Марина Фиорато - Мадоната на бадемите

Отец Анселмо беше зашеметен от стенописите, които виждаше около себе си. Въртеше се под купола и не можеше да повярва на очите си. Ето, в малкия напречен неф се виждаше Сватбата на Дева Мария, където Богородица и свети Йосиф бяха в идентично, бляскаво езерно синьо — свети Йосиф поставяше брачна халка върху странната дясна ръка на Симонета ди Сароно, а обърнатото й в профил лице гледаше с обожание към съпруга й. Анселмо не можа да не се запита какво ли е струвало на момичето да позира по този начин, при това на същото място, където бе венчана с вече мъртвия си съпруг. Сигурно не беше случайно, че макар и само обикновен дърводелец, свети Йосиф имаше благородното излъчване на Лоренцо ди Сароно. Срещу този шедьовър се разкриваше друг — Христос сред лечителите. Тук, с присъщата си арогантност, Луини бе нарисувал себе си в ролята на зрелия Христос, който спореше с разперени ръце и оживено лице така, както го бе наблюдавал да прави често и самият Анселмо. Приликата беше толкова поразителна, че добрият отец се почувства притеснен да стои под него редом до двойника му. Симонета присъстваше и там, но този път като по-възрастна жена, и чрез някаква игра на перспективата — доста по-импозантна от сина си. Беше облечена в същото яркосиньо и протягаше към него едната си ръка, докато другата бе поставила на сърцето си. Внезапно Анселмо се изпълни с необяснимо безпокойство. Луини никога не му бе разказвал за семейството си, но прозорливият свещеник изведнъж си даде сметка колко много всъщност означаваше Симонета за художника — тя не бе просто обект на моментна похот, която може да обладае и захвърли, а негова истинска, дълбока любов, която той възприемаше като своя майка, любима и съпруга. Не й бе добавил никакви украшения, нямаше ги дори отдавна почитаните символи на Дева Мария. Тя не държеше нито позлатена лилия, нито разцъфнала роза. Никакви бадемови клонки не красяха косата й — дървото, чиито цветове символизираха непорочността на Богородица, пък и биха добавили допълнителен смислов пласт към модела на художника. Луини не може да не е знаел всички тези метафори и всички тези символи, ала ето че ги бе пренебрегнал до един в полза на най-обикновеното, човешко, смъртно изображение. Бе представил просто една мирянка сред любимото й семейство. Изведнъж Анселмо си спомни за светеца, на когото беше кръстен Бернардино — Бернар от Клерво, който също се бе прекланял най-вече на Дева Мария и я бе почитал с изгаряща страст. Изпълнен с леко неудобство, свещеникът се насочи към главния купол на църквата. Луини го последва като сянка. Там се виждаше сцена от Въвеждането на малкия Исус в Храма и там отново беше Симонета в същото небесносиньо, загледана в детето си с майчина обич и гордост и сключила дългите си бели ръце в молитва за нейния възлюбен син. Сред хълмовете в далечния план на стенописа се съзираше друго чудо — неговата собствена църква „Света Мария на чудесата“, сякаш пренесена от Сароно сред възвишенията на Витлеем, възправяща се бяла и елегантна насред чуждоземните посеви. А ето там идваше най-яркият и най-прекрасен от всички стенописи — Поклонението на влъхвите. На него Симонета, в онова безбрежно синьо, държеше на ръце Младенеца, който всъщност беше Зорницата, а влъхвите се тълпяха към ярките лъчи на нейния изгрев. Всичко бе съвършено и прекрасно — оборът бе предаден в перспектива толкова добре, че сякаш извираше от самата стена; по влъхвите и тяхната свита блестяха скъпоценни камъни, които бяха точно толкова светли, колкото тъмна беше кожата им; а зад тях с горди осанки наблюдаваха камилите и бойните коне. И въпреки всички тези чудеса очите им бяха приковани към онази умиротворена фигура в синята роба.

