* * *

— Какво искате да кажете с това „колко“? — бе решил да си поиграе с нея Бернардино, макар да знаеше много добре защо е дошла и макар да я беше очаквал толкова дълго.

— Искам да кажа, че ще го направя. Казахте, че ще ми платите. А сега имам нужда от пари. Така че колко?

Бернардино започна да кръжи около нея с проблясващи очи. Тя го възбуждаше и той бе решил да я подразни, за да зърне пламъка в очите й.

— Е, заплащането може и да бъде намалено донякъде. Днес сте облечена с… как да се изразя… мъжки ловен костюм. И изглеждате примамливо мръсна. А що се отнася до косата ви, само един господ знае какво сте сторили с нея.

Симонета стисна устни. Мразеше го. Анселмо, който до този момент не бе успял да затвори уста от изненада, най-сетне възвърна гласа си и се провикна:

— Синьора Ди Сароно! Радвам се, че ви виждам отново тук! Тревожех се от дългото ви отсъствие. Всичко наред ли е при вас? Тези дрехи… косата ви… Може би някакво лично покаяние?

Симонета поклати глава и къдриците й се разхвърчаха около лицето и врата й по начин, с който все още не беше свикнала.

— Не от покаяние, отче — отговори, — пък и за какво имам да се покайвам?! — прогони от съзнанието си мисълта за Бернардино. — Просто от необходимост, от същата необходимост, която ме доведе при вас. Но не търся съчувствие, а просто работа, за която се надявам да ми платят.

Бернардино поглади брадичка и промърмори:

— Хмммм — след това вдигна решително поглед и отсече:

— Четири месеца, по три часа седмично, по два франка на час!

— Какво?! — та Симонета бе свикнала да харчи само за едната си обувка по три франка за панделка и по още три за другата!

— Толкова мога да ви дам, ако искате приемете, ако ли не — недейте. Кардиналът не плаща за модели, ако ще и да са толкова благородни като вас, така че парите ви ще дойдат от моя джоб.

— Синьор Луини — намеси се Анселмо. — Не можете да искате подобно нещо от госпожата! Към нея трябва да се отнасяте съобразно ранга й!

— Отче, спокойно! — вдигна ръка Бернардино, който се наслаждаваше на сцената, предизвикана лично от него. — Позволете ми да осъществя тази сделка по единствения начин, който ми е известен. Щом ще работи за мен, тя вече няма да е дама — тя става модел, а аз — неин работодател. Значи аз съм по-висш от нея. И като такъв мога да определям надница, която, според мен, е повече от щедра. Но, от друга страна, не съм чудовище. Госпожата би могла да повиши надниците си, ако се съгласи да… извършва услуги, които излизат извън ролята й на модел.

Симонета само затвори очи, но добрият Анселмо не издържа и избухна:

— Синьор Луини! Или ще покажете на тази жена дължимото уважение, или ще напуснете веднага моята църква! Синьора Ди Сароно е благородничка, вдовица, а освен това тук сме в Божия дом!

— Добре, де. Тогава три франка.

— Не в това е въпросът, синьора — рече Анселмо, пристъпвайки към Симонета. — Не сте длъжна да го правите. Вярно, времената са ужасно трудни, но аз бих могъл да ви предложа милостиня…

— Не, отче — поклати глава тя. — Аз си имам покрив над главата, облечена съм и имам достатъчно за ядене. На света съществуват хора в много по-голяма нужда от мен, така че си запазете милостинята за тях. А аз мога да работя тази работа и както и да ме третира този мъж тук, ще се наложи да изтърпя всичко. Бог намира странни начини, по които да изпита вярата ни. А както изглежда, последните два месеца и бъдещите са моето изпитание.

Бернардино се почеса по главата. Значи наистина е набожна. Е, ще бъде по-трудно, отколкото си мислеше. Тръгна бързо по пътеката между пейките, като й направи знак да го последва. Свещеникът, който прецени, че дамата има спешна нужда от придружител, тръгна след тях. Когато стигнаха до апсидата, Бернардино й подхвърли огромна синя пелерина и заповяда:

— Съблечи се! И се увий в това тук! Краката ти да са боси, ако обичаш!

