Сега беше ред на госта му да сведе глава.

— Разбирам те — промърмори. — Застрашавам свободата си. Застрашавам и щастието на онази, която взе сърцето ми. Но само заради тези две неща не бих напуснал този град. Не бих допуснал обаче да застраша теб, който ми бе най-скъп приятел! Затова добре, приемам. Препоръчай ме на твоя чичо. Ще отида.

Прегръдката, която последва, бе прегръдка на истински братя.

Само няколко часа по-късно, докато камбаните призоваваха за вечерня, Анселмо го проследи как се изгубва под покрова на нощта и се замисли с тъга за разговора им. Когато каза, че и добрите хора не са безгрешни, той наистина го мислеше. Защото, когато някой ден застанеше пред райските порти, ако свети Петър го отбележеше в тефтера си като добър, пак щеше да се наложи да отговаря за факта, че макар сърцето на Бернардино Луини вече да принадлежеше на една жена, самият той пък бе притежател на друго сърце — на отец Анселмо Бентиволио.

Двайсет и трета глава

Трима посетители в замъка

Симонета отново седеше загледана през прозореца. Видя свещеника да идва, прие го в дома си и го изслуша в пълно мълчание. Но Анселмо разбра, че тя е обърнала гръб на Бога, и се изпълни със съжаление. Изрази надежда да я види някой ден на литургия, но знаеше, че тя няма да дойде, докато е обект на всеобщ присмех и осъждане. И докато бадемовите дървета му махаха за сбогом, той си каза, че макар оттук нататък да му предстоеше да вижда изображението й всеки ден в своята църква, лично нея надали щеше да види повече.

После Симонета пак застана на прозореца. И тогава той дойде, както тя знаеше, че ще направи. Видя го от прозореца и задържа велена в бялата си ръка. Срещна погледа му, макар и от това разстояние, и го видя сякаш зад решетките на клоните на розовия храст, уловен от бодлите му. Побърза да му обърне гръб, преди да бе видял сълзите й, и смачка посланието му в ръката си. Когато отново се обърна, той си беше отишъл и тя се почувства едновременно доволна и съсипана.

Може и да бе загърбила Бог, но все още не можеше да отиде при Бернардино. Не можеше да си позволи да си купи толкова евтино щастието. Обичаше го, но не можеше да му се отдаде — подобно начало като тяхното не можеше да има добър край. Освен това, дори и да забравеше Бога, нямаше да забрави Лоренцо, както и публичното унижение, което сама си бе причинила.

Сега вече бе абсолютно сама. Рафаела се бе появила при нея, обляна в сълзи, и й беше казала, че Грегорио настоявал тя да напусне Кастело заедно с него, иначе нямало да го види повече. Симонета веднага освободи любимата си слугиня, защото, макар да бе ужасена от предателството на Грегорио, не можеше да не признае, че е имал право. Като жена, която е била откъсната два пъти от мъжете, които е обичала, тя не би допуснала да причини подобна мъка на друга душа. Затова каза на Рафаела, че може да си върви.

Преди си беше мислела, че на света няма по-голяма болка от загубата на съпруга й. Но сега разбра, че е грешала. Оказа се, че да изгуби Бернардино, преди любовта им да е имала шанса поне да разцъфти, е още по-лошо, а всички тези размисли само подклаждаха допълнително болката й и чувството й за вина. Знаеше, че ако го види отблизо само още веднъж и му позволи да й говори, ще се втурне при него и двамата ще заживеят заедно в тайна, страстна разруха. Но макар и изгубила религията си, тя не бе изгубила своя морал. Все още разпознаваше доброто от злото, макар да се питаше каква полза има от това. В пустата си студена крепост тя се радваше на безполезното утешение на топлото си сърце, както и на изпълнения с угризения спомен за неговата целувка, който заместваше изгасващия вечер огън. Потръпваше както от студ, така и от спомена за докосването му. Скиташе из заскрежената бадемова горичка и наблюдаваше как листата падат от дърветата, които бе спасила от брадвата. Усещаше, че не й остава много време на това място. Приходите й от позирането за стенописите бяха секнали внезапно, а Манодората не бе идвал да я посети от онзи инцидент в църквата. Не можеше да се надява на помощта на един почтен човек, ако ще и той да бе от църква и вяра, различни от онази, която тя бе опетнила. Изпитваше ужас от присмеха и укорите на гражданите на Сароно, затова предпочиташе да си стои сама. Не смееше да отиде до града и да се опита да се срещне с евреина в къщата със звезда на вратата.

Но се оказа, че го е подценявала. Симонета нямаше представа, че човек, който също е живял с присмеха и подигравките на околните, може да обърне и другата си буза. И нямаше представа, че онези, които са били обект на присмех, са в състояние да вземат самостоятелно своите решения, преди да изберат кого да съдят. Нямаше представа също така, че осъждането от страна на християните само засилваше уважението му към нея.

Симонета стоеше за трети път пред прозореца, потънала в съзерцание. И когато Манодората се появи на пътя към Кастело и тя зърна уподобяващите го на мечка кожи, се изпълни с такава благодарност и топлота от появата на един приятел, че се втурна навън, застана под колоните пред входа и протегна ръце, за да го посрещне. Нямаше представа, че жестът й неволно копира голите бадемови клони, които също бяха разперили към него тъмните си пръсти.

Двайсет и четвърта глава

Свети Мавриций и неговият легион

Когато Бернардино Луини пристъпи в параклиса на манастира „Сан Маурицио“ в Милано, имаше чувството, че прекрачва прага на затвор.

Това впечатление се бе зародило у него още на зазоряване, когато влизаше през портите на самия град, облечен като монах и яздещ скромно муле. Беше пуснат през великата римска порта „Тичинезе“ без никакви въпроси от страна на стражите, което го бе направило толкова наперен, че дори си позволи да изобрази знака на кръста като благослов над главите им. Но когато пиките се скръстиха отново зад гърба му, той се почувства като в капан. Милано беше затворено място, опасано от броеница от стени, кули и порти. Улиците му бяха предназначени да показват славата и значимостта му на един от най-перфектните градове в света — дълги, широки пътища, с масивни сгради от сребрист камък, където не беше никак лесно да останеш анонимен за разлика от лабиринтите, характерни за средновековните улички на старите градове. Столицата на Ломбардия бе същинска градска утопия и предпочитано място по-скоро за придворни и аристократи, отколкото за прости селяни. Бернардино премина под елегантните римски колони на колонадата „Сан Лоренцо“ и под студената сянка на импозантната базилика, посветена на същия светец. Докато вървеше, си каза, че въпреки блестящите нови сгради и широките улици дълбоко в сърцето си Милано си оставаше античен град — римският му произход се долавяше и виждаше навсякъде, новото вървеше ръка за ръка със старото, миналото и настоящето споделяха един и същ ритъм — величие и цивилизация, далеч надхвърлящи времето си. Бернардино потрепери и се уви по-плътно с расото си — хилавото сутрешно слънце все още не бе успяло да проникне в улиците и лишени от него, грандиозните архитектурни чудеса на града изглеждаха голи и мрачни. Дори и чудодейната готическа катедрала, с нейната гора от сребристи шпилове, приличаше по-скоро на дъска с гвоздеи, предназначена да го прониже. Бернардино познаваше добре този град — бе прекарал много години тук в студиото на Леонардо, преди Маестрото да го отведе във Флоренция и познанството им да приключи с неговото заточение във Венеция. Ала днес той не изпитваше никакви топли чувства към някогашния си дом. Може би се дължеше на факта, че преди няколко години Леонардо да Винчи бе починал и вече го нямаше тук, за да приветства с добре дошъл любимия си ученик. Или може би беше от това, че оттук нататък не би могъл да почувства като дом никое друго място освен Сароно. Неговото пристанище беше Симонета, котвата му бе там, където е и тя, а сега тази котва беше прерязана и той бе тласнат да се носи безцелно из водите на живота, за да бъде уловен в мрежа, която с всеки изминал ден се стягаше все по-плътно около него. Чувстваше се като рак в гърне. Великолепието на гърнето нямаше никакво значение за него — то пак си оставаше капан.

