Бернардино видя в ням ужас как въжетата на камбаните се опъват и как масивните чудовища се вдигат нагоре, извиват се и му се присмиват с огромната си зейнала паст. Покри уши точно миг преди огромните им езици да паднат, но въпреки това силата на звука им разтърси тялото му като удар, способен да спре сърцето му. Той се разпищя, но не чу гласа си. Докато двата гиганта се надпреварваха да реват, той се загледа през четирите прозореца и се изправи лице в лице с четирите ветрове, които го принудиха да се дръпне обратно навътре, заслепявайки го с мразовитото си дихание. Не бе в състояние да види нищо под себе си, тъй като от зимния въздух и непоносимата песен на камбаните очите му се насълзиха. В знак на съчувствие ушите и носът му започнаха да кървят. Знаеше, че трябва да се махне оттук, преди да е полудял, но и не можеше да се смъкне обратно надолу в бърлогата на лъва. В крайна сметка избра северния прозорец — защото именно на север бе разположено езерото Маджоре, и се хвърли надолу в звездната нощ.

Приземи се с трясък. Очакваше да е разбит на парчета, но се оказа, че под гърба му се разстилат клоните на един спасителен храст, което му подсказа, че е спасен. Само дето не можеше да се изправи сам. Имаше нужда от помощ — и я получи. Над него се извиси една тъмна фигура и му подаде ръка. Бернардино я пое и веднага беше изправен на крака.

— Можете ли да вървите? — прошепна настойчиво спасителят му.

— Да.

— А да бягате?

— Мисля, че да.

— Тогава тръгвайте след мен!

Без да чака повторна подкана, Бернардино последва подобната на мечка фигура. Минаха по тесни улички и тайни сокаци. Мускулите на художника проскърцваха, ребрата го боляха. Снегът щипеше раните от падането по лицето му, а в устата си усещаше кръвта, която камбаните бяха извикали от носа и ушите му. Може би отиваше право в поредния капан, но в момента му беше все едно — всичко би било за предпочитане пред копоите на безмилостния кардинал.

Накрая стигнаха до една врата. Спасителят му почука и после се обърна да си върви. В главата на Бернардино се събуди някакъв спомен. Веднъж, пред една друга врата, той бе сторил почти същото за едно малко момченце, което имаше нужда от него. При тази мисъл той сграбчи ръката на спасителя си, точно преди да потъне в нощта. Човекът се обърна и изпод тежката качулка проблеснаха две стоманеносиви очи.

— Къде ме доведохте? — изфъфли Бернардино с уста, пълна с кръв.

— В дома на свещеника. Той ви е приятел, нали?

— Защо правите това?

— Защото ако помогнете на мен и на всичко мое, на вас също ще ви бъде помогнато!

И с този загадъчен отговор спасителят на Бернардино се сля с нощта. Вратата се отвори и художникът падна директно в обятията на чистачката на отец Анселмо. Добрата душа се засуети около него, защото го познаваше добре покрай приятелството му с нейния господар. Замаян от случилото се през деня, Бернардино не бе в състояние да отговаря на въпросите й. Сигурно падането бе повредило главата му, защото можеше да се закълне, че ръката, която му помогна да се изправи на крака, беше направена от злато.

Двайсет и втора глава

Алесандро Бентиволио и манастирът в Милано

Бернардино се луташе из изрядно подредената къща, вдигаше разни предмети и после ги оставяше пак на мястото им. Когато имаше време да помисли за нещо друго извън изгубената си любов, той не можеше да не се зачуди как така Анселмо, който винаги му беше правил впечатление на скромен, божи човек, е получил толкова голям бенефиций — такъв импозантен васален имот, с толкова слуги и такова луксозно обзавеждане. Разполагаше с предостатъчно време да се запознае детайлно с къщата — Анселмо го бе предупредил да не излиза навън, защото хората на кардинала продължавали да го търсят и за него било твърде опасно да се разхожда по улиците на града. Кардиналът на Милано не беше от хората, които забравяха обидите, и отмъщението му бе страшно и безмилостно.

Течеше третият ден, откакто Бернардино бе избягал от църквата. Тялото му бе оздравяло, ала сърцето му — не. Защото бе научил, че Симонета се е обрекла на доброволно заточение — беше се затворила в къщата си като девица, пазена от дракон.

