Това вече свърши работа. Куражът на водача окончателно го напусна и той хукна пръв към вратата, следван от бандата си.

Бернардино затвори бързо тежките порти на църквата и се насочи право към стъпалата пред олтара. Синята роба се тресеше от плач. Той я надигна и срещна уплашения поглед на ужасеното момче, което ридаеше и подсмърчаше едновременно от ужас и облекчение. Започна да говори несвързано — нещо за пътуващия търговец и за черни топчета, и за Сара и Йовафет, и за дуката…

Бернардино пое момчето в прегръдките си, без сам да осъзнава какво точно прави. После тихичко прошепна:

— Хайде, спокойно! Всичко свърши!

Вдигна глава над главата на детето и се огледа в търсене на нещо, с което да го разсее. И го видя.

— Виж сега! — каза, като сложи момчето на коленете си. — Ще ти покажа една магия! Протегни ръка!

Елиях протегна ръка, на чиято длан все още личаха очертанията на дуката, който бе стискал и който бе изгубил, докато бягаше. Луини приглади червенината, топна четката си и започна да рисува.

— Гъделичкаш ме! — изкиска се по детски момченцето.

Бернардино също се усмихна, а очите на детето се разшириха още повече, когато видя как върху дланта му се появява един съвършен гълъб, като истински.

— Ето, виждаш ли? — обади се доволно художникът. — Ако затвориш и после отвориш ръка ето така — показа, — гълъбът ще полети!

Момчето изпълни онова, което му беше казано, и после възкликна от удоволствие, когато видя как гълъбът сякаш размахва криле.

— Сега го остави малко да поизсъхне — заръча Бернардино. — Тъкмо да се уверим, че онези момчета са се махнали далече оттук. Как се казваш?

— Елиях. Искам да кажа… Еванджелиста — разликата в имената не убягна от вниманието на художника, както и фактът кое бе изречено първо.

— А откъде си, Елиях?

Елиях осъзна, че самоличността му е разкрита, и реши да не крие произхода си.

— Живея на еврейската улица. В къщата със звезда на вратата.

Бернардино веднага схвана ситуацията и отсече:

— В такъв случай е крайно време да се прибираш при майка си, Елиях!

Елиях се загледа неуверено към небето отвън, което вече бе станало пурпурночерно като марципан.

— Не ми позволяват да излизам вечер навън. На никого от нас не позволяват. За евреите има вечерен час.

Бернардино въздъхна. Взе отново огромната мантия на Симонета и я метна на раменете си. Ухаеше на цъфнали бадеми — нейният аромат. Но сега не беше време за подобни размисли. После грабна момчето и загърна и двама им с широката роба. После рече:

— Няма проблеми. Аз ще те отведа у дома.

Минаха незабелязано по смрачаващите се улици. Елиях се държеше здраво за врата на Бернардино и шепнешком го насочваше. Накрая стигнаха до вратата със звездата и Елиях каза:

— Точно тук, синьор.

Бернардино го остави на земята, а после приклекна, за да се сбогува с момчето.

— Хайде, влизай, Елиях! Аз ще остана, за да се уверя, че си влязъл по живо, по здраво. Довиждане!

— Довиждане, синьор! И благодаря за гълъба!

— Нищо работа! Но би могъл да ми се отблагодариш с нещо!

— Да, господине?

— Нали се сещаш за… онази фраза, дето я използвах пред децата, а?

Елиях се усмихна и малките му бели зъбки отразиха луната, когато попита:

— Имате предвид „по дяволите“ ли, господине?

— Същата. Няма нужда да споменаваш пред майка си, че знаеш такива думи. Те не са хубави за деца.

— Добре, господине.

— Е, хайде, довиждане!

Бернардино похлопа на вратата и видя как решетката отзад се дръпва. Изчака, докато се увери, че момчето е отново в безопасността на своя дом, и го видя как попада в щастливата прегръдка на разтревожената си майка. А после понесе собственото си топло сърце към студеното си легло.

* * *

— Ето, виждате ли? Усмихвам се, защото съм сигурен, че не е бил искрен към вас — завърши Манодората. — Той не е човекът, за когото се представя пред света. Преструва се. А това е изкуство, което самият аз отдавна съм усвоил.

— И точно той е извършил всичко това? — извика изумена Симонета.

— Не само това, но и много повече. Тази приказка си има и край, но това не е краят на опашката на скорпиона — краят й е сладък като петмез.

