Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Симонета ди Сароно седеше на обления от слънцето прозорец, подобна на ангел във високата му квадратна рамка. Гражданите на Сароно често отбелязваха тази прилика. Ден след ден тя седеше там, вторачила стъклен поглед към пътя. Вила Кастело — квадратна и елегантна къща, се възправяше величествено и самотно на известно разстояние от града или, както гласеше старата поговорка, „на разстояние за дълга разходка, но за кратка езда“. Беше разположена там, където земята на ломбардската равнина започваше да пъпли към планината — не много високо, но достатъчно, за да налага превъзходството си и за да могат жителите на градеца да я виждат чак от площада. С мазилка, сякаш леко близната от слънцето и напомняща на черупката на омар, с белите си елегантни колони и арки и изящните огромни прозорци тя беше обект на безкрайна възхита. Би могла да бъде и обект на завист, ако импозантните й порти не бяха винаги отворени за посетители. Търговците и молителите, които изминаваха дългия изнурителен път към вратите й и навлизаха в тучните й градини и паркове, винаги можеха да са сигурни, че ще бъдат изслушани от прислугата — факт, за който всички единодушно се съгласяваха, че е знак за благородството и щедростта на господаря и господарката на дома. Впрочем къщата символизираше самото семейство Ди Сароно — достатъчно близо до градчето и техните задължения като феодали, но и достатъчно далече, за да се знае кой е господарят.

Рамката с главата на Симонета се виждаше чак от пътя за Комо, извиващ калните си коловози към обрамчените със сняг планини и бистрите като огледала езера. Доставчиците на храна и вода, амбулантните търговци и селяните виждаха постоянно дамата на прозореца, докато пътуваха по своите дела към и от Сароно. Преди биха се присмели на това неотменимо присъствие, но времената, които бяха настъпили, изобщо не бяха за смях. Твърде много от техните братя и бащи бяха заминали на война и твърде малко се бяха върнали. А войните не бяха една и две. Все войни, които като че ли нямаха нищо общо с тяхната Ломбардия, но които очевидно бяха изключително важни за разни велики мъже с низки мотиви — папата, френският крал и алчният император. И ето че тяхното скромно, но проспериращо шафранено градче Сароно, разположено между славните кули на Милано и сребристото величие на планините, залиня и одрипавя от конфликта. Грубите войнишки ботуши бяха изтъркали изящните павета на площада, а стоманените шпори бяха изронили мекия камък от ъглите на къщите, докато кавалерията на Франция и на Империята преминаваше през него във вихрушка от погрешно насочена праведност. За това добрите бюргери на Сароно разбираха много добре какво чака Симонета и макар да бе истинска дама, те я жалеха за човешките чувства, които споделяше с всички майки, съпруги и дъщери в този град. И нямаше как да не забележат, че макар денят, от който толкова се ужасяваше, настъпи, тя продължаваше все така, ден след ден и нощ след нощ, да си стои на прозореца с надеждата той все пак да се завърне у дома.

Вдовицата от Вила Кастело — защото сега тя беше точно това — бе сред главните теми, които се нищеха на площада. Старите златисти камъни на Сароно, с неговите разположени като лъчи на звезда улици, избликващи от площада на църквата, чуваха всичко, което имаха да кажат жителите му. А те говореха за деня, в който Грегорио ди Пулия, оръженосецът на господаря Лоренцо, се бе влачил, съсипан и окървавен, по пътя към портите на голямата къща. Бадемовите дървета, които се редяха покрай двете страни на пътя, помахваха с клони, докато той минаваше, а сребристите им листа нашепваха, че вече знаят скръбната новина, която той носи. Едва тогава господарката бе напуснала своя прозорец, за да се появи в рамката на вратата на къщата. Очите й се взираха вторачено, настоявайки да видят фигурата на господаря, а не на васала. Но щом разпозна походката и осанката на Грегорио, сълзите сами рукнаха от очите й. А когато той се приближи и тя зърна меча в ръцете му, се строполи безжизнена на земята. Всичко това бе видяно и разказано от Лука, син на Лука, помощник-градинар в имението. Два дена подред момчето се бе наслаждавало на своята знаменитост, защото бе единствен свидетел на сцената. Нареждаше, подобно на пътуващ проповедник, историята си пред тълпата жители на градеца, струпали се, жадни за клюки, в сянката на църковната камбанария — единственото убежище от прежурящото слънце. Тълпата се местеше заедно със сянката. Измина цял час, докато коментарите и възклицанията спрат. Говориха толкова много за Симонета, че дори църковният свещеник — тази добра душа, се принуди да отвори вратите и да поклати неодобрително глава към Лука изпод своята дебела сянка. Помощник-градинарят побърза да сложи край на разказа си още докато вратите се затваряха — защото за нищо на света не искаше да остави неразказана най-чудната и най-загадъчна част от тази трагедия — че оръженосецът бе донесъл от бойното поле и нещо друго. Дълго и метално — не, не беше меч… Лука нямаше никаква представа какво бе това нещо. Нямаше представа също така, че след като господарката се бе свестила, тя и нейният васал бяха прекарали в съвещание два часа, след което тя отново бе заела мястото си на прозореца, за да остане там може би до Деня на Страшния съд. Ден, за който всички се молеха Господ да я събере отново с нейния любим и съпруг.

