Вече бе стигнал до вратата.

— Почакайте! — извика Симонета. Вътрешно беснееше, но по никакъв начин не можеше да му позволи да й удължава мъчението. — Щом толкова желаете, ще говорим — промърмори.

Той постави ръка зад ухото си и изрева:

— Какво?

Тя въздъхна вбесено и повиши глас, за да отговори:

— Казах, че щом толкова желаете, ще говорим!

Бернардино се върна, седна и грабна отново четките си.

— Много добре! — кимна, погледна я и я подкани с глава.

— Е, за какво искате да говорим? — попита сдържано Симонета.

— Хмммм — отбеляза той, отпуснал брадичка върху ръката си. — Труден въпрос. Защото между такива като нас разговорът очевидно ще бъде доста скован.

— Какво означава това?

— Искам да кажа между такива като нас, които имат чувства един към друг!

— Какво имате предвид?

— Имам предвид омразата, разбира се. Защото вие ме мразите, нали? Какво друго бих могъл да имам предвид, според вас?

И действително — тя надали друг път го бе мразила толкова силно, колкото го мразеше в този момент. Но възпитанието й я накара да замълчи.

— Е — усмихна се ехидно той, — бихме могли да процедираме по следния начин. Вие ми задавате въпрос — но трябва да бъде интересен! А после аз ви задавам въпрос. И всеки от нас трябва да отговори напълно искрено.

— Вие сте луд!

— Да тръгвам ли към пивницата?

— Не, не! И кой трябва да започне това конкретно мъчение?

— Предлагам да сте вие. Дамите винаги имат предимство, пък били те и най-обикновени модели на художниците.

Тя предпочете да не му отвръща и се замисли. Но умът й не й помогна особено. В безизходицата си изтърси:

— Къде сте роден?

— О, Симонета, по-досаден въпрос не можахте ли да измислите?! Казах, че въпросът трябва да бъде интересен! Но така и така ме попитахте, добре — роден съм в Луино, на езерото Маджоре. А сега е мой ред. За какво толкова ви трябват пари?

Симонета сведе очи към ръцете си и промърмори:

— Защото моят… ние… бяхме разорени от войните.

— За какво толкова ви трябват пари?

— Току-що ви отговорих.

— Нищо подобно. Ще продължа да задавам въпроса си, докато не ми отговорите. За какво толкова ви трябват пари?

Симонета въздъхна, изгубила търпение, и отвърна троснато:

— Имахме големи разходи — прислуга, множество подобрения на имуществото ни, забавления, подобаващи на ранга ни.

— За какво толкова ви трябват пари?

Това вече беше прекалено.

— За какво може да трябват пари на един човек? — повиши несдържано глас Симонета. — Защото разходите му надвишават приходите му и… защото Лоренцо пръсна всичките ни пари във войните! — избухна накрая тя, разгневена от любопитството му. — Прахоса ги за въоръжение и за хората си, за униформите и конете си, а когато отидох до нашата съкровищница, за да взема пари и да се изплатя на нотариуса, не открих нищичко. Е, доволен ли сте вече?

Забеляза сълзи в очите й и веднага съжали за настойчивостта си. Но го бе сторил, защото по някакъв начин усещаше, че именно съпругът й е виновен за това нейно състояние. Нещо дълбоко в него държеше да се увери, че Лоренцо се е провалил, но не бе нужно да се прави на велик, обиждайки паметта на бедния мъртъв нещастник. Той бе изгубил живота си, както и Симонета бе изгубила своя. Сега Бернардино съжаляваше за недостойния си подтик, с който я бе притеснил толкова много — тя беше принудена да си даде сметка, че съвършенството, което идва със смъртта, е само илюзия, а той не можеше да не й съчувства. Не че изрече на глас нещо — само смекчи тона си.

— Да, доволен съм. А сега е ваш ред. И гледайте въпросът ви да бъде интересен — нещо, което не очаквам.

Добре тогава!

— Чували ли сте за Масада? — запита Симонета. Съзнанието й все още не можеше да се отърве от приказката, която бе чула вчера, а и това със сигурност не беше въпрос, който той би очаквал.