* * *

Елиях си играеше в двора на своя дом, защото сега изтърпяваше наказанието си да не излиза навън в продължение на цяла седмица. Мислено оплакваше загубата на черното топче, направено от вулканично стъкло — предполагаше, че пътуващият търговец отдавна е напуснал града. Затова се стараеше да бъде доволен и от собствените си не особено интересни топчета от венецианско стъкло. И полагаше огромни усилия да бъде доволен, защото беше добро дете. Когато чу първото почукване по външната врата, реши, че му се е сторило. Затова си примъкна едно столче и се качи на него, за да провери какво става. Точно в този момент през процепа се промъкна миниатюрна торбичка и падна в краката му. Момчето скочи обратно на земята и отвори торбичката — всъщност тя се оказа парче старо платно, завързано с връвчица. А вътре, черно като нощта, лежеше черното топче — неговата най-голяма мечта. Елиях извика от радост и тъкмо се канеше да захвърли старото парче платно, когато нещо улови погледа му. Познаваше добре християнските букви, защото майка му го беше обучила перфектно на тях, затова изумено прочете: „За Елиях“. А за следващата руна, която видя, не му бяха необходими умения, за да отгатне от кого е — беше миниатюрен гълъб.

Четиринайсета глава

Не ме докосвай

— Кога ще свършиш стенописите?

Без да вдига очи от работата си, Бернардино отговори на въпроса на Симонета:

— Скоро. Имам поръчка от манастира в Павия. Мълчаливите монаси ще ми се отразят доста добре след непрестанното ти бърборене.

Тя се усмихна на думите, които съвсем доскоро би приела като обида. Започваше да свиква с номерата му. А после кимна, внезапно натъжена, че той напуска толкова скоро. Според нея вече бяха постигнали някакво примирие и дори вървяха бавно към установяването на приятелство. Откакто бе научила какво бе сторил художникът за сина на Манодората, бе започнала да го гледа с нови очи. Вече го виждаше по-скоро като момче, нищо, че бе доста по-стар от нея. Прозираше през позата му, през маската, която представяше пред света и която не беше негова, както и думите, които не мислеше. Беше по-скоро картина, която светът искаше да вижда — подобно на собствените си творби, в които представяше човешки състояния, които не бяха истински. Всичко беше театър. Мария — Богородицата, чийто първо образ в момента бе Симонета, бе изпитала болките на любовта, на раждането и на загубата на сина си, така че няма начин в живота си да е изглеждала така спокойна и ведра, каквато я рисуваше той. Светците пък, които са умрели в страдание, няма как да са го сторили толкова героично и примирено, колкото и силна да е била вярата им. Подобно на нейната собствена вяра, и тяхната е била подложена на изпитание чрез мъченията и болките на тялото и душата. При мисълта за това тя се усмихна леко на своята арогантност — не би трябвало да сравнява собствените си дребни страдания с тези на светците. Тя бе страдала в скръбта си, но не бе претърпяла физическите мъчения на една света Лучия, чиито очи са били изтръгнати, или на една света Агата, чиито гърди са били отсечени от тялото й.

Той видя само усмивката й, а не мрачните мисли. Наскоро бе направил приятното откритие, че когато Симонета се усмихваше, носът й леко се сбърчваше. Това я правеше някак си по-земна и достъпна, не толкова хладна и далечна. Внезапно се почувства абсурдно щастлив и отвърна на усмивката й с не по-малко бляскава усмивка.

— Само не ми казвай, че искаш да си тръгваш! — подкачи я приятелски. — Само не ми казвай, че сесиите ти с мен не ти доставят наслада!

— О, няма съмнение, че за мен е голяма чест да бъда рисувана като Дева Мария… — започна тя.

— О, не ми казвай, че вярваш във всички тези глупости! — прекъсна я безцеремонно Бернардино. Пренебрежителният жест на ръката му обгърна цялата поредица от почти завършени фрески — Сватбата на Дева Мария, Поклонението на влъхвите, Въвеждането на Христос в Храма — все епизоди от живот, в който той изобщо не вярваше.

Вперила поглед право напред, тя отговори:

— Разбира се, че вярвам! Това е лапалисиано — думата излезе от устата й, преди да успее да се спре, и тя посърна от мисълта, че е използвала точно нея. Защото лапалисиано, което означаваше „очевидно вярно“, беше нова дума за ломбардския език и произхождаше от името на същия онзи генерал, който бе командир и на Лоренцо — маршал Палис. Той бе точно толкова уважаван и верен, и мъртъв като Лоренцо. За да прикрие смущението си, побърза да го парира: — Защо, а ти не вярваш ли?