Симонета ди Сароно се питаше дали има Бог. Първият път, когато си зададе този въпрос, бе шокирана от самата себе си, но веднъж минала през главата й, мисълта отказваше да я остави. Седеше си с очи, пресъхнали от взиране, и с тяло, сковано от нега, загледана в бадемовите дървета и в пътя. Седеше си така, докато червените рани по небето избледняваха и го превръщаха в нощен покров, а камъкът под ръцете й изстиваше като лед. Под нея се простираше градецът Сароно, сребреещ сред здрача като случайно изпусната монета. Усещането за откъснатост от него, на което някога толкова бе държала, вече бе пълно — отдалечената й от хората къща бе нейна тъмница, подобно на девиците от древността, затворени във високи кули и пазени от дракони, или като послушница, изолирана в килията на манастира. Рафаела, камериерката й, постави внимателно върху раменете й мека наметка, но Симонета нито я усети, нито оцени топлината й. Усещаше единствено скръбта, която се бе загнездила в гърдите й като воденичен камък. Не, по-скоро като бадем. Защото, когато получи за първи път един от плодовете на дърветата, на които ставаше господарка чрез брака си, тя го бе погълнала цял. Беше станала невеста на тринайсет, а Лоренцо, който пък бе само на петнайсет, й бе поднесъл бадем като част от церемонията, състояла се в същата онази горичка, която днес тя съзерцаваше ден и нощ. Двамата се бяха оженили в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно. Красивата бяла църквица, с осмоъгълния й баптистерий, хладна, опасана с дървета засводена галерия, и елегантна нова кула, достигаща сякаш до небето, никога досега не бе ставала свидетел на такъв разкош. Новият низ от камбани огласиха новината из цялата долина — две велики фамилии се обединяваха, докато хората се веселяха и празнуваха на площада под сянката на камбанарията. А после дойде и езическата церемония в горичката, където невестата и женихът носеха корони от сребристи бадемови листа и си размениха по един от плодовете на тези дървета. Поднасянето и изяждането на нечетен брой бадеми по време на сватба бе очевидно традиция от незапомнени времена, спазваща се по тези места, традиция, предназначена да донесе късмет, добър урожай и плодовитост. Но церемонията бе прекъсната, когато Симонета едва не се бе задавила, поглъщайки целия бадем. Лоренцо се бе разсмял сърдечно, докато майка й й подаваше вино с вода, за да прокара бадема.

— Трябваше да го схрускаш, да го строшиш със зъби! — се бе провикнал после. — Само така можеш да усетиш сладостта му!

И се бе оказал прав, защото, погълнат цял, бадемът бе оставил в устата й единствено вкус на сухо дърво. А след това съпругът й я бе целунал — и това бе единствената сладост, която й трябваше на тази земя.

Спомни си, че бадемът бе стоял заседнал в гърлото й по време на целия сватбен банкет. Майка й, която обичаше да изнася проповеди и виждаше Божията ръка във всичко, я бе предупредила с мрачен поглед да не се оплаква.

— Не трябва да забравяш този урок, дъще! Понякога трябва да разрушиш нещо, за да усетиш вкуса му такъв, какъвто е бил предвиден от Бога. Досега си живяла в безгрижие и богатство, обградена от много обич и благословена с голяма красота и щастлив брак, но да знаеш, че нищо в този живот не продължава вечно! Един ден ще страдаш много, затова е добре да не забравяш днешния. Само в страданието човек може да почувства силата си и живота, който Бог е отредил за него, защото със страданието идва и просветлението!