Ала не всичко тук беше толкова величествено. Вечерта, докато сритваше умореното си муле нагоре по Корсо Маджента, където би трябвало да се намира манастирът, Бернардино се оказа пред съвсем обикновен вход на една гола каменна фасада, изпълнен с чувството, че Анселмо не го е упътил правилно. Помещението, в което влезе, беше квадратно, студено и тъмно. Когато очите му привикнаха с мрака, той постепенно осъзна, че се намира в преддверието на манастирската църква, а илюзията за куб се пораждаше от стената, която се издигаше високо в мрака и спираше точно под сводовите греди под тавана. Зейналата паст отгоре подсказваше, че следва друго пространство. Високо в стените се виждаха кръглите прозорчета в ломбардски стил, така обичани от Лудовико ил Моро — Мавъра. Те бяха единственият източник на светлина в помещението. Бернардино тръгна напред, за да огледа стената. Докато вървеше, стъпките му отекваха в празната църква. Скрити зад дървени панели се виждаха две малки решетки и залостени врати — единствената връзка с онова от другата страна. Докато Бернардино оглеждаше помещението, дъбовите врати, през които току-що беше влязъл, се затръшнаха от вятъра. Така усещането му за затвор стана пълно. И както би сторил всеки затворник, художникът също започна да търси изход — накрая откри отворена врата в страничната стена на един от мрачните параклиси, опасващи църквата. След нея следваше друга зала, но вече по-скоро правоъгълна и по-голяма. Запъти се точно към купола и спря под него, оглеждайки засводеното пространство. Колоните се издигаха високо нагоре и свършваха някъде в мрака над гредите. Художникът, работил преди него — безсъмнено с повече ентусиазъм, отколкото талант — бе изрисувал златни звезди върху тъмносиньо небе, които сега закръжиха над главата на Бернардино. Вече не беше в затвор, но и не беше свободен. В съчетание със студа тази рисунка просто му създаде усещането, че е навън.

Впрочем той не бе изпитал никаква топлина от мига, в който бе напуснал обятията на Симонета. Сега приседна на най-близката пейка и отпусна глава в ръцете си, ужасен от задачата, която му предстоеше. Защо се съгласи на това? Как е възможно той, който се чувстваше мъртъв, да накара това място да оживее — две главни зали и кой знае колко параклиси?! И къде, по дяволите, са всички? Беше му студено и към студа се прибави невероятна умора. Идваше му да легне право върху студения под и да заспи.

Но не можеше. Ако искаше да оправдае парите, които му бяха платени, първата му задача бе да изрисува покровителите си. Винаги беше така. Навсякъде, където търсеха услугите му, дори и да ставаше въпрос за толкова свято място като това тук, покровителите му винаги бяха настоявали техните изображения да бъдат изрисувани първи — даже преди Дева Мария, светците и самия Исус Христос. Днес той бе пристигнал тук със своите пръчки и креди, с въглените, въжетата и скелето си, за да се заеме с образа на Алесандро Бентиволио — великият господар и баща на неговия най-добър приятел.

* * *

Беше се запознал със синьор Бентиволио тази сутрин, веднага след като бе пристигнал в града. Осъзнаваше, че първо трябва да изкаже почитанията си на своя светски покровител и едва тогава да се преклони пред Бог в манастира. Беше прекосил мраморните коридори на разкошния дворец на синьор Бентиволио на Борго дела Порта Коменсе и бе приет от човек, който го изуми с тихото си достолепие. Нямаше съмнение, че патронът му бе изключително подходящ модел за рисуване — мъж на преклонна възраст, но със силни черти и с брада и коса черни като на мавър. Бернардино като че ли беше очаквал по-скоро развратен бохем, който пилее думи и богатства и заселва цяла Ломбардия с незаконородени деца като Анселмо. Но докато скицираше образа на Алесандро Бентиволио, причината за неговата сериозност постепенно се изясни — когато домакинът му започна да говори за втория покровител, който Луини трябва да нарисува — съпругата му. Голямата любов на Алесандро — Иполита Сфорца Бентиволио, се оказа патрон на бенедиктинския орден „Сан Маурицио“, поради което трябвало да бъде изобразена в същия ръст като неговия.

Когато заговори за съпругата си, гласът на благородника омекна толкова много, че Бернардино неволно вдигна очи от скиците си. Почувства родство с чувствата на този човек, защото неговата любов му напомняше за собствената му. Закле се да вложи цялото си умение в изобразяването на дамата и допълни: