Кели Фейвър - Лъжи

Безизразното изражение на Кълън Шарп бе такова, каквото Айви не беше срещала никога досега. Но дори той не бе могъл да скрие факта, че съдебните документи в онзи плик го бяха разтревожили дълбоко.

След като ги беше напъхал обратно в плика, той го затвори бързо с едно ловко движение и след това продължи да върви към колата, сякаш нищо не се бе случило. Даже движенията му сега бяха различни, сякаш беше физически ранен и се опитваше да се преструва, че не е така.

Кълън й отвори вратата и я подкани да влезе вътре.

Тя се настани в колата, гледайки го, докато сядаше на седалката, опитвайки се да разбере от изражението му колко сериозни бяха нещата. Очите му бяха по-ледени, отколкото ги беше виждала, сякаш ледът в тялото му се превръщаше във виелица в огромни размери. Липсата на емоция върху лицето му беше направо плашеща, сякаш я беше погребал толкова дълбоко, че бе станала напълно недосегаема.

Кълън затвори вратата и тръгна към шофьорското място. Влезе в колата и хвърли плика на задната седалка. Запали двигателя и потегли по улицата.

В колата беше тихо с изключение на звука от мотора и шума от градските улици отвън.

Айви се опитваше да осмисли всичко, което се бе случило.

„Вече не съм девствена. Трябва ли да чувствам облекчение, или нещо подобно? А сексът беше превъзходен. Това трябва да значи нещо, нали?“

Тя поклати глава, усещайки нарастващото чувство на раздразнение, когато държанието и постоянно сменящите се настроения на Кълън продължаваха да я объркват.

От своя страна Кълън просто продължи да кара, изгубен в мислите си, като изглежда не се интересуваше особено от това какво чувстваше или минаваше през главата на Айви.

Тя присви устни, усещайки как раздразнението й се превръща в гняв. След известно време въздъхна шумно.

Кълън погледна към нея.

— Нещо не е наред ли? — попита.

Тя поклати глава.

— Не, разбира се, че не. Как изобщо нещо може да не е наред?

— Ако имаш да казваш нещо, просто го кажи. Освен ако не предпочиташ да се криеш зад сарказъм.

Тя се изкиска високо.

— Ау, това звучи просто невероятно от твоята уста.

— От моята уста? — попита изнервен.

— Да — отвърна тя, като завъртя очи.

— Моля те, бъди така добра да ме просветлиш, Айви.

— Ами, криеш се зад тази хладна и непроницаема маска, но имаш дързостта да обвиняваш мен, че се крия зад сарказъм.

Той въздъхна раздразнен.

— Това, което наричаш хладно и непроницаемо, съм самият аз. Не е просто някаква маска.

— Както и да е — отвърна тя. — Отсега виждам, че това не върви наникъде.

Ръцете на Кълън стиснаха кормилото.

— Не съм сигурен какво искаш от мен.

— Искам да бъдеш нормален — изплака тя. — Искам да бъдем нормални.

— Това не е нормално?

Тя се засмя високо.

— Не, Кълън. Това изобщо не е нормално. — Тя се засмя отново невярващо, чудейки се как толкова умен мъж можеше да бъде толкова невеж.

Последва тишина.

— Какво би било нормално в това положение? — попита най-накрая.

— Току-що правихме секс — отвърна тя.

— Напълно съм наясно с това.

— Можеше тогава да ми покажеш, че е така — продължи Айви. — Ако бяхме нормални хора, може би след акта щеше да има малко прегръщане. Някакво признание за случилото се помежду ни.

— Откъде би могла да знаеш какво е нормално да се прави след секс? — попита Кълън.

Тя усети как бузите й почервеняват от срам.

— Само защото съм девствена — бях девствена — не значи, че съм идиот. Чела съм книги, списания, гледала съм телевизия и филми.

Кълън се засмя.

— Ако очакваш да бъда като някой мъж от холивудските романтични комедии, ще останеш разочарована.

— Нямам предвид това. Не искам да ми поднасяш света в краката. Искам поне нещичко — каза тя. — Просто малко човечност.

