— Това е много древно изкуство, с което, за жалост, не съм много добре запознат. Но мисля, че принципът е да сложиш ферментиралите сокове тук.

— Сокове от какво?

— Алкохол може да се приготви от всичко. Например граппата, която е много коварна, се прави от гроздови семена. Нагряваш ги отдолу, докато станат течни, и после ги пускаш през този филтър ето тук…

— Но от къде на къде това нещо е тук? Лоренцо… той обичаше само вино!

Манодората се усмихна кисело и отбеляза:

— По този въпрос бих се обърнал към скоропостижно напусналия ви слуга. Напоследък никак не го държаха краката горкичкия.

При други обстоятелства Симонета би се усмихнала, но събитията от последната седмица и безмилостното предателство на Грегорио все още бяха твърде пресни в съзнанието й, за да й позволят да се усмихне. Грабна амфората и направи жест като да я изхвърли. Манодората задържа ръката й.

— Симонета, аз не съм лекар, но ако съм на ваше място, бих отнесъл тази амфора до леглото си, за да се наспя поне една нощ добре. Защото, ако не се лъжа, от онази литургия насам не сте спали като хората!

Което си беше самата истина. Тя не можеше да заспи, защото непрекъснато мислеше за Бернардино и за начина, по който си взе сбогом с нея. Преценявайки, че е време да я остави насаме с мислите й, Манодората си взе довиждане и си тръгна. Останала сама, тя се загледа в амфората, после сви рамене и тъкмо се обърна, за да я отнесе в стаята си, когато се случи нещо странно. Обръщайки се, тя видя как бадемът, който гостът й беше белил по време на разговора им, проблясва в тъмнината като звезда. Спря, приклекна и остави амфората на пода. После се насочи към блестящия бадем, както и към други негови побратими, нахвърляни по земята. За първи път от онази фатална неделя насам Симонета забрави разбитото си сърце.

Беше осенена от страхотна идея.

Двайсет и шеста глава

Дърводелецът

Старицата седеше на новия стол край огнището и се полюшваше, дивейки се на удобството, което никога досега не бе познавала. Мъжът, когото считаше вече за част от семейството си, я наблюдаваше със скръстени на гърди ръце. Около кръста му беше вързан парцал за лъскане на дърво — така, както беше синьото знаме навремето, когато го бяха открили. Наблюдаваше произведението си с присвити очи.

— Добре ли е? — попита по едно време.

— Прекрасен е! — усмихна се щастливо старицата и в устата й блеснаха колкото дупки, толкова и зъби.

И наистина беше прекрасен. Както и новите греди, които беше поставил на ниския им покрив — бялото кедрово дърво проблясваше под светлината на огнището и от него от време на време прокапваше смола. Вратата й също беше чисто нова и здрава, касата — поправена и окончателно спираща всякакви студени течения. Беше изработил дори нов курник в малкия им двор, за радост и удобство на кокошките. Непрекъснато събираше дърва, режеше, дялаше, вземаше размери и оформяше и изпод ръцете му се раждаха истински чудеса благодарение на новооткрития му талант, с който не би посрамил дори самия свети Йосиф, бащата на Нашия Господ Бог и пръв сред всички дърводелци. Накрая мъжът се усмихна, наслаждавайки се на мига заедно с нея. Тя кимна в такт с полюшването на стола. Да, Селваджо беше истински дар от Бога!

И сега тя беше принудена да си признае нещо, за което доскоро не си беше давала сметка. Винаги го беше сравнявала с Филипо и беше гледала на Селваджо като на преродения си син. Ала днес бе принудена да признае, че този човек бе далеч, далеч по-добър от родния й син, когото беше изгубила. Паметта й не й спести факта, че когато Филипо беше вкъщи, или захвърляше ботушите си край огъня и се излягаше, или ходеше да играе на зарове с циганите край огньовете им под моста Понте Коперто. Предпочиташе да прекарва времето си с тях заради хазарта и сладкото им вино, заради смуглите им момичета и цигулките им, затова често забравяше за огнището на майка си. Старицата осъзна, че за разлика от някога, сега вечерите й бяха истинска радост и наслада за душата й. Заедно с двамата млади тя седеше край огъня, наслаждаваше се на топлината, на компанията им и на тяхната обич.