Застанал до него, Бернардино мълчеше като гроб, с подпряна на бузата ръка. Анселмо се обърна към приятеля си и отбеляза:

— Дори за мен, който съм виждал всеки етап от работата, всичко това пак изглежда като чудо!

— Хмммм.

Анселмо изгледа косо приятеля си. Мълчанието не беше типично за него — обикновено нямаше търпение да изтъкне собствената си значимост и талант.

— Бернардино, добре ли си? — попита добрият отец.

Художникът не беше много сигурен. Определено се чувстваше като болен. Ако вярваше в медицината, сигурно щеше да отиде при някой аптекар. Но тъй като винаги бе бил невероятно здрав, неподвластен на болести и изпълнен с презрение към всички, които страдаха от тях, не беше свикнал да вярва на способностите на подобни хора. Още по-малко пък вярваше в силата на молитвата — изцелението чрез по-висша сила. Но иначе беше вярно, че не беше в обичайното си състояние. Виното и храната вече не му носеха никаква наслада, а още по-малко — жените. Не че в Сароно нямаше достатъчно красиви жени и момичета — бе зървал доста такива, докато бродеше из мрачните сенки на църквата в нетърпеливо очакване края на литургията, за да може отново да се хване за четките си. Би могъл да има всяка една от тях — бе наясно, че талантът му добавяше към него привлекателност, която лицето му вече имаше в изобилие. И въпреки това не бе опитал нито една от тях. Всъщност, откакто бе пристигнал тук, не бе имал жена. Но сега бе длъжен да отговори нещо на Анселмо, затова изрече:

— Много добре, благодаря! Кой не би бил добре, след като е сътворил подобни чудеса?!

Това вече беше доста повече в негов стил. Изпълнен с облекчение, Анселмо събра смелост да зададе един въпрос, който не му даваше мира, откакто го забеляза. Нещо липсваше в тази картина.

— Завършен ли е този стенопис? — попита.

— Да, Анселмо. Реших да оставя Дева Мария без лице. За някои вкусове вероятно ще дойде малко модерно, но аз съм готов да защитя позицията си.

С това Анселмо окончателно се увери, че приятелят му се чувства по-добре — сарказмът и остроумието му се бяха върнали. Свещеникът се приближи до фреската и се загледа — да, наистина, на мястото на лицето на Богородица се виждаше един празен овал. Нямаше представа как досега не го бе забелязал — може би, защото излъчването на Дева Мария отвличаше погледа от всичко останало. Синьото на мантията и гънките й и светлината, която сякаш струеше от Божията майка, насочваха вниманието директно към лицето й, което всъщност липсваше. Представляваше странно, нелепо празно пространство — като че ли Богородица носеше венецианска маска, само че такава, която няма отвори за устата и носа. Леко притеснително.

Бернардино провлече крак след него с твърде нетипичния маниер на вярно кученце.

— Но днес и това ще бъде завършено. Още една сесия с Великата синьора, кралицата на замъка, и всичко ще приключи!

— Точно днес ли ще дойде? — ококори се Анселмо, неспособен да скрие изненадата си.

— Да. Защо? — присви подозрително очи художникът. — Днес сме… какво? Двайсет и четвъртият ден на февруари. Да не би да е поредният смехотворен християнски празник, за който не знам? Например първото дрискане в гърне на бебето Исус?

Анселмо изгледа строго безбожника, но предпочете да остави чутото без коментар.

— Нищо подобно — отговори само. — Но е много добре, че почти свършваш, защото ни предстои много важно събитие. Решил е да ни посети самият кардинал! На път към Павия утре ще се отбие при нас и ще води литургията! Държи да види лично работата, която е поръчал. Голяма чест, не мислиш ли?

— Миланският кардинал? Утре?

— Да. Днес получих писмото му, донесено от вестоносец — и размаха плика пред Луини. — Познаваш ли Негово Високопреосвещенство?

— Само по име.

Анселмо кимна и допълни:

— Говори се, че е много… взискателен. Но лично аз не го намирам за толкова рязък и груб, колкото го описват. Смятам, че в службата си на Бога той просто изисква много от себе си, а това на свой ред го прави взискателен и към останалите. Набожността ни води по много и различни пътища.

