Хана сръчка Мона в ребрата.

— Ти я пробвай.

Мона я закопча около китката си.

— Наистина е красива.

Продавачката се обърна към друг клиент и тя изхлузи гривната, плъзгайки я в джоба си. Просто така.

Хана стисна устни за миг и помаха на друга продавачка, медено русо момиче с коралово червило.

— Може ли да пробвам онази гривна с овалните висулки?

— Разбира се! — момичето отключи витрината. — Аз имам същата, страхотна е.

— А обиците от комплекта?

— Сега ще ви ги извадя.

Мона бе приближила към диамантите. Хана държеше гривната и обиците. Общо струваха $ 350. Изведнъж рояк от японки се скупчи около продавачката, всичките сочеха разни украшения. Хана огледа тавана за камери и вратите за детектори.

— О, Хана, ела да видиш! — повика я Мона.

Тя се спря. Времето затече по-бавно. Пъхна гривната на ръката си и придърпа ръкава си надолу. После пъхна обиците в портмонето си „Луи Вюитон“. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Това беше най-хубавата част от краденето: чувстваше се цялата изпълнена с живот.

Мона тикна ръката си с диамантен пръстен под носа й.

— Не ми ли стои добре?

— Хайде. — Хана я стисна за рамото. — Дай да отидем в „Коуч“.

— Не искаш ли да пробваш? — Мона вечно се мотаеше, когато разбереше, че приятелката й е свършила работата.

— Тц. Новата колекция портмонета ни зове.

Усещаше приятната тежест на гривната. Трябваше да се махне оттук преди онези японки да са се дръпнали от витрините. Продавачката дори не бе погледнала в нейната посока.

— Добре де — въздъхна Мона драматично и връчи пръстена, държейки го за камъка — нещо, което дори Хана знаеше, че не бива да се прави — обратно на продавачката. — Тези диаманти са прекалено малки. Съжалявам.

— Имаме и други — направи опит жената.

— Тръгвай — каза Хана и я повлече за ръката.

Сърцето й биеше учестено, докато излизаха от „Тифани“. Висулките леко прозвънтяха на китката й, но тя продължи да дърпа ръкава си надолу. Беше вече стара пушка в „занаята“ — отначало започна със сладкиши от Уауа, после мина на дискове от музикалния магазин, а накрая — на блузки от „Ралф Лорън“. Всеки път се чувстваше все по-важна и все по-лошо момиче. Затвори очи докато прекрачваха прага, готова да чуе воя на алармите.

Но нищо не се случи. Бяха извън магазина.

Мона я стисна за ръката.

— И ти ли си взе?

— Много ясно. — Тя повдигна ръкава си. — И тях. — Откопча портмонето си и й показа обиците.

— Стига бе! — Очите на Мона се разшириха.

Хана се подсмихна. Понякога беше толкова приятно да надминеш най-добрата си приятелка. Не искаше задоволството й да бъде очевидно, затова побърза да се извърне. Отдалечи се от „Тифани“, като се ослушваше дали някой не е тръгнал да ги гони. Ала единственият шум бе бълбукането на фонтана и песента „Опа! Пак го направих“4.

О, да, направих го, помисли си Хана.

4.

Спенсър върви по ръба

— Миличка, не бива да ядеш мидите с ръце. Не е възпитано.

Спенсър Хейстингс погледна майка си Вероника, която нервно прокарваше ръце през пепеляво русата си коса с перфектно изсветлени кичури.

— Съжалявам. — Спенсър посегна към невъзможно миниатюрната виличка за миди.

— Наистина не смятам, че Мелиса трябва да живее в градската къща с целия онзи прахоляк — обърна се госпожа Хейстингс към съпруга си, игнорирайки извинението.

Питър Хейстингс раздвижи раменете и врата си. Когато не практикуваше право, баща й бясно караше велосипеда си из тесните улички на Роузууд, облечен с ярък колоездачески костюм, и гневно размахваше юмрук към бързо отминаващите коли. Това упражнение му бе спечелило хронично настинали рамене.

— А и шумотевицата! Въобще не си представям как ще учи — продължаваше госпожа Хейстингс.