— Не. Не вярвам на нито една сричка от Светото писание.

— И защо? — не се предаваше тя.

Той й обърна гръб и започна да рисува с яростна концентрация небесния отблясък на нейната синя мантия. Лазурносиньото на бурята, която завихряше четката му, го върна далече назад в детството и той заговори:

— Когато бях малък, живеех на брега на езерото Маджоре. Баща ми беше рибар и всеки ден излизаше за риба. Езерото е много голямо, много синьо и се простира докъдето поглед стига. А за малко момче, каквото бях тогава, изглежда огромно. Мислех си, че това е морето. През лятото много обичах да седя на брега и да го съзерцавам — четката на Бернардино се свлече към края на ръката му, но той продължи: — Представях си всички земи, които лежаха отвъд този огромен океан, всички гледки, които можеха да бъдат видени по света, всички непознати твари и интересни люде. Камъчетата под краката ми често се впиваха в кожата ми, обаче аз не им обръщах внимание — буквално потъвах в синевата. Когато примижавах срещу слънцето, езерото се превръщаше в небе, а небето — в езеро. Срещаха се на хоризонта и бяха в еднакво синьо. Онова синьо… Никога не съм успявал да го нарисувам — обърна се и я погледна в очите — там се криеше същото синьо и го наблюдаваше, но той не й го призна. Само продължи: — Обичах да гледам водата как се плиска в краката ми, навътре-навън, навътре-навън… Миеше камъчетата… Една вечер попитах майка ми защо водата се държи така — пое си дълбоко дъх, за да овладее болката, а после издиша и заговори отново: — Майка ми нямаше много време за мен. Беше твърде заета с чичовците ми. Имах много чичовци, които обичаха да идват всеки следобед, когато баща ми беше излязъл за следобедния улов. Майка ми непрекъснато ми повтаряше да не споменавам пред баща си за гостите й. Казваше, че се били скарали и не си говорели — Бернардино вдигна за малко глава и устните му се разкривиха в усмивка, която всъщност не беше усмивка. — Толкова много чичовци, а нито един от тях не приличаше поне малко на баща ми! — отново й обърна гръб и продължи бързо, от страх тя да не го прекъсне: — Та тогава майка ми отговори, че на брега седели ангели и вдишвали и издишвали и че техният дъх движел водите и причинявал приливите. Аз я попитах защо тези ангели не се виждат, а тя отговори, че това се дължало на факта, че всички сме били грешници. По това време при нея беше един от чичовците ми, който се разсмя, когато чу това. Допълни, че тя била съвсем права и после целуна рамото й. Смехът му не ми допадна, затова предпочетох пак да отида на брега на езерото, за да чакам баща ми — тук Бернардино несъзнателно стисна четката си толкова здраво, че едва не я строши. — Та през целия въпросен следобед се старах да бъда добро момче и да си мисля добри неща, така че да видя ангелите. Когато баща ми слезе от лодката, аз си бях все така там. Той ме попита какво правя, а аз му казах, че се опитвам да видя ангелите, които причиняват приливите с дъха си. Той въздъхна, приседна до мен на брега и рече: „Бернардино, на брега няма ангели, момчето ми!“. Към този момент вече бях много уморен и сгорещен, а главата ми ме болеше от слънцето и от опитите ми да се концентрирам, за да видя ангелите. Затова казаното от него ме разстрои и аз се разкрещях: „Не, ангели има, има ангели!“. „Кой ти наговори такива неща?“ — попита баща ми. Напълно слънчасал и забравил предупрежденията на майка ми, аз изтърсих: „Майка ми! И моят чичо!“. Баща ми се вцепени. „Кой чичо?“ — попита. В този момент вече си спомних за семейната вражда, но бях казал твърде много, за да си върна думите назад, затова отговорих: „Нямам представа кой. В къщата идват много. Каза ми го онзи, който беше там днес“. След тези мои думи баща ми се изправи и се загледа продължително във водата. Когато се обърна отново към мен, в очите му блестяха сълзи. „Бернардино — рече, — майка ти е лъжкиня! И винаги е била такава!“. Гребна вода в шепата си, приближи се, топна пръст в нея и ми го поднесе. „Ето, опитай! — заповяда. — Водата е сладка, а не солена! Това не е море, Бернардино. И тук няма нито приливи, нито ангели. А аз нямам братя.“ Постави нежно ръка на рамото ми, погледна ме тъжно и тръгна към къщата ни. През рамо подвикна: „Това е просто езеро, Бернардино! Само едно езеро!“.