Бернардино замълча за момент, защото вече наистина имаше един човек, за когото би дал живота си, без да му мигне окото. И въпреки това не се предаде толкова лесно.

— И какво добро е произлязло от тази саможертва?

Абатесата махна с ръка и отговори:

— Този манастир е съграден в негово име и предоставя убежище на голяма част от бедните и нуждаещите се в Милано. И не само този манастир — редица други са изградени в чест на светеца. Нашият покровител е на моето мнение — че това е история за надеждата. Надеждата и вярата не умират, както не умира и любовта. Върху гроба на свети Мавриций е издигната църква. Тук синьор Бентиволио прави същото.

— Струва ми се, че знаете доста добре основанията му.

— И би трябвало. Защото, докато живеех във външния свят, преди Бог да ме нарече сестра Бианка, бащиното и фамилното ми име бяха Алесандро Сфорца Бентиволио. Нашият покровител е мой баща.

Бернардино се обърна стреснато. Нищо чудно тогава, че абатесата му напомняше в известна степен за Анселмо — все пак беше биологична сестра на свещеника от Сароно! Дали й е известно, че има брат? Дали бащата е признал пред тази неземна жена своите грехове?

Сестра Бианка възприе обръщането му по друг начин и изрече бързо:

— Виждам, че искате да работите. Оставям ви.

Бернардино се обърна, за да я увери, че не иска да я гони, ала тя вече бе изчезнала в манастирската част на църквата. Той се качи обратно на скелето си и се загледа към стената, където бе видял във въображението си сцените, описани от нея и брат й. Кръвта вече я нямаше, мъртвите легионери — също. „Любовта не умира — помисли си той. — Наистина не умира, Симонета!“ (Нямаше представа, че един добър човек бе казал наскоро на Симонета същите думи — мъж от различна вяра, с различна легенда, но със същото послание. Само дето тогава двамата не бяха в параклис, а сред бадемов лес.) Докато художникът съзерцаваше стената, пред очите му израсна зелена трева, а след нея красив град. Свети Мавриций, отново силен и отново жив, основа своята църква върху костите на своите шест хиляди и шестстотин войници. От земята изникна надежда. Бясно, преди този образ да бе избледнял, Бернардино започна да рисува.

Двайсет и пета глава

Казанът за ракия

— И сега какво смятате да правите?

Симонета и Манодората седяха на пода на някогашната съкровищница. Мястото не беше никак удобно, подът беше още пълен с черупки от бадеми, но гостът й очевидно държеше на уединението. Той беше седнал първи, с кръстосани крака като мавър, а тя, отново облечена в ловния костюм на Лоренцо, бе решила да последва примера му и осъзна, че позата всъщност е изненадващо удобна.

— Нямам представа — въздъхна Симонета.

Манодората сведе очи към пода и рече:

— Този човек, художникът, Луини — замина си. — Това беше изявление, а не въпрос.

Симонета се насили да отговори, като се стараеше да не позволи на гласа си да се разтрепери.

— Да. Замина си.

Манодората кимна дълбокомислено. Тя знаеше, че не е необходимо да му обяснява каквото и да било, нито да го пита откъде знае какво е станало в църквата, която не беше от неговата вяра. Беше сигурна, че той няма да я съди. Отдавна беше й казал, че някой ден отново ще се влюби и ето че се бе оказал прав. Обаче не я беше предупредил, че този път ще боли повече, отколкото първия път. Сивите му очи, толкова приличащи на едни други очи и същевременно не толкова, й предлагаха цял един свят на съчувствие и разбиране. После той заговори:

— Добре е станало, че е заминал. Кардиналът е много отмъстителен човек. Жаждата му за отмъщение не познава граници. Изпълнен е с огромна ненавист към хората и знае да чака своя час.

Симонета побърза да се загърне по-плътно с мантията си, усещайки заплахата от кардинала като студен повей.

— Значи познавате този човек, така ли?

