* * *

Той се движеше от единия край на църквата до другия, въртейки се отново и отново, описвайки като вълк невидими осмици. Днес повече от всякога нямаше търпение литургията да свърши. Трябваше да говори с нея. Беше обзет от нетърпение, но също така и от радост, и от очакване. Подобно на него, тя вече би трябвало да е наясно, че го обича. Целувката му бе казала това — бе го казала и на двама им. Той най-сетне беше открил центъра на своя живот. Всичките му болки бяха изцелени. Какофонията, която бе звучала доскоро в сърцето му, се бе превърнала в истинска хармония и отмерваше сладък акорд в душата му. Главата му беше пълна с поезия, тялото му беше препълнено от желание. Нямаше търпение да я обладае — всичко останало бе длъжно да отстъпи пред тяхната любов. Идеите на трубадурите за рицарската любов не бяха за Бернардино — всичките тези напразни въздишки и стенания за някаква далечна дама, която никога не би могла да бъде истински притежавана. Уплахата, скрупулите, съпругът и дори богът на Симонета не би трябвало да значат нищо за тях. Щяха да живеят по старите обичаи на старите времена, когато езичниците не са имали никакво желание да слушат църковни хорове, а единствено ударите на собствената си кръв. Там нямаше нито рай, на който можеха да се надяват, нито отвъден живот. Защото раят бе единствено тук, а когато някой ден си заминеха, костите им щяха да се превърнат в прах, легнали един до друг в земята до края на вечността.

Виждаше я много добре от мястото, където се намираше — впрочем би я познал навсякъде. Тя седеше сред тълпата точно до онази нейна слугиня, свела покритата си с качулка глава. Ала той познаваше толкова добре начина, по който платовете се диплеха около тялото й и наклона на главата й, че би я познал веднага, дори и сред по-гъста тълпа. Тя отказваше да го погледне, но ако можеше да поговори с нея, ако успееше пак да я прегърне, всичко щеше да бъде отново наред — знаеше го.

Рафаела погледна към господарката си. Нямаше представа какъв е изворът на болката й, но предполагаше, че е същият като болката на Грегорио. Бе наясно, че вчера и двамата бяха много унили и скръбни в деня от смъртта на Лоренцо, но бе станала свидетел на такава разтърсваща болка, че ако не знаеше, би си помислила, че господарят й се е споминал току-що. През цялата изминала нощ господарката й бе стояла будна, изпълнявайки обещанието си да извърши бдение около запалените свещи в памет на Лоренцо, но реакцията на Грегорио беше още по-странна — той изобщо не се бе появил на бдението. Бе се прибрал на зазоряване директно от пивницата, вонящ и със зачервени от сълзи и вино очи. Изобщо не се бе извинил на господарката — тъкмо обратното, бе я изгледал с такава ненавист, че Рафаела нямаше как да не го забележи. Момичето бе безкрайно изумено от поведението му, защото досега той винаги се бе държал изключително почтително към господарите си, но прецени, че на този етап е по-добре да се въздържи от въпроси. После Грегорио се свлече на сламеника си за една пиянска дрямка, а двете с мълчаливата й господарка трябваше да се приготвят за църква. Предположи, че след литургията всичко ще се изясни. Затова, след като взеха причастието, тя последва господарката си до техните места и плъзна поглед из тълпата наоколо в търсене на засрамения Грегорио. Но от него нямаше и следа. Сигурно все още отспиваше виното си и въобще няма да се появи на църква. Така предполагаше Рафаела. Но се оказа, че много греши.

Докато всички бяха потънали в беззвучна молитва на благодарност за нафората, вратите на църквата внезапно се отвориха с трясък и прогърмяха над смълчаното паство. Всички вкупом обърнаха глави назад. Беше Грегорио, едва държащ се на крака. Той се заклати по пътеката към олтара и хората го проследиха с погледи. Бернардино се закова на място, изпълнен с грозно предчувствие, защото веднага разпозна в него човека, който снощи се бе появил неочаквано в църквата. Човека, с когото и той, и Симонета се бяха разминали на прага, докато тя бягаше, а той я гонеше.

Кардиналът продължи да напява „Аве Мария“ с очи, приковани в Книгата на книгите. Но в момента, в който изрече името на Мадоната, Грегорио започна да се смее. Смехът му беше толкова маниакален и толкова грозен, че кардиналът беше принуден да спре. Фиксира натрапника с леден поглед и направи знак на скритата в сенките охрана. Мъжете със скъпи ливреи се измъкнаха като един иззад двете срещуположни колони пред олтара и се насочиха към натрапника. Подхванаха го под мишници и започнаха да го влачат към вратата. Рафаела простена. Но пътеката между пейките беше доста дълга, така че Грегорио разполагаше с достатъчно време да си каже онова, за което беше дошъл.

— Да бе, Небесна царица, ха! Знаете ли, Ваше Високопреосвещенство, моделът за Дева Мария всъщност не е Божията майка, а Мария Магдалина, първата сред падналите жени! — Бернардино се плъзна напред светкавично, като животното, на което го бяха кръстили. Не знаеше дали да удари оръженосеца, или да направи опит да му затвори устата с думи, но нямаше време да реши, защото веднага след това бе принуден да спре. — Аха, ето го и прелъстителят! — изграчи грозно Грегорио. — Вашият гений, великият Бернардино Луини! — слугата бе научил всичко, което трябваше да се знае за Луини, снощи, в пивницата, и нито едно от нещата, които чу за него, не му хареса. Пиянската му жлъч избликна отново и потече с пълна мощ. — Как е възможно мъж като този, дето просто рисува хубави картини, да прелъстява съпругите на добрите войници — мъж, който нито е виждал някога бойно поле, нито е държал някога меч в ръката си, нито е почувствал някога острие в плътта си! И същият този човек и онази дама си стоят, разбираш ли, и си гукат сладко като две гълъбчета, ама в Дома Божи! Плюя и на двама ви, разбрахте ли ме?! — и придружи думите си със съответното действие, но слюнката му само се плъзна по разкривената му челюст, смесвайки се със сълзите. — Как можахте да сторите това, милейди?! — занарежда жалостиво, почти виейки от скръб. Погледна право към Симонета и тя му отвърна на погледа, само че веднага извърна очи, ужасена от онова, което зърна в неговите. — Та вие бяхте венчана тук! Венчана! При това за мъж, който струва хиляда такива като онзи! Мъж, който се би и умря за всички нас! Като Христос! Да, като самия Христос! — Грегорио извиси глас, усещайки, че възвръща контрола над мислите си, и сравненията започнаха да се редят като наниз от устата му. — Като Христос, който умря на кръста, а сега неговият кръст крие техния срам! — изпълнен с ревностен плам, той се откъсна от ръцете на охраната и скочи към мощехранителницата. И преди някой да успее да го спре, той я събори на земята, за да разкрие безликата Мадона в центъра на фреската „Поклонението на влъхвите“. Чудовищната кутия се претърколи, но рубиненият обков задържа непокътнато парчето дърво вътре — единствено трясъкът върху земята стресна присъстващите. Охраната побърза отново да сграбчи Грегорио, ала той успя да извика над мелето: — Да, ето я и нея! Обаче не е завършена, защото бяха твърде заети да се отдават на плътските наслади, за да мислят за небесните!

Паството започна да се споглежда, шокирано от подобно богохулство. Погледите се отправиха първо към недовършената Дева Мария край олтара, а след това се насочиха към господарката на Сароно. Бернардино се бе заковал на място, а Симонета се изправи и се вкамени като колоните наоколо. Пиянският призив на Грегорио, сълзите и болката му я бяха разтърсили много повече от неговия гняв, много повече от падането на мощехранителницата, много повече от разкриването на целия стенопис. Но тя не можеше да му се сърди — той беше прав и много по-лоялен от нея.

Отпуснат и хленчещ, слугата най-сетне беше изнесен навън и изхвърлен като парцал от охраната на кардинала. Симонета и Бернардино се оказаха единствените изправени хора в църквата. Вторачиха се един към друг през пустошта на човешката безчувственост, разделени завинаги. Тя сведе очи и се отпусна обратно на мястото си с пресъхнали очи и напълно съкрушено сърце. Тълпата около нея зажужа като кошер. Всички очи се превърнаха в стрели, думите станаха бодли за плътта й — но тя знаеше, че заслужава всяка една от тях. Бернардино остана съвсем сам, изпълнен с ужас, че едва поникналите нежни филизи на тяхната любов бяха опустошени от безмилостния мраз на скандала, още преди да са имали шанса да израснат. Очите на целия свят бяха вперени в тях — съдеха ги, претегляха стойността им с грубите си и мазни пръсти и ги определяха като недостойни.