Не й беше написал писмо, защото не умееше да се изразява добре с думите, а и като калиграф никак не го биваше. Вместо това бе предпочел да й изпрати рисунка — върху малко парче велен, което си приготви сам от щавена агнешка кожа. Вложи целия си талант в тази рисунка, защото знаеше, че тя е най-важната в живота му. После изпрати като вестоносец отец Анселмо. С неизчерпаемата си доброта свещеникът се бе съгласил да отнесе парчето велен, макар че никак не одобряваше тази връзка. Едва след като Луини му се закле, че срещата, която е видял Грегорио, е била с най-чисти намерения и водена от истинска любов, домакинът му се съгласи да отнесе посланието. Бернардино зачака нетърпеливо завръщането на свещеника от замъка, а когато вратата се отвори, той веднага се втурна към него.

— Видя ли я?

— Да.

— И?

Анселмо поклати глава и промърмори:

— Отказва да се срещне с теб. Моли те да я оставиш на мира.

— Даде ли й рисунката? Не може да не е разбрала посланието!

— Бернардино, разбира се, че й дадох рисунката! Но тя иска да сложи край на тази история и смятам, че ти трябва да се съобразиш с желанието й.

— Значи трябва да отида там лично!

* * *

И го направи. Но наградата му се състоеше само в това, че най-сетне видя големия замък с неговите кули и импозантни прозорци — почти същият, какъвто си го бе представял. Със силните си очи бе видял на един от прозорците и една фигура — фигура със златисточервена коса до раменете, облечена в червеникавокафяв мъжки ловен костюм. Тя беше там и държеше в ръка някакъв пергамент. Видя го, но се обърна толкова рязко, че сякаш заби в сърцето му стрела. И макар никак да не му се искаше да си признае, той разбра, че по този начин я измъчва. Затова реши да се върне в къщата на свещеника, за да помисли какво да стори по-нататък, как да стигне до нея. На връщане беше толкова ядосан, че прояви безразсъдство и влезе в града гологлав. Целият град гъмжеше от хора на кардинала, които, макар и на третия ден, продължаваха да го преследват, и той остана със странното усещане, че е забелязан и разкрит. Кръгът около него се стесняваше. Ала противно на очакванията си успя да стигне спокойно до къщата на свещеника. После, под светлината на свещите, двамата с Анселмо проведоха разговор и Бернардино разбра, че е надарен с искрен приятел — защото чу онова, което вече знаеше.

— Излагаш се на огромна опасност, като продължаваш да стоиш тук.

— Не ме интересува.

— И със самото си присъствие нараняваш жената, която твърдиш, че обичаш. Това поне интересува ли те?

Бернардино замълча. Нямаше никакво желание да причинява болка там, където носеше само любов, но, от друга страна, не можеше да си позволи да се откаже от нея. Усещаше как вътрешностите му изтичат от него като пясък от пясъчен часовник и знаеше, че ако не озапти прилива, ще бъде изгубен. Но пък какво повече би могъл да стори на този етап? Не можеше да й организира обсада, защото тя беше ужасно решителна, а с времето той щеше да бъде разорен и ще умре от глад. Не можеше и да нападне замъка, за да нахлуе вътре и да я грабне в обятията си, колкото и да му се искаше. Усещайки отстъплението му, Анселмо реши да настъпи, защото вече имаше план как да спаси своя добър приятел.

— Има един велик човек на име Алесандро Бентиволио — започна Анселмо. — Той е голям покровител на изкуствата и сред начинанията му е изписването на стените на един от големите манастири в Милано, на който той е патрон. Най-голямата му дъщеря е монахиня там. Манастирът е посветен на свети Мавриций.

— Свети Мавриций ли?

— Свети Мавриций е мъченик от Тиванския легион.

— Виж какво, отлично знаеш, че по теология не ме бива много — изсумтя нетърпеливо Бернардино.

По лицето на Анселмо се разля усмивка на удоволствие, че има възможност да се разпростре повече по една тема, която обичаше. Започна важно:

— Евхерий, епископ на Лион, споменава изрично непосредствения си източник като Исак, епископ на Женева, който пък бил научил историята от друг епископ — Теодор, познат повече като Теодор от Октодурум…

— Давай по същество! — подкани го художникът.