Спенсър и родителите й се намираха в „Мошулу“ ресторант на борда на един клипер5 във филаделфийското пристанище, и чакаха сестра й Мелиса да се присъедини за вечеря. Щяха да празнуват — Мелиса бе завършила Ю Пен6 с една година по-рано и бе приета в бизнес-училище „Уортън“ към университета. Къщата в центъра на града беше в ремонт — подарък от родителите за Мелиса.

Само след два дни Спенсър щеше да започне единайсети клас в роузуудската гимназия и да се зарине в работа: предстояха й пет курса за напреднали, състезания, организиране на благотворителни събития, списване на годишника, репетиции за часовете по актьорско майсторство, тренировки по хокей и спешно разпращане на кандидатстудентските документи — всеизвестно беше, че най-лесният път за прием във висшите училища от Бръшляновата лига беше през летните лагери, които те организираха. Но имаше и едно нещо тази година, което Спенсър наистина чакаше с нетърпение: да се пренесе в бившата плевня зад семейното имение. Според техните това беше най-подходящото място за учебна подготовка — нали бе свършило прекрасна работа на Мелиса! Гр-р-р. Но все пак в този случай Спенсър се радваше, че ще поеме по стъпките на кака си, тъй като те водеха до спокойната, изпълнена със светлина къща за гости, където щеше да бъде далеч от родителите си и досадните им, вечно лаещи лабрадори.

Сестрите водеха тихо, но отдавнашно съперничество и Спенсър вечно бе губещата: в началното училище Спенсър четири пъти спечели наградата за най-добра физическа форма; Мелиса я беше печелила пет пъти. Спенсър се класира втора на викторината по география в седми клас; Мелиса бе станала първа. Спенсър беше част от колектива, който подготвяше годишника, участваше във всички училищни пиеси, а наред с това бе записала и пет курса за напреднали тази година; Мелиса бе направила всичко това една година по-рано, а в допълнение работеше в конефермата на майка им и тренираше за благотворителния филаделфийски маратон, средствата, от който щяха да отидат за изследвания за левкемия. Колкото и висок да беше успехът на Спенсър, с колкото и извънкласни занятия да препълваше програмата си, тя така и не успяваше да догони абсолютното съвършенство на Мелиса.

Спенсър взе поредната мида с пръсти и я тикна в устата си. Баща й обожаваше този ресторант с неговата ламперия от тъмно дърво, меки ориенталски килими и упойващата миризма на масло, червено вино и солен морски въздух. Седнал между мачтите и платната, човек се чувстваше готов да се метне през борда в изумрудените води на пристанището. Спенсър зарея поглед отвъд реката към големия аквариум в Кемдън, Ню Джърси. Една голяма празнична яхта, украсена с коледни лампички, грациозно ги задмина. Някой изстреля жълт фойерверк от предната палуба. На яхтата очевидно се веселяха далеч повече, отколкото тук.

— Как се казваше приятелят на Мелиса? — сбърчи вежди майка й.

— Мисля, че беше Рен — каза Спенсър. И добави наум, Подходящо име за някой чироз.

— Тя ми каза, че учел за лекар — примираше от възхита госпожа Хейстингс. — В Ю Пен!

— Естествено — напевно отвърна Спенсър. Захапа силно някаква мидена черупка и присви очи. Мелиса щеше да им доведе двумесечното си гадже. Семейството още не го познаваше, но на Спенсър й бе лесно да си го представи: всички приятели на Мелиса бяха едно към едно — красиви, сякаш правени по калъп за манекени, любезни, играеха голф. Сестра й не притежаваше грам креативност и очевидно търсеше същата предвидимост и у гаджетата си.

— Мамо! — прозвуча познат глас иззад Спенсър.

Мелиса заобиколи масата и дари родителите си с по една звучна целувка. Външността й не се бе променила от ученическите години: пепелнорусата й коса бе подстригана на педантична черта до брадичката, не носеше грим, ако не броим лекия фон дьо тен, и бе облечена в старомодна жълта рокля с квадратно деколте, бледорозова жилетка с перлени копчета и ниски обувки.

— Съкровище! — изчурулика майка им.

— Мамо, татко, това е Рен. — Мелиса побутна някого пред себе си.