От церемониалния си трон кардиналът съзерцаваше и двамата с хладни, бледи, заплашителни очи. Не можеше да повярва на онова, което току-що беше чул и видял. Беше сигурен единствено в едно — че безбожието, еретизмът и прелюбодейството са нахлули в Божия храм и са осквернили фреските, за които той толкова бе мечтал и за които бе платил. И сега, в неговите очи, тези чудодейни стенописи бяха изгубили блясъка си. Той вече не виждаше светци или ангели, а само грозните, разкривени усмивки на греха, изписани по лицата им. Погледна към мъжа и жената пред себе си и видя върху техните лица същите грехове. Гробовното мълчание бе нарушено от връщането на охраната му. И тогава кардиналът заговори — изрече първите думи, които не бяха на латински, а на милански, за да могат всички да ги разберат:

— Арестувайте го!

Двайсета глава

Свети Мавриций и свети Амброзий влизат в битка

— Дали ще го арестуват? — извика Амария с лице, сгърчено от притеснение.

— Кой да го арестува, общината на Павия ли? — изгледа я баба й. — Няма начин! Швейцарците нямат приятели тук и няма да липсват на никого. Пък и никой не обича наемниците. Семействата им са много далече, чак в Швейцария, и никой няма да ги търси. Труповете ще изчезнат и никога няма да бъдат открити. Гражданите на Павия може и да са страхливци, но когато стане въпрос за разчистване след някоя неприятна случка, нямат равни на себе си. Така че всичко ще бъде оправено по най-бързия начин, можеш да бъдеш сигурна! И без това из града вече назрява брожение заради швейцарците, които се задържаха прекалено дълго при нас. Дано това да им е за урок и на останалите!

Селваджо седеше мълчаливо пред огнището и разтриваше ръката си, която бе държала меча и която бе кънтяла заедно с ударите. Три удара и всеки един от тях — смъртоносен. Мечът се бе прибрал вкъщи заедно с тях. С жест, който не си спомняше като свой, Селваджо го бе препасал в колана си, за да се отбранява и да я пази от по-нататъшни посегателства по пътя към дома. По-късно щеше да го зарови, но засега го бе оставил в ъгъла до огнището. Инкрустиран в дръжката, примигващ укорително под светлината на огъня, се виждаше образа на свети Мавриций — светецът покровител на Тиванския легион. Швейцарците много ценяха медалите му и разчитаха изцяло на неговата защита. Ала ето че днес бе надвит от свети Амброзий. В съзнанието на Селваджо двамата светци бяха влезли в бой, в който свети Мавриций бе изгубил. В деня на своето име свети Амброзий бе избрал да защити своето — това прекрасно момиче, което носеше името му. Селваджо погледна към Амария, която седеше на единствения стол в къщата и се топлеше край огъня. Старицата беше увила треперещата си внучка в овча кожа и й беше дала чаша бульон. Нещата, които й разказаха, я разтърсиха не на шега, но фактът, че Селваджо е спасил Амария, я бе стоплил толкова много, че вече нямаше нужда от огън. Макар и увита, зъбите на Амария тракаха като на маймунка, а ръцете й трепереха и едва успяваха да задържат дървената купа. Селваджо притисна и двете й ръце около топлата купа, за да им помогне да се стоплят по-бързо.

— Всичко свърши — прошепна тихичко. — Вече ги няма и не могат да те наранят!

Ала Амария не му каза онова, от което се страхуваше най-много. Защото, макар да бе поласкана от силата и умението му, с които я бе спасил, тя се страхуваше, че Селваджо, че нейният скъп Селваджо, който не би наранил и муха, също вече го няма.

Двайсет и първа глава

Камбаните на църквата на чудесата

Както Грегорио съвсем правилно бе изтъкнал, Бернардино не беше войник. Затова той побягна. Ако имаше време да размисли, щеше да се разсмее на ироничния обрат на съдбата си — защото, ето че след двайсет години той отново бягаше от шайка охранители с ливреи, и то пак заради една жена. Но за разлика от предишния, този път изобщо не му беше до смях — бе изгубил любовта на живота си, но не възнамеряваше да губи и свободата си.

Изходът на църквата бе строго охраняван, затова, без да знае защо, той се вмъкна през страничната врата, отвеждаща към камбанарията — неговата камбанария. Изстреля се по стъпалата и после по кожената стълба чевръсто като корабна маймунка. Вече познаваше отлично пътя през тъмнината, познаваше и заплашителния шепот на камбаните. Изкатери се в стаичката си, където бе спал през последните няколко месеца. Охраната на кардинала не се чуваше. Все пак бяха по-тежки от него, а и въоръжени, но в крайна сметка щяха да го открият. Бернардино осъзна, че сам е влязъл в капана. Заслуша се отново. И после разбра — те нямаше да дойдат. Кардиналът имаше по-ефективен начин да го накара да слезе.