Но проклетият Луини се оказа прекалено обигран, за да покаже изненадата си.

— Не — отговори спокойно. — Е, мой ред е — замисли се, но тя определено го бе заинтригувала и той искаше да разбере за какво става въпрос. — Добре де, казвайте! — подкани я учтиво. — Какво е Масада?

— По-скоро къде, а не какво — поясни победоносно тя, но когато започна да разказва историята, която не бе в състояние да забрави, бе отново обзета от добре познатото униние. Но докато тя редеше думите си, той продължаваше да рисува с напълно безстрастна физиономия, а когато разказът завърши, той само сви безгрижно рамене. — Не ви ли заболя поне мъничко? — провикна се възмутено Симонета.

— Това ли е въпросът ви? Не, изобщо не ме заболя. А ето и моят въпрос към вас — защо да ме заболи?

— Защото става въпрос за хора като нас! И те са живели, дишали са, обичали са!

— Твърде много битки по света се водят в името на религията. Тъкмо затова религията изобщо не ме интересува. Тя не е сред важните неща в живота ми.

— А кое е най-важното в живота ви?

— А, не, не е ваш ред! А моят въпрос към вас е — кой ви наговори тези неща?

— Един евреин, когото познавам. Той ми помага така, както… повечето християни никога не биха ми помогнали.

Бернардино спря да рисува, погледна я право в очите и отсече:

— Ако бях на ваше място, не бих се сближавал с евреи. Те са лоши хора и не носят нищо друго освен неприятности!

— Вашето мнение не ме интересува! — сряза го тя.

Той пак сви рамене и подметна:

— Ваш ред е!

— Добре. Кое е най-важното нещо в живота ви?

— Да ме оставят на мира и да ми позволят да рисувам. За мен няма нищо друго по-важно от това на този свят.

Симонета се изсмя презрително, а когато камбаните удариха шестия час на вечерта, тя си събра дрехите и с горда походка напусна църквата. Луини, мразещият евреите. Ха! Още една причина да го ненавижда!

Бернардино се загледа след нея. Беше нарушил правилата на играта — не беше особено искрен в отговорите си. Особено с последното си изявление. То си беше чиста лъжа. Някога беше вярно, но днес вече не.

* * *

Изпълнена със справедливо възмущение, Симонета нахлу в Кастело и веднага разказа на Манодората за случилото се. Той се бе усамотил в опразнената голяма зала и преглеждаше инвентара й. Но когато тя заговори, той остави перото си и се загледа внимателно в нея. Завършвайки разказа си, тя очакваше от негова страна гняв, а може би и няколко не особено ласкави изявления във връзка с християните, обаче той я изненада — усмихна се.

— Но как е възможно да се усмихвате на това?! — възкликна сащисана тя.

— Защото той не е говорил искрено. Позволете ми да ви разкажа нещо, което се случи със сина ми.

* * *

— Елиях7 Абраванел, какво държиш в ръката си? — повиши глас Ребека Абраванел, забелязала леко засрамената физиономия на големия си син.

Той я дари с типичната си пакостлива усмивка, която размекваше сърцето й, и отвърна:

— Нали името ми вече трябваше да бъде „Еванджелиста“, след като бях кръстен?

Ребека му върна усмивката, въпреки че последното събитие не бе сред най-приятните за нея, и отговори:

— Прав си. Но това е християнското име, с което те наричаме извън тези стени. В нашата къща ти си все така моят Елиях. А сега бързо ми покажи ръката си!

Ребека се запъти към по-големия си син и го накара да разтвори дланта си. Но изобщо не бе очаквала да види онова, което откри там. Видя бял гълъб — красиво изрисуван върху дланта му, като жив. Бе представен в полет, а в човката си носеше маслиново клонче. Беше толкова съвършен, че перата му сякаш пърхаха от вятъра, а сребристосивото на маслиновите листа улавяше лъчите на слънцето. Оперението на птицата беше снежнобяло, но при по-внимателен оглед разкриваше цяла дъга от цветове, съставляващи перата му и образуващи най-бялото от всички бели цветове. И всичко това беше толкова миниатюрно, че се скриваше напълно върху детската длан.