А напоследък имаше и редица други неща, на които да се радва — защото от известно време Селваджо бе установил, че може и да пише. През една от техните огрени от огъня вечери той бе грабнал една овъглена пръчка и бе започнал да пише върху камината букви, които бяха ясни и красиви и говореха за добро образование. За него беше удоволствие, че е в състояние да научи Амария да пише, с което й връщаше дара на речта, даден му от нея. Но същевременно изпитваше и някакво странно притеснение. Докато момичето рисуваше същите онези букви, които го бе научило да изрича, в главата му се бяха нароили въпрос след въпрос. Откъде е научил това умение? Да не би да е бил писар или нотариус? Или може би учител?

Защото с писането се появи и сродното му умение — четенето. Виждайки новото развитие на нещата, старицата бе извадила от дълбокия шкаф семейната Библия. Тя самата не бе в състояние да чете и разбира латинския текст, но когато Селваджо отвори страниците напосоки, отведнъж започна да чете и превежда. Гласът му бе все още стържещ, но четеше гладко и мисълта му бягаше далеч напред пред наскоро преобърналия му се наново език.

Блажен е онзи, който се страхува от Бога и който върви по неговите пътища.

Защото ще се храниш от труда на ръцете си, ще бъдеш щастлив и ще живееш добре.

Жена ти ще бъде като плодоносна лоза, децата ти ще бъдат като маслинови клонки около масата ти.

Вижте, блажен е онзи, който се страхува от Бога.

Нека Господ благослови онези извън Цион и нека виждате доброто на Йерусалим през всичките дни на живота си.

Нека видите децата на своите деца! Мир над Израил!

* * *

Селваджо затвори книгата, изпълнен с доволство от този урок. Защото Бог не принадлежеше на никоя катедрала. Той не стоеше сред белоснежните облаци на безценните фрески, нито сред изящните припеви на хора. Господ беше в простите неща — в плода на лозата, в храната, семейството, децата. Огледа се и видя огрените от огъня лица на двете жени, които се грижеха за него. И тъкмо в тях намери истинската красота и истинската доброта.

Оттогава насам всяка вечер Селваджо оставяше настрани резбите и дърветата си, за да чете притчи и други свети текстове. Баба им слушаше, кимайки над кърпенето на нещо или над дантелата, която плетеше, а Амария се упражняваше в писане на букви. Библейските текстове се оказаха познати за Селваджо, но не само защото ги четеше сега — знаеше, че ги е чувал и преди, чувал ги е напявани от някой свещеник в някоя далечна църква. И знаеше, че мелодиката на четенето му, издигането и падането на тона на думите, които четеше, не са негови собствени, а са му дадени от онзи непознат и далечен проповедник.

Не след дълго Селваджо започна да учи Амария и да чете. Двамата привеждаха глави над Книгата на книгите — една тъмна глава и една светла, и бабата постепенно осъзна, че е грешила много за Селваджо. Той не се е нуждаел единствено от майка, която да го гледа и да се грижи за него — нуждаел се е и от дете. Той, който нямаше нищо, беше дал толкова много, защото е искал да се чувства необходим, да даде нещо в замяна. В Амария той бе открил цялото семейство, от което бе имал нужда. Бабата го виждаше как се наслаждава на ролята си на учител на онази, която доскоро бе обучавала него. Доставяше му голямо удоволствие, че може да превърне дома им в по-добро място чрез мебелите, които беше изработил. Постепенно стана толкова добър в занаята си, че започна да продава по малко от курниците си из града, благодарение на което вече си позволяваха по-добро месо и зеленчуци, както и по-хубаво вино. От вниманието на старицата не убягваше блесналото от щастие лице на младия мъж, когато носеше у дома тези хубави храни и напитки, купени от труда на ръцете му, което й подсказваше, че той е добър човек. Наблюдаваше го над сключените си за молитва ръце, докато всички се молеха по време на неделната литургия в църквата „Свети Петър от златното небе“. Виждаше как се моли съвсем искрено и разбираше, че благодарение на четенето на Библията той се бе събрал наново с една вяра, която очевидно бе живяла в него и преди. Виждаше в него морална сила и решимост да заживее почтено новия живот, даден му от Бога, като върши добрини. В подобни моменти изпитваше известни угризения, че собственото му семейство, изгубило такъв син или брат, сигурно страда много от липсата му. Но веднага след това сърцето й й напомняше за онова, което беше спечелила, затова бързаше да се отърси от тези мисли. След литургията тримата се връщаха в малката си колиба край реката и споделяха скромната си вечеря от ризото или полента. Понякога бабата се оттегляше в спалнята си по-рано, за да остави двамата млади за малко насаме, защото усещаше, че имат нужда от това. И сега, докато се люлееше напред-назад в новия си стол, тя се усмихна на живота. Селваджо й върна усмивката, приемайки я като благодарност за неговия подарък.