Спенсър се постара ченето й да не увисне. В Рен нямаше нищо чирозообразно, манекенски красиво и скучновато. Беше висок и строен, и носеше страхотна риза на Томас Пинк. Черната му коса бе оформена в дълга, шикозно-небрежна прическа. Имаше красива кожа, високи скули и бадемовидни очи.

Рен се ръкува с родителите й и зае мястото си на масата. Мелиса попита майка им нещо относно сметката на водопроводчика, а Спенсър чакаше да я представят. Рен се преструваше на дълбоко заинтригуван от една голяма чаша за вино.

— Аз съм Спенсър — каза тя накрая. Чудеше се дали дъхът й мирише на миди. — Другата дъщеря. — Кимна към отсрещната страна на масата. — Онази, която крият в килера.

— О! — усмихна се той широко. — Приятно ми е.

Това британски акцент ли беше?

— Не е ли малко странно, че още не са те помолили да разкажеш нещо за себе си? — Спенсър махна с ръка към родителите си. В момента те и сестра й оживено разговаряха за доставчици и за най-подходящата дървесина за пода на дневната.

Рен сви рамене и промърмори:

— Има такъв момент. — После й намигна.

Внезапно Мелиса сграбчи ръката му.

— О, виждам, че сте се запознали — изгука тя.

— Да. — Той се усмихна. — Не ми каза, че имаш сестра.

Естествено, че не беше му казала.

— Е, Мелиса — поде госпожа Хейстингс. — Ние с татко ти обмисляхме къде да се настаниш, докато траят ремонтите. Току-що ми хрумна нещо. Защо не дойдеш в Роузууд да поживееш с нас няколко месеца? Ще хващаш влака до Пен; знаеш колко хора го правят.

Мелиса сбърчи нос. Кажи не, моля те кажи не, повтаряше Спенсър наум.

— Ами… — Мелиса оправи коланчето на жълтата си рокля. Колкото повече Спенсър я гледаше, толкова повече й се струваше, че цветът придава на сестра й болнав вид. Мелиса погледна Рен. — Работата е там, че… Ние с Рен смятаме да се преместим в къщата в града… заедно.

— О! — майка й се усмихна и на двамата. — Добре тогава… Предполагам, че Рен също може да остане с нас… Ти какво мислиш, Питър?

Спенсър трябваше да притисне гърди, за да не й изхвръкне сърцето. Нанасяха се заедно? Сестра й определено беше куражлийка. Можеше да си представи какво щеше да я сполети, ако тя пуснеше такава бомба! Майка й наистина щеше да я прати да живее в килера — или по-скоро в конюшнята.

— Според мен идеята е чудесна — заяви баща й. Невероятно! — Ще ви бъде тихо и спокойно. Майка ти по цял ден се занимава с конете, а Спенсър, естествено, е на училище.

— Учиш? — вдигна вежди Рен. — Къде?

— Тя е гимназистка — намеси се Мелинда. Измери Спенсър с дълъг поглед, сякаш я преценяваше: от прилепналата й рокля „Лакост“ в цвят екрю, през тъмнорусата й вълниста коса, та до обиците с двукаратови диаманти. — В същото училище, което посещавах и аз. Не съм те питала, Спенс — ти ли си отговорник на класа тази година?

— Заместник-отговорник — смотолеви Спенсър. Просто нямаше начин Мелиса да не знае отговора.

— О, сигурно си много щастлива, че така се е получило!

— Не — отвърна Спенсър с равен тон. Беше се състезавала за позицията миналата пролет, но не успя да спечели, така че се наложи да се задоволи с второто място. Мразеше да губи, независимо за какво ставаше дума.

Мелиса поклати глава.

— Не разбираш от какво си се отървала, Спенс — това е тооолкова много работа! Когато аз бях отговорник, почти не ми оставаше време за друго!

— И без това си доста натоварена, Спенсър — каза госпожа Хейстингс. — Годишника, хокея…

— Пък и, Спенс, може да наследиш отговорника… ако умре — намигна й Мелиса, сякаш си имаха някаква тяхна си шега, което не беше така.

Мелиса се обърна към техните.

— Мамо, току-що ме осени страхотна идея. Какво ще кажете аз и Рен да се настаним в плевнята? Така няма да ви дотежим.

Спенсър се почувства все едно някой я беше изритал в корема. Плевнята?