Бернардино се усмихна, усещайки нов прилив на вдъхновение заради предстоящото събитие.

— Мен пък изобщо не ме интересува какви са методите му на работа — поясни, — стига набожността му да го кара да ми дава нови поръчки! — плесна щастливо с ръце и ги потърка, за да ги затопли. Изведнъж се изпълни с усещането, че спасението му се крие в бягството му от Сароно, затова нямаше търпение да си тръгне оттук и никога повече да не се връща. Колкото и да не му беше приятно да си признае, осъзна, че болестта му е по някакъв начин свързана със Симонета ди Сароно. Нищо чудно да го бе омагьосала, проклела или нещо подобно. — Е, значи се разбрахме! Ще рисувам още един, последен ден. А после всичко ще свърши!

И нямаше предвид стенописите.

Истината бе, че той нарочно бе проточвал, за да забави края на работата си. И причината за това бе, че за първи път през живота си той не бе много сигурен дали задачата, която си бе поставил, е по силите му. Не бе сигурен дали би могъл да улови изражението й достатъчно сполучливо, когато е в пълен анфас. На останалите фрески Богородица беше в профил, загадъчна, а огромните й очи бяха извърнати от наблюдателя. Засега не бе опитвал да предаде с четката си пълната сила на невероятната красота на Симонета, втренчена право напред, като при това я предаде върху стена. Напоследък тя бе станала доста по-мила с него и той се чувстваше в огромна опасност. Бе вледенил сърцето си и се държеше с нея още по-грозно и надменно и от преди, обаче имаше усещането, че маската му вече не можеше да я заблуди — че с тези нейни очи вижда чак до душата му. Вярно е, че битките между тях продължаваха, но сега ролите бяха разменени — тя бе по-милата, а той — по-грубият. Откакто й бе разказал за детството си (проклета слабост!), бе зървал неведнъж и два пъти в очите й така омразното му съжаление. Няколко пъти дори се бе засмяла, докато го подкачаше за нещо, и той бе установил, че звукът от смеха й му действа много особено. Лицето му се свеждаше от небесното към земното, а телесните му течности завираха заедно с кръвта, струяща щастливо през вените му. Обаче днес бе решил да бъде още по-груб. Никакво внимание на красотата й!

Когато тя влезе, той не се обърна. Позна я по музиката на стъпките й, която чуваше и в съня си. Не обърна внимание на вълнението, което го обзе при приближаването й, и й хвърли мантията, без да я поглежда.

— Приготви се по-бързо! — отсече троснато. — Имаме много работа, защото утре тук ще пристигне самият кардинал на Милано и всичко трябва да бъде завършено!

Тя не помръдна и той бе принуден все пак да се обърне към нея. Изглеждаше унила и бледа, върху очите й сякаш беше паднала сянка. Погледът, който му отправи, излъчваше поражение, а не обичайната ястребова острота. Нещо в нея беше много различно. По някаква причина изглеждаше слаба. Той я изгледа триумфално и подвикна:

— Хайде, какво стоиш още там? Нямам време за губене!

— Синьор Луини… — да, определено беше различна, защото никога досега не го бе наричала „синьор“. — Днес не мога да позирам за вас.

— Защо да не можеш?

— Аз съм… неразположена.

— Неразположена ли? Че мен какво ме интересува? Месечните ви проклятия са си ваша работа! Ако ще и да беше надула корема от някой хъшлак, пак нямаше да те освободя от работа! Защото тук работим с по-висша материя! Това тук е Изкуство! Хайде, бързичко се приготвяй!

Тя ахна при тази негова грубост, но не му отвърна по привичния за себе си начин. Бернардино бе крайно озадачен от тази нова Симонета. Нямаше представа как да я тълкува. До сега си мислеше, че й е взел мярката, ала ето че днес тя му показваше съвсем ново лице. Беше объркан, изгубил почва под краката си, а това го накара да бъде още по-безмилостен, когато изкрещя: