в нея. Някогашната ми най-добра приятелка току-що бе открита мъртва, искаше й се да изкрещи. И се намираме в църква, за Бога! Къде отиде прошката?

Тогава осъзна. Не искаше да се върне при него. Ни най-малко.

Ариа я докосна по крака.

— Добре ли си след събота сутринта? В смисъл, тогава още не си знаела, нали?

— Не, ставаше дума за друго, но всичко е наред — отвърна Емили, въпреки че не беше вярно.

— Спенсър. — Главата на Хана се вдигна рязко. — Аз, ъ-ъ-ъ, те видях наскоро в мола.

Спенсър я погледна.

— А?

— Ти… тъкмо влизаше в „Кейт Спейд“. — Хана сведе поглед. — Не знам… Щях да ти кажа здрасти, но… Както и да е, радвам се, че вече не се налага да поръчваш чанти от Ню Йорк. — Тя наведе глава и се изчерви, сякаш бе говорила твърде много.

Емили се изненада — не беше виждала това изражение по лицето й от години.

Челото на Спенсър се набръчка. После чертите й омекнаха в тъжен, почти нежен израз. Тя преглътна и също сведе глава.