Манодората въздъхна примирено и дъхът му излезе подобно на последен повей на вятъра преди отпускането на платната. После рече тихо:

— Да, познавам го. Защото именно той ми отсече ръката — очите му се разшириха и той продължи: — Да, за всяка приказка си има време, а на тази като че ли времето й е сега. Трябва да знаете какво се случи с мен — вдигна от пода един загнил бадем и започна да го бели с едната си ръка, докато говореше. — Преди три години в Толедо Габриел Солис де Гонзалес беше кардинал и работеше в една нова църковна институция, наречена „Светата служба“.

Симонета го погледна неразбиращо.

— Но е позната повече под друго име — Инквизицията.

Въобразяваше ли си или Манодората действително сниши глас, произнасяйки с ужас тази дума?

— Толедо беше моят дом. Аз бях банкер и лихвар с отлична репутация. Наскоро се бяхме оженили с Ребека, а Елиях и Йовафет бяха все още бебета — усмихна се при този спомен, но усмивката му скоро угасна. — Обичахме се много, ала светът започна да ни мрази. Бяхме принудени да живеем в юдериас — място, което венецианците по-късно нарекоха гето.

„Точно както Еврейската улица в Сароно“ — помисли си с горчивина Симонета.

— Но това очевидно не им беше достатъчно. Под натиска на Инквизицията аз бях принуден или да приема християнството, или да напусна страната.

Симонета ахна — можеше само да си представя страданията, които този човек беше преживял в името на вярата си. В отговор на възклицанието й Манодората реагира отбранително.

— Така е, това не е нещо, с което се гордея. Но покръстването беше само за пред хората, защото вкъщи ние продължихме да си спазваме нашите обичаи, макар и тайно. Но аз държах да защитя семейството и дома си.

Симонета протегна ръка в мрака и докосна рамото му.

— Не ме разбрахте правилно — прошепна. — Не се възмущавам от вас, а на онези, които са ви принудили да извършите подобно нещо.

Той кимна и продължи:

— Накараха ни да дадем християнски имена и на момчетата, и ние избрахме „Еванджелиста“ за Елиях и „Джован Пиетро“ за Йовафет, та поне да звучат близо до оригиналните имена. За външния свят се стараехме да живеем като християни, но въпреки това продължавахме да бъдем обект на присмех и поругание. Наричаха ни маранос — „прасета“ — поклати глава. — Ала и това не беше достатъчно за Инквизицията. Бях арестуван и разпитван от същия онзи човек, който сега търси вашия любим — самият Габриел Солис де Гонзалес, който буквално си беше попаднал на мястото в Светата служба, поддържайки най-твърдата линия на Църквата срещу моя народ.

Сега беше ред на Симонета да поклати глава. Каква беше тази съдба, дето е довела кардинала точно тук, за да го постави на пътя на човек, на когото вече е причинил достатъчно злощастия?! Но нямаше много време да разсъждава по въпроса за това колко малък е светът, тъй като екзотичният акцент на Манодората зазвуча отново, като прилив, носещ новини.

— От мен се искаше да издам онези от моя народ, които бяха покръстени, но които бяха приели християнската вяра като прикритие за неугасващия си юдаизъм. И там стигнах края на пътя. Вече бях дал достатъчно от себе си и от своята гордост в името на семейството ми. Бях поругал вярата си и мястото си в лоното на Авраам. Но всичко това бях сторил по своя собствена воля. По тази причина нямах никакво право да говоря от името на останалите. Затова го погледнах право в зловещите дяволски очи и му заявих, че няма да предам никого — направи пауза, преди да нанесе последния удар. Всяка дума излизаше насечена като удар на брадва — и после ми отсякоха ръката.

Симонета затаи дъх от ужас.

— Спомням си вонята от собствената ми горяща в огъня ръка, където я захвърлиха, както и очите на Гонзалес, които горяха по-ярко и от пламъците, които я лижеха. Пуснаха ме едва когато се увериха, че наистина няма да им кажа нищо. Една вечер приятелят ми Абатар се появи у дома, за да ме предупреди, че кардиналът искал живота ми. Бил ме пуснал само за да мога да го отведа при други бележити евреи. Затова още на следващия ден отплавахме за Генуа. Когато стигнахме до вашите брегове, помолих флорентинците да ми изработят златна ръка, което беше нещо като предизвикателство. После се установихме тук, в това тихо място, защото се надявахме поне на това място да намерим толерантност и разбиране. И наистина ги намерихме.

