По време на ежедневните литургии Бернардино се щураше нетърпеливо в задната част на църквата, докато паството зяпаше с изумление недовършените фигури, които изникваха една след друга по стените на църквата. Луини никога не взе участие в тези ритуали, никога не изрече „амин“, нито пък приклекна в молитва — просто нямаше търпение службата да приключи, та да може да продължава работата си. Свещеникът не можеше да повярва как Луини е в състояние да рисува сцени, излъчващи такава святост, и да придава на лицата на фигурите си такова набожно изражение, без самият той да е вярващ. Ако трябваше да бъде честен към художника, би могъл да определи светогледа му в най-добрия случай като класически, а в най-лошия — като езически. Анселмо оставаше при Луини толкова често по време на работа и двамата разговаряха толкова много, че свещеникът се изпълни с надежда, че би могъл да повлияе до някаква степен на новия си приятел. Чувстваше се привлечен от него — толкова талантлива, а същевременно толкова изгубена душа, чадо Божие, което не познаваше Бога. Накратко казано, той замечта да успее да спечели душата на Бернардино и чрез наставленията си да му помогне да прозре божественото начало на човека и на работата му. Но все още не знаеше, че в това отношение му предстои огромно разочарование.

— Бернардино, знаеш ли, че според свети Йероним изобразителните изкуства са най-божествените от всички останали, защото те рисуват очите на вярващите, насочени към Бога!

Бернардино се усмихна и продължи да рисува. Вече познаваше много добре тази игра и бе наясно как трябва да отговори. Анселмо щеше да се опита да вкара Луини в Божията кошара, а Луини ще се опита да го шокира, при което и двамата ще се провалят.

— В Древния Рим художниците на Цезар улавяли сцените на оргиите за фризовете, като карали роби да се съчетават пред тях — каза сега.

Анселмо пак опита:

— Във Ватикана има една картина на Дева Мария, която излъчва такава божественост, че рони истински сълзи за греховете човешки. Този пример е само един от множество други за това как талант като твоя може да трансформира живота на вярващите, ако картината е изработена със сърце, отдадено на Бога.

— Древните май някога зазиждали в основите на храмовете си живи девици. Представяш ли си колко сълзи са се ронели през онези дни, а?!

— В Константинопол има изображение на сватбата в Кана Галилейска, от което тече истинско вино. Нарисувано е от монах, който отдава чудото на редовното си самобичуване и молитвите си за покаяние.

Бернардино се обърна на увисналата от тавана дъска, която се разклати опасно. Втъкна четката зад ухото си и отпи от водата в мяха, поставен на кръста му. После сведе надолу очи, пълни с много обич, към закръгления свещеник, който му правеше компания през всичките тези дни и часове, и попита:

— Да не би да искаш да ми кажеш, падре, че ако стана набожен, рисунъкът ми ще се подобри?

Анселмо приседна на стълбите пред олтара и тонзурата на главата му изчезна, когато вдигна очи към своя увиснал на скелето приятел.

— Вярно е, синко, че талантът ти е голям — отвърна. — Но се опасявам за душата ти. А и нищо чудно все пак да се забележи някакво подобрение дори в твоята работа, ако приемеш Бога, защото Бог е създател на съвършенството.

— Глупости! Работата ми и без това си е вече съвършена. Губиш си времето, отче! — контрира го бързо Бернардино. — Ако искаш да знаеш, рисуването се доближава повече до науката, отколкото до религията. Художник без чувство за перспектива е като философ без граматика. Аз разсъждавам чрез мерки и уравнения и нямам нужда от духовна насока. Намирам утеха в хубавото вино, а рай — в обятията на лошите жени — млясна доволно с устни и допълни: — Това ли е целта на целия този катехизис, дето ми го редиш напоследък? Да ме покръстиш?

— Защо иначе ще идвам всеки ден при теб, а?! — ухили се Анселмо. — Да не мислиш, че е заради компанията ти?

Бернардино му обърна гръб и се загледа в образа на света Агата, който рисуваше. После рече:

— Предполагам, че си дошъл да оплакнеш око в женските форми, както е обичаят на всички цинични свещеници. Но ще бъдеш дълбоко разочарован — утре света Агата ще бъде вече облечена и няма да остане повече плът за твоята похотливост!