Той я погледна за момент, преди да върне погледа си отново върху пътя.

— Добре — заяви. — Нека да направим няколко компромиса. Какво ще кажеш утре сутринта да закусим преди работа?

Тя го загледа.

— И това трябва да ме накара да се почувствам по-добре? Каква утешителна награда само — продължи. — Кафе и кифлички с шефа. Наистина много мило, Кълън, но ще пропусна.

— Обяд тогава.

— Не — отвърна тя, чувствайки се все по-вбесена и по-вбесена. — Не искам да споделяме някакъв изискан и странен обяд, в който просто ще се преструваш, че си постъпил правилно.

— Твърде си емоционална — каза той.

Тя го изгледа злобно.

— Човек съм.

Той не отвърна, но тя видя как челюстта му трепна и как пръстите му на волана побеляха.

Измина малко време и тя пробва отново.

— Какво имаше в онзи плик? — попита.

— Просто съдебна дата за едно оспорване… — Той махна с ръка, сякаш беше нещо глупаво като малък съдебен иск.

— Какво оспорване?

— Не заслужава даже да се обсъжда — отвърна той, но гласът му отново бе станал стоманен.

— Тогава какво си заслужава да се обсъжда, Кълън? — попита тя, преплитайки ръце в скута си като учителка, която разговаряше с много упорит ученик.

— Може би нищо — каза, а устните му се извиха в усмивка. — Няма ли това да е нещо? — попита вече развеселен.

— Какво ще кажеш за онази жена, с която те чух да говориш по-рано тази сутрин? В къщата ти преди разсъмване? Това заслужава ли да се обсъди?

Раменете на Кълън се напрегнаха.

— Това беше някой… някой, който е много объркан от това кой съм и на какво съм способен.

— Звучи ми познато — промърмори Айви, като извърна поглед от него и се загледа през прозореца.

— Какво каза? — попита той.

— Нищо — отвърна тя. — Повече от ясно е, че няма да ми кажеш нищо, така че не виждам смисъл да продължаваме с разговора.

Той отби пред сградата, в която се намираше апартамента й, и тя го погледна.

— Изморен съм. — Погледът му беше изтощен. — Утре ще бъде по-добре. Ще обядваме — продължи.

— Откъде знаеш къде живея?

Той присви рамене.

— Късметлийско предположение, предполагам.

Искаше да го разпитва още, но изведнъж осъзна, че няма смисъл. Кълън беше мъж, който отказваше да дава обяснения, или може би наистина бе неспособен да се разкрие пред някой друг.

— Сигурно е много хубаво да си такъв късметлия — каза тя, докато отваряше вратата и тръгна да излиза от колата.

— Айви… — започна той.

Тя се обърна към него.

— Да? — Дори сега усещаше как тайно се надява на нещо повече от него — каквото и да е, стига да й послужеше за доказателство, че не бе някакъв изчисляващ робот без грам емоция.

Кълън отвори уста и за момент тя беше сигурна, че ще й каже нещо истинско. Нещо важно. Вместо това той се усмихна вяло.

— Опитай се да си починеш — каза й. — Ще се видим утре.

Тя поклати глава печално, затвори вратата на колата, обърна се и тръгна към сградата, без да поглежда назад. Докато вкарваше ключа във входната врата, можеше да чуе отличителния звук от спортната кола на Кълън. Беше сигурна, че чакаше, за да се убеди, че ще се прибере благополучно.

Това значеше нещо, нали?

„Грижа го е за мен. Иска да съм в безопасност.“

Но не беше достатъчно — не беше достатъчно за нея, колкото и да се опитваше Кълън. И в най-добрия си опит не беше много добър, а и не можеше да се занимава с променливите му настроения и начина, по който се държеше така, сякаш в един момент ще се разкрие, но всеки път се свиваше обратно.

Изкачи стълбището и влезе в апартамента си.

Хвърли ключовете на масичката за кафе, пусна телевизора, опитвайки се да се разсее с някакво глупаво предаване, което даваха. Включи няколко лампи и застана пред прозореца.