Ребека приклекна пред детето. Знаеше, че не то бе нарисувало гълъба. Не бе възможно да бе дело и на камериерката Сара. Йовафет бе твърде малък за подобна изработка, а дори и бащата на децата й, който иначе имаше множество таланти, не бе особено надарен с четката.

Елиях си даде сметка, че не си струва да крие, че е нарушил вечерния час, и затова предпочете да каже истината:

— Направи я рисувачът. Онзи, дето оцветява църквата.

Макар да знаеше, че не може да напуска къщата без майка си или Сара, Елиях се бе поблазнил от виковете на пътуващия търговец и знаеше, че ако иска да си купи от черните топчета, които бе зърнал в деня на Йом Ришон, трябва да тръгне веднага. Тези топчета бяха истинска легенда — бяха направени от стъклото, което плюят вулканите, онези огнени планини, за които му бе разказвал баща му. Елиях си взе един дукат от скривалището между дъските на пода (дори и брат му Йовафет не знаеше това скривалище) и излезе извън пределите на вратата със звездата.

Тръгна след гласа на пътуващия търговец през тълпите, като се стараеше да избягва кучетата и локвичките урина след тях. Накрая зърна пелерината на търговеца, която се ветрееше като платно на вятъра, и я последва зад ъгъла. Елиях навлезе нетърпеливо в малката странична уличка. Обаче там не срещна търговеца, а нещо много по-лошо.

Сблъска се с тълпа християнски деца, малко по-големи от него и доста на брой. Играеха на челик на улицата, но когато той тръгна към тях, всички вдигнаха глави и го загледаха враждебно. Елиях бе наясно, че облеклото и подстрижката на косата му го отличават от тях, и започна да отстъпва още преди да бе разбрал защо го прави. Оказа се, че интуицията му не го бе подвела. Християнските деца го подгониха и той побягна като попарен.

Той тичаше с намерение да стигне по-скоро до убежището на вратата със звездата, но те очевидно се бяха досетили за това и му бяха блокирали пътя. Той се приведе и побягна още по-бързо — така, че дробовете му щяха да се пръснат. Сълзите в очите му почти замъгляваха чертите на невестулчените им лица, но не съвсем. Ударите на сърцето му почти го оглушаваха за думите, които крещяха по негов адрес и този на баща му и майка му, но не съвсем. Нямаше представа накъде отива, докато пред него не изникна вратата на голямата църква. Знаеше, че не трябва да влиза на такива места, но зейналата тъмна паст на църквата предлагаше спасение, затова той се втурна право вътре. Докато не попадна директно в ръцете на Бернардино Луини.

Бернардино отдалечи леко момчето от себе си и промърмори:

— Какво по…

— Моля ви, синьор! — извика задъхано детето. — Те идват! Трябва да се скрия!

Без да се колебае, Бернардино хвърли огромната роба на Симонета върху момчето и го накара да седне, без да мърда, на стъпалата, където приличаше на купчина дрехи. Едва привършили с прикритието и ето че бандата се появи. Но дори и членовете й проявиха достатъчно разум, та да забавят стъпките си и да понижат глас в дома на техния Господ. Обаче бяха посрещнати не от него, а от Бернардино Луини, скръстил ръце на гърди.

Луини ги изгледа зловещо и изсъска:

— Вие какво правите тук, а?! Как не ви е срам да ми прекъсвате работата?! Веднага се махайте, хайде, бързо!

— Ама, господине — изрече водачът им с повече храброст в гласа, отколкото в сърцето, — търсим детето на Дявола! Едно еврейче, побягна насам!

Луини поклати глава и намръщено отсече:

— Не е идвало тук. Щях да го забележа.

— Ама то е демон, господине! Може би е използвало черна магия, за да се скрие!

— Сериозно? Това не знам, но ще ви кажа нещо, което знам. Познат съм като вълка. За мен се знае още, че когато настъпи нощта, аз се превръщам в животно, което се втурва право към непослушните деца, за да ги разкъса! А сега… — и посочи навън към небето, което вече се здрачаваше. — Както виждате, вечерта настъпва. Затова ви съветвам веднага да си обирате крушите оттук, по дяволите!