— Най-важното от всичко е, че свети Мавриций е християнски мъченик — побърза да смени тактиката Анселмо, защото предпочиташе да пропусне подробностите, вместо да изгуби публиката си. — Той е бил центурион, който е бил посечен заедно с целия си легион, защото отказали да участват в езическите жертвоприношения преди битка.

Бернардино не можа да не забележи иронията в ситуацията.

— Значи така — аз, който бях публично поруган, че не съм войник, сега трябва да възхваля чрез работата си един военен мъченик! Вашият Бог има доста странно чувство за хумор, Анселмо!

— Но смятам, че работата ще ти хареса. Представи си само — цял манастир, заедно с прилежащата му църква! А междувременно ще можеш да помислиш по-ясно върху положението тук.

— Но защо точно Милано? Нали там е престолът на същия онзи човек, който ме търси, за да ме убие! Защо да се набутвам сам в бърлогата на лъва?!

— Защото лъвът никога не търси плячката си в центъра на своята територия. Най-добре ще се скриеш от Негово Високопреосвещенство, като отидеш точно под носа му, в собствения му град!

— А няма ли да посети по някое време манастира?

— Не му е позволено, защото манастирът е само за жени. Макар до църквата да имат достъп всички, в самия манастир могат да влизат само сестрите. Затова зад стените му ще бъдеш в безопасност. Фреските там ще бъдат приписани на „художник от ломбардската школа“, докато не стане безопасно да разкрием авторството ти. Знаеш как понякога стават тези неща.

Бернардино замълча. Осъзнаваше, че му предлагат убежище. А и ръцете вече го сърбяха да хване четката — откакто се помнеше, никога не бе издържал толкова време без рисуване. От момента, когато бе нарисувал посланието си до Симонета, бяха минали цял ден и цяла нощ.

Окуражен от реакцията на приятеля си, Анселмо продължи:

— И още едно нещо, Бернардино. Знам за репутацията ти на вълк за нежния пол. Но в „Сан Маурицио“ ще бъдеш сред свети жени, затова трябва да се държиш почтено. Не забравяй, че това е последната ти възможност за спасение от правосъдието и ако се провалиш, аз няма да мога да ти помогна.

Бернардино издиша рязко и отговори:

— Повярвай ми, Анселмо, с мен сестрите ще бъдат в пълна безопасност! Сърцето ми принадлежи на господарката на онзи замък на хълма. Нито една свята кукла в расо не е в състояние да ме изкуши, когато по земята върви такова създание като Симонета!

— И аз така си помислих — усмихна се благо Анселмо. — Преди това за нищо на света не бих те препоръчал за тази работа. Но сега смятам, че ще бъдеш безобиден като монах. Не — допълни с крива усмивка, — не точно като монах, защото не всички монаси са почтени. По-скоро като евнух — зачака напразно приятелят му да се усмихне така, както в добрите стари времена, и накрая реши да смекчи силата на удара. — Не е необходимо да бъде завинаги. Засега обаче за теб ще бъде най-добре да бъдеш далече оттук!

В този момент Бернардино отново бе връхлетян от спомена за принудителното си изгнаничество от Флоренция.

— Освен това покровителят ти е много добър човек — продължи свещеникът. — Войник и аристократ, който обича изкуствата!

— Откъде знаеш?

След кратко колебание свещеникът отговори:

— Той ми е чичо.

Бернардино присви очи. Бе живял достатъчно на този свят, за да знае какво означават тези думи.

— Искаш да кажеш, че ти е баща! — изтъкна.

— Така е — призна Анселмо. — Баща ми е. Биологичният ми баща. Той е добър човек, но като всеки човек и той не е безгрешен — тук домакинът му сведе очи към пръстените на ръката си и продължи бързо: — Беше много добър към мен, защото, макар да нося позорния печат на незаконороден, той ми помогна значително — обгърна с жест къщата си и всичко в нея. — Стигнах доста далече. Възможно е дори да отида още по-далече. Но един скандал или обвинение, свързани с името ми, ще ме дръпнат рязко назад — при тези думи той присви очи и погледна сериозно Бернардино, за да се увери, че е схванал смисъла им.