Спортната кола на Кълън все още беше отпред.

Все още я наблюдаваше.

* * *

Тази нощ имаше ясен сън.

Кълън я чукаше в собственото й легло. Беше върху нея, устните му се притискаха в нейните. Простена в устата му, когато пенисът му навлезе в нея, и тя се изви към него.

Искаше го дълбоко в себе си.

Тялото му беше топло, твърдо и чувствено, а бедрата му се движеха толкова блажено, докато я чукаше по най-невероятния начин.

Най-накрая тя каза:

— О, Кълън, мисля, че се влюбвам в теб.

Той се вгледа в очите й.

— Внимавай — каза й. — Любовта ми ще те промени напълно и ще те превърне в нещо напълно различно.

Пенисът му се плъзна надълбоко в нея и тя наистина усети как се променя някак си, докато свършваше, но също така усещаше и страх.

Погледна нагоре и видя, че ръцете й бяха завързани здраво над главата, а въжето беше опънато в тъмнината — толкова черна и непрогледна, сякаш нямаше край. Загледа се в нея, докато стигаше върха, и се събуди, задъхана и плувнала в пот.

— О, по дяволите — каза, като легна отново, за да успокои учестеното си дишане. — Загазила съм.

Отне й доста време, докато заспи отново, но най-накрая успя. Когато се събуди на сутринта, се чувстваше така, сякаш случилото се предишния ден бе просто плод на въображението й. Стана от леглото, изкъпа се, избръсна си краката, гримира се внимателно и си избра хубав тоалет.

Не заради Кълън — заради мен самата, каза си.

Беше облечена с по-дълга пола, обувки с ток и риза, която разкриваше част от деколтето й. Беше хубаво да изглежда добре — нямаше нищо общо с това да привлече вниманието на изпълнителния директор.

Айви вече беше решила, че няма да ходи на закуска, обяд или вечеря със загадъчния мъж, който беше превзел дори сънищата й.

Докато отхапваше от препечената филийка със сладко и отпиваше от чашата с кафе, се замисли за предния ден и факта, че вече не беше девствена. Сексът беше невероятен. В това бе сигурна, въпреки липсата й на опит. Беше й трудно да си представи да е по-възбудена от това — може би беше невъзможно.

Беше изключително привлечена от Кълън Шарп. И кой нямаше да е?

Но отказваше повече да играе странните му и извратени игрички.

И преди си го казвала, напомни си.

„Но този път е различно. Този път знам, че наистина не може да се промени. Кълън Шарп е като прелестна ледена скулптура. Можеш да му се любуваш от безопасно разстояние, но ако се опиташ да го прегърнеш, има опасност да измръзнеш до смърт.“

Тялото му е достатъчно топло, започна да оспорва собствените си мисли. А пенисът му…

— Достатъчно — каза на глас. Стана и остави чашата си в мивката. Беше време за работа и тя бе взела решение.

* * *

Може би беше малко разочарована.

Не искаше да се чувства така, но просто не можеше да се спре.

Или по-скоро не можеше да спре да мисли за него.

Кълън Шарп.

Докато Айви стоеше в кабинката си и работеше, установи, че съзнанието й постоянно мислеше за времето, което бяха прекарали заедно, колкото и да бе кратко то. Картините, спомените и ароматът му — всичко беше толкова възбуждащо, че някак си го чувстваше по-реално от бюрото и монитора пред нея.

Сякаш ме е омагьосал, помисли си. Може би самият той щеше да бъде новото хапче, което щеше да разработи — най-пристрастяващият наркотик на пазара.

Мисълта я накара да се усмихне, когато излезе в кратка почивка да си вземе кафе. Но усмивката й изчезна, щом осъзна, че още не й се беше обадил, нито й беше писал.

„Не искаш да го прави. Забрави ли?“

И все пак, ако наистина му пукаше за нея, щеше да се опита.

Към дванадесет без петнайсет най-накрая беше приела, че Кълън нямаше да я заведе на обяд. Не бе получила никакъв намек, никаква дума и й беше писнало да се измъчва.