— И вие наричате преживяванията си тук толерантност?! А онова, което аз самата… — не довърши.

— Имате предвид думите и обидите ли? — усмихна се горчиво Манодората. — Приказките на невежите ли? О, такива неща не причиняват истинска болка. За моя народ толерантността е равнозначна на един ден без счупени кости. Един ден, в който се прибираш у дома и виждаш, че къщата ти не гори. Един ден, в който имуществото ти не е ограбено, а децата и жените в семейството ти са живи и здрави. Такива са дните ни, откакто заживяхме в Сароно. До онзи ден, когато злата съдба отново довя на пътя ми кардинала.

— Какво искате да кажете? — присви очи Симонета. — Той още тук ли е?

— О, не е в негов стил — изсмя се тъжно Манодората. — Той е побързал да се върне в двореца си в Милано, в комфорта и лукса си, но със сигурност е оставил след себе си своите копои. В търсене на приятеля ви той откри домовете и бизнеса ни и видя, че има достатъчно евреи, които живеят и работят в неговия район. Гарантирам ви, че няма да ни позволи да живеем така още дълго. Спокойствието ни тук свърши.

Симонета замълча. Вече и двамата бяха аутсайдери. Защото, докато миналата седмица бягаше от църквата, всички жители на града бяха крещели след нея, присмивайки й се, а един-двама дори се бяха изплюли в краката й. Едва сега тя осъзна какво е бил длъжен да търпи през целия си живот еврейският й приятел.

— И така — прекъсна мислите й Манодората, — дойдох да ви кажа следното: ако решите да останете тук, трябва да действате бързо, за да осигурите спокойствието си. Защото е много вероятно вече да не бъда в състояние да ви помагам.

— Да не би… Нали не искате да кажете, че Гонзалес иска да ви причини нови злини?

Очевидно гостът й искаше да каже точно това, макар че се опита да я успокои:

— Разбира се, че не. Той няма представа, че точно аз живея тук. Искам да кажа, че след като знае за нашата общност тук, най-вероятно ще поиска да изземе имуществото ни или пък да ни забрани да търгуваме. И така — гласът му отново стана делови, — разговорът ни направи пълен кръг и пак се връщаме в началото. Та, ще останете ли тук?

Симонета се вторачи като хипнотизирана в бадема в ръката на Манодората. Той символизираше фамилията на Лоренцо, както и собствената й, и всичко, което беше тук, в имението Кастело.

— Да — отговори накрая, повтаряйки онова, което му бе казала и преди година. — Нямам къде другаде да отида. Вие по-добре от всички трябва да знаете какво би сторил човек, за да запази дома си.

— Много добре — кимна с разбиране той. — Утре ще доведа тук група еврейски работници. Те ще донесат брадви, ще отсекат дърветата ви и ще подготвят земята за засаждане на посеви. Знам няколко добри земеделски похвата, например онзи, при който ако садиш на ротационен принцип отделните парцели, запазваш земята плодовита години наред.

Тя кимна. Той захвърли бадема, който държеше, към мрака в дъното на съкровищницата и се накани да се изправи.

Бадемът се приземи върху нещо стъклено. Двамата се спогледаха и Симонета побърза да се изправи на крака. Направи предпазливо няколко крачки към ъгъла на подземието и след малко се появи, носеща някаква странна група бутилки, свързани с тръбички. Манодората се запъти към мястото, откъдето се бе появила тя, и намери там мангал и медна чиния.

Симонета остави странното приспособление на земята и възкликна:

— Но какво е това?

— Това е казан. Някой тук е варил алкохол — помириса бутилките. — Граппа. А това тук… — дръпна корковата тапа от гърлото на една глинена амфора и пак подуши, но бързо се отдръпна и отсече: — Бренди!

— Но как работи това? — продължаваше да оглежда с неразбиране уреда Симонета.