Симонета имаше чувството, че пелерината, която й беше подадена, прогаря пръстите й.

— Но това не е прилично! — промърмори тихо. — Пък и ще замръзна!

— Стига си хленчила! Трябва да видя формата на плътта ти под гънките, начина, по който платът пада и се нагъва. Трябва да видя цветовете, които този нюанс на синьото ще придаде на кожата ти. И искам от теб да престанеш да се оплакваш! Това е моят миг и моята територия! Така. Сега седни под тази голяма стена!

— Кога, сега ли?

— Какъв по-добър момент от сегашния!

Анселмо въздъхна и промърмори:

— Ще донеса мангал — а на Бернардино размаха пръст и изрече предупредително: — Като начало един час! Нито минута повече! И прояви уважение!

Художникът не каза нищо, просто изчака свещеникът да се махне. След това започна да забърква боите в палитрата си, но изпод вежди наблюдаваше Симонета как се измъква от мъжките си дрехи под прикритието на пелерината. Тя беше самото съвършенство, а синият цвят караше очите й да пеят и плисваше дъга върху кожата й. Виждаше всеки нюанс на плътта й, сякаш гледаше във вътрешността на стрида. Тя вдигна предизвикателно очи. Той се приближи и погледите им се сплетоха.

— И така, Симонета — каза той, — само ще оправя пелерината около теб. Не се притеснявай. Днес няма да прелюбодействаме. Тези неща могат да почакат за по-късно.

Симонета вдигна ръка с намерение да го зашлеви през лицето, но той улови светкавично ръката й и се ухили.

— Наричай ме „синьора Ди Сароно“, животно такова! — просъска тя. — И ако пак ме докоснеш, ще те убия!

— Хайде, хайде сега, Симонета! — смъмри я като дете Бернардино. — Не бъди толкова лоша! — придърпа я към себе си и тя си помисли, че ще я целуне. Той се приведе толкова, че тя усети топлината на дъха му, но само каза: — Ти имаш нужда от пари, аз — от модел. Хайде да започваме!

* * *

Първият час от съвместната им работа бе преминал в ледено мълчание от страна на Симонета. Бернардино говореше само дотолкова, колкото да поправи наклона на главата й или мястото на ръката й. Тя се поправяше веднага, точно и без нито една думица. Беше най-добрият модел, когото някога бе имал. Когато камбаните звъннаха, отброявайки часа, тя се облече, взе си парите и излезе от вратите на църквата, все така потънала в мълчание. Когато остана сам, Бернардино се изкатери бързо на камбанарията. Чувстваше се напълно изцеден — така, както се чувстваше само след като е бил с жена. Запали една свещ и се строполи върху сламеника си, намятайки се с кожената си мантия. Отчупи комат хляб, наля си чаша вино, но не ги докосна. Само след миг беше пак на крака и гледаше през прозореца. Гледаше как Симонета си тръгва. Метна се на коня си като мъж, без седло — сигурно й се бе наложило да си продаде и седлото. Какви ли бедствия, какви ли крайни нужди са я сполетели, за да я накарат да го потърси — въпреки начина, по който, той бе сигурен, се чувстваше? Видя я как сритва животното с пети — яздеше така, сякаш бягаше, или по-скоро, сякаш се опитваше да надбяга Дявола. Не откъсна поглед от нея, докато не се изгуби от очите му. А после отпусна горещо чело върху студената стена на църквата и затвори очи. Но какво бе това, което се случваше с него?

Единайсета глава

Симонета прекрачва важен праг

Зелените бадеми зрееха. Плодовете се поклащаха, черупките им се втвърдиха и започнаха да се пукат, разкривайки вкусните ядки. Висяха в очакване по клоните си. Тъмнозелените листа, изострени и назъбени, се поклащаха под есенния бриз. Една ръка премина през плодовете, преценявайки тежестта им, нарушавайки покоя на листата им, а после пусна клонката и те зазвъняха като наниз звънчета. Ръката улови светлината на ниското слънце и проблесна в златисто. Манодората се обърна към Симонета и попита:

— И това е всичко? Никакви маслини, никакви лози? Поне животни нямате ли?

Симонета поклати глава. Едва сега започваше да си дава сметка колко безразсъдно са се отнасяли двамата с Лоренцо към тяхното богатство. Бяха мислили единствено за удоволствията, а не за практичните неща — за красивото, а не за полезното. Дърветата бяха тук по щастливо стечение на обстоятелствата — преди много столетия, при завръщането си от Светите земи, един отдавна споминал се член на фамилията Ди Сароно бе донесъл първата фиданка от Йерусалим, която бе родила много други и създала бадемовите горички, на които те сега се наслаждаваха.

Манодората отпусна златната си ръка до тялото си и поклати глава. Изглеждаше нелепо тук, сред дърветата — бе по-скоро създание на града, което се чувстваше по-удобно сред филигранните стени на дома си или сред черното и златистото на своя храм. В тази селска обстановка се превръщаше във върколака, от когото всички се страхуваха — дебелите кожи по тялото му метяха листата зад него при всяка негова крачка. Пътеките между бадемовите дървета бяха пусти, защото вече нямаше слуги, които да се грижат за тях. А що се отнася до Рафаела и Грегорио, когато разбраха, че евреинът ще дойде в дома им, предпочетоха да отидат на пазар. Не бяха в състояние да стоят в близост до Дявола.

Манодората продължи да крачи още известно време, след което се обърна, погледна в очите Симонета и отсече:

— Шакад! — и преди да бе успяла да попита, преведе: — Бадеми! — презрителното му махване със златната ръка обясни предоволно мнението му за бадемовата горичка.

— Значи познавате тези плодове? — възкликна изненадано Симонета, но после се наруга мислено. Как е възможно такъв начетен човек да не е наясно с едни толкова прости неща.

— Разбира се, че ги познавам. Само че никога не съм вярвал, че биха могли да растат чак тук, в мразовития север.

— Топографска случайност. Предците на Лоренцо… Предците ни са ги донесли по време на кръстоносните походи и тази топла равнина в подножието на планините очевидно е успяла да допадне поне на по-горчивата им разновидност.

Той кимна, но тя не беше сигурна дали е чул думите й или не.

— На иврит ги наричаме „шакад“. Думата има дълбок смисъл — означава „бързо пробуждане“ или „очаквам“. Прекрасно олицетворение на вашето положение, не мислите ли?

Тя предпочете да не отговаря, смутена от странното му чувство за хумор.

После той продължи с по-мек тон, като че ли по-скоро на себе си:

— В Палестина цветовете се появяват още през януари, възвестявайки пробуждането на цялото мироздание. Много красиви цветове, в бяло и розово.

Симонета схвана, че странният й спасител вече не беше при нея, а някъде далече на Изток.

— Жезълът на Аарон е бил всъщност бадемова клонка, а плодовете на бадема са сред избраните за украсяването на златния свещник на скинията. Евреите и до ден-днешен носят цъфнали бадемови клонки в синагогата на големите си празници.

Симонета предпочете да замълчи, за да не издаде невежеството си относно тези ритуали. Почти всяка дума й звучеше непознато — изобщо не бе в състояние да проумее значението на подобни обичаи. Но Манодората приключи с емоционалното си отклонение и премина към деловите въпроси.

— А събирате ли тези бадеми? Използвате ли ги по някакъв начин?

Симонета сви рамене и отговори:

— Преди слугите ги беряха през есента и ги складираха в избата, където някога държахме съкровищата си — тук се усмихна, спомнила си една история, която реши да разкаже на госта си. — Преди години една прислужница и един прислужник се влюбили един в друг по време на беритбата на бадеми. Казвали се Орсолина и Джузепе. Набрали си малко плодове и приготвили от тях сладки, наречени „амарети“, за да ги подарят на кардинала на Милано. Поднесли му ги в църквата на Сароно, за да благослови съюза им — усмивката й угасна, припомнила си собствената сватба в същата тази църква — щастлив съюз, от който вече не бе останало нищо. Вдигна очи към Манодората, за да провери дали не е разчел мислите й, но той имаше отнесено изражение и тъжна усмивка.

— Е, за настоящия кардинал обаче не мисля, че някой ще се сети да направи сладки.

— Какво искате да кажете? — попита тя.