Анселмо поклати глава. Никога не би могъл да признае пред Бернардино, че за него мъжката форма излъчва много по-голямо очарование, отколкото женската. Но подобни сравнения бяха изцяло на естетическа основа, тъй като обетът, който бе положил, му забраняваше всякакви наслади на плътта. И той бе доволен от целомъдрието си, но знаеше, че Бернардино не е. Тази мисъл му напомни за Симонета ди Сароно и за нейното притеснително отсъствие от литургиите напоследък. Надяваше се това да не е свързано с непочтителността на Бернардино при последното й посещение. Може би ще бъде добре да се разходи лично до Вила Кастело и да приеме изповедта й у дома, ако тя реши да се изповяда.

Мълчанието на свещеника не убягна от вниманието на Бернардино и той подхвърли:

— Е, да не би за днес да приключи със Светото писание? Свободен ли съм вече от училище?

Анселмо нямаше никакво желание да събужда наново интереса на Луини към вдовицата, като си признае накъде са го отвели мислите му, затова се озърна с надеждата нещо да му подскаже какво да отговори.

— Просто се наслаждавах на работата ти — рече накрая. След това погледът му се насочи към обширното пространство над олтара под главния купол на църквата — девствено бяло и недокоснато дори от въглен. Там нямаше никакви обозначения, липсваха даже мерките, които Бернардино бе поставил на всички други места. Нямаше нищо. — За какво си предвидил онова пространство там, Бернардино? Да не би да си изчерпал материалите си? Ако ти трябват пари, инструктиран съм от кардинала да ти отпусна такива в случай на нужда.

Бернардино скочи от скелето и изтри пръсти в гърдите си. Космите му станаха аленочервени. Вторачи се към празното пространство, за което го питаше свещеникът, и отговори:

— Това пространство е за Поклонението на влъхвите.

— А защо още не си го започнал?

— Централната фигура в тази сцена е Дева Мария. При раждането на сина си тя е най-красива и най-свята. Затова чакам Симонета.

След тези думи художникът се втренчи отново в стената, сякаш вече виждаше величието, което щеше да бъде там един ден.

Анселмо въздъхна, а когато заговори, го направи спокойно и бавно, все едно говореше на дете:

— Синьора Ди Сароно няма да дойде да ти позира. Откакто последния път я обиди така, тя не смее да се появи в църквата!

— Защото е влюбена в мен.

Свещеникът се изсмя презрително и отбеляза:

— Ама ти наистина имаш голямо самочувствие! Надуваш прекомерно красотата си, а онази жена обиждаш, както и паметта на съпруга й. Съветвам те да си я избиеш от ума!

Бернардино се зае да изтрива ръцете си в един парцал. По едно време вдигна очи към свещеника, дари го с вълчата си усмивка и отсече:

— Да, тя определено би могла да надуе доста някои от красотите ми. И ще се върне! Ще бъде мой модел! Гарантирам ти!

Едва изрекъл тези думи, вратите на църквата се отвориха с трясък и на прага им се материализира дамата, за която ставаше въпрос. Беше облечена в мъжки дрехи, а косата й се къдреше високо над раменете й. Изглеждаше драстично променена, но красотата й си бе все така същата. Когато тръгна с широки крачки към тях, приличаше на ангел отмъстител.

Надменността на Симонета беше изцяло илюзия. Държеше брадичката си високо вдигната, за да си вдъхне сама кураж. Беше приковала очи в двамата така различни мъже, които я очакваха. Единият закръглен и дребничък, с мило лице, което не бе в състояние да скрие изненадата му. Другият висок, мрачен, изтощителен (Всички светци да ме пазят!), без риза, изрисуван като дивак и без капка изненада по лицето, което тя никога не можеше да забрави. Обърна се към втория с директен, многократно репетиран въпрос:

— Колко?

Десета глава

Пет сетива и две измерения

Симонета се стараеше да седи колкото е възможно по-неподвижно. Беше обиграна в това изкуство — чрез дългите дни и нощи, които бе прекарала на прозореца в скръб по Лоренцо. Сега вече можеше да си мисли за него, колкото искаше, като при това й плащат за седенето. Но колкото и да искаше да мисли за Лоренцо, не можеше. Сега против волята си тя мислеше за друг.

Имаше чувството, че с миналото й е свършено. Тя живееше на този свят и животът й продължаваше, колкото и да не й се искаше. Живееше и дишаше в света на четирите стихии. Радваше се на употребата на петте си сетива и сега, в църквата на чудесата, се възползваше максимално и от петте. Усещаше хладината на църквата, тъй като синята мантия, увита около нея, не й предлагаше никаква защита срещу зимата. Усещаше с носа си миризмата на маслените бои и дима от мангала, който любезният свещеник бе поставил близо до нея. Усещаше камъка под краката си, изсмукващ топлината от плътта й с ледените си плочи. Усещаше вкуса на познатата горчивина от постоянния глад върху езика си. Ала онова, което виждаше, превземаше всички останали сетива и постепенно те отстъпиха назад.

Колко невероятна бе работата на този иначе нагъл, похотлив човек! Колко божествен бе талантът му, колко ангелски, колко богоподобен! Но как е възможно човек, който и да е човек, да създава такива неща?! Треперещи светци, чието страдание бе изписано недвусмислено по лицата им, ангели с крила, които като че ли поддържаха напълно тежестта им — всяко перо от тях бе изписано до най-дребната подробност, до всяка жилка и всяка нишка. Симонета не можеше да повярва, че тя също ще бъде трансформирана в подобно изражение, ще премине от три измерения към две, обезсмъртена в такива багри и форми. Истински апотеоз на съществото й.

Но не толкова божественото, колкото човешкото бе онова, което атакуваше сетивата й. Въпреки чудесата, които я обкръжаваха, защо очите й непрекъснато се връщаха към техния създател? Защо, при всички тези красоти, които я връхлитаха отвсякъде, тя не бе в състояние да отвърне очи от лицето му? Той работеше със страст, бързо и точно, оглеждайки лицето и тялото й с очи, които като че ли не я виждаха напълно. Какви изчисления и сметки протичаха в този светкавичен мозък, какви математически уравнения, та да насочи четката към носа й, да отбележи разстоянието с палец, а след това да го предаде със съвършена точност на бялата стена? Ала не наука бе това, което той създаваше — това бе изкуство, изкуство в най-висша форма. Докато той рисуваше тялото й, тя оглеждаше неговото. Висок, макар и малко по-нисък от Лоренцо, с височина, която бе обезпокоително близка до нейната, така че, когато се поглеждаха, очите им бяха почти на еднакво ниво. Тези очи, тези странни сребристи очи, подобни на вълчи, повдигаха чак косъмчетата на тила й и й шептяха за огромна опасност. И ако нейните очи бяха спокойни и ведри като небето, отразяващо езерото, и като езерото, отразяващо небето, неговите не бяха такива. Неговите очи бяха енергични, интелигентни и хищнически. Погледът му никога не стоеше на едно място — вършееше навсякъде. Той гледаше, но не виждаше. Мислеше, но не чувстваше. Или поне според Симонета. Но тя не знаеше колко много греши.

* * *

Бернардино погледна към Симонета и разбра, че е роден, за да я нарисува. Нямаше нито фалстарт, нито колебания, нито триене. Не бе в състояние да отлепи поглед от нея. Осанката й, извивката на раменете й, нежните мускули на ръцете й, несравнимото лице. Дължината на крака и дъгата на ходилото, меката издутина на гърдите й под синята мантия — всичко това го очароваше и пленяваше. Дори косата й бе съхранила своята красота — вече късата й прическа обрамчваше и галеше лицето й така, както дългите й плитки преди това никога не бяха правили. Тя беше самото съвършенство. А може би не съвсем — защото Създателят й беше дал ръце с приятна асиметричност. Тези ръце — неправилни и същевременно правилни, приумица на съдбата и същевременно много по-красиви от ръцете на коя и да е друга жена. За художника тази шега на създателя, този символ на несъвършенството означаваше, че когато пръстите й се раздалечат като рамената на пергел, за да измерят разстоянието на карта, ще изглеждат с абсолютно еднаква дължина. Подобни грешки на природата арабите обичаха да втъкават в своите рогозки или мавърските си украси по същата причина, за която бе говорил и отец Анселмо — че само Бог е в състояние да създаде съвършенство. Но ако Бог или Аллах може да създаде съвършенство, значи бе решил да остави Симонета грешна — нещо, за което безбожникът Бернардино му беше особено благодарен. Той не я възприемаше като Небесна царица, за него тя си оставаше плът и кръв. Въпреки божественото й изражение. За първи път Бернардино гледаше жена и наистина я виждаше — не като някакъв ефимерен модел на красотата, а като жива, дишаща жена. Съпругът й бе мъртъв, но тя бе жива. И от този момент нататък Бернардино също заживя.