— Моделът е от Фландрия — започна, но после внезапно спря и сбърчи вежди. — Нямам представа откъде го знам.

Бабата спря да се люлее и попита с натежало сърце:

— Да не би да си започнал да си спомняш, Селваджо?

Той се почеса по тила и поклати глава.

— От време на време ме спохождат спомени, но проблясват като звезди в нощта. И точно както звездите, когато протегна ръка към тях, те се стопяват в небето, като че ли е настъпил денят. Всичките ми сетива носят някакъв спомен — вкусове, миризми, дори докосването до нещата.

Бабата поднови люлеенето си, изпълнена с облекчение.

— Гледки също — продължи Селваджо. — Например спомням си една къщичка за гълъби, обаче не знам откъде — поклати глава и допълни: — Няма значение. Може пък да взема да направя една такава за Амария и това ще ми освежи паметта.

Дали старицата си въобразяваше, или той наистина се изчерви и сведе очи, когато спомена името на внучката й?

— Ако се чудиш къде е Амария, в момента храни кокошките — рече тя.

Той долови закачливостта в тона й и хвърли по нея парцала за лъскане на дърво. Тя го хвана лесно, а докато той излизаше през наскоро направената от него задна врата на колибата, си каза, че дори главата му да си спомни онова, което трябва да си спомни, сърцето му пак ще го задържи тук.

Двайсет и седма глава

Ликьорът

Трябваше да активира всичките си вкусови умения.

Симонета затвори очи и спря притока на шумове към ушите си. Поне за една нощ бе спасена от болката в сърцето си. Нямаше нужда да се напряга, за да чуе гласа на Бернардино, нашепващ нежни слова с всяко полюшване на листата на обречените бадемови дървета, през които сега се разхождаше и между чиито клони бавно пъплеше нощта. Нямаше да търси лицето му във формите на вечерните облаци над нея, тъмни отгоре и огненочервени отдолу от отиващото си слънце. После се върна в замъка и приседна на изтърканата дървена маса. Запали восъчна свещ и огледа апаратурата пред себе си. Тази нощ щеше да я води езикът й, щяха да й помагат вкусовите й умения.

Беше изнесла казана от подземието парче по парче — първо го бе разглобила, за да го сглоби наново на масата в кухнята. Беше носила много внимателно, почти като бебе, всяка отделна тръба и всяка бутилка. После бе събрала всичко така, както го бе видяла, и го бе почистила внимателно с мека кожена кърпа, потопена в смес от вода и оцет, удивлявайки се на блясъка на топлата мед на огромната купа и на зелените нишки на стъклото. Накрая бе наляла в медния съд граппа — местната ракия, смесена с вода, добавяйки и няколко капки от старото бренди. После бе взела свещичката и с нея бе запалила огъня под мангала. Докато огънят умираше в огнището, мангалът се загря, накара течността да заври и от нея се понесоха тежки пари. Едва сега добави и шепа бадеми, обелени до бяло, ярки и твърди като кост. Докато парата се издигаше и се отлагаше в диамантени капчици, тя вкуси бистрия като вода сок, който изтичаше в последния съд на апаратурата. Сокът имаше вкус на ракия и бренди, нищо повече. Симонета се изправи, взе хаванчето и чукалото и този път счука внимателно бадемите, докато не ги превърна в ситен пясък. Добави зехтин към този прах с цвят на слонова кост и получи гъста и гладка смес. След това прецеди сместа през фин плат директно в медния съд и добави вода, получавайки млечнобяла емулсия. След като подгря отново мангала, долови отчетлив аромат на бадеми. Нито чуваше камбаните на църквата, отброяващи всеки следващ час на вечерта, нито виждаше нещо друго освен апаратурата пред нея. Слушаше единствено вкуса и обонянието си. Те й подсказаха, че е необходима повече от въпросната смес, така че започна да добавя още и още. Ускори действията си — знаеше, че се надпреварва със зората. Измъкна от долапа огромния счетоводен тефтер, подостри перото, топна го в мастило и започна да записва онова, което беше направила. Добре обучената й ръка описваше целия процес, стъпка по стъпка — отначало бавно и старателно, но с напредването на времето все по-бързо и неравно.