После стана и започна да се разхожда из кухнята, като отваряше бурканите на Рафаела и добавяше към сместа ту билка, ту подправка. В една инкрустирана с камъни кутия откри буца кафява захар — деликатес, който някой заможен гост очевидно им бе донесъл като подарък. Пусна в сместа и захарта и се загледа в бучката, която придоби отначало златист цвят, след това меден, а накрая цялата течност се обагри в красиво кехлибаренокафяво. Сместа забълбука и от нея се понесе сладко и силно ухание. Течността, която излезе в края на апаратурата, се оказа едновременно сладка и горчива.

Но все още не беше както трябва.

Симонета имаше превъзходни вкусови умения. Още като дете бе опитвала само най-добрите вина, в които топваха медните й близалки. После, след като се омъжи за Лоренцо, бе разширила познанията си в тази област, опитвайки различни видове бира и бренди, граппа и лимончело. Масата им се огъваше под гарафите с най-добрите вина на Ломбардия и отвъд — със сасела и грумело от Валтелина, с червените вина на Валкалепио и белите на Олтрепо Павезе, „Сан Коломбано“ от Лоди и киарето от западните брегове на езерото Гарда. Тя бе напълно наясно какво доставя удоволствие на езика и сега полагаше усилия да го постигне. Работи цяла нощ, призовавайки светите отци на „Шартрьоз“, работещи в Божието име. Тази нощ Симонета бе сестра на арабските номади, които, макар и в пустинята, дестилираха своя арак. Опитваше отново и отново, докато накрая главата й не се завъртя и вкусовите й умения започнаха да я предават. Очите й не бяха в състояние да се фокусират, а, подобно на пощенски гълъби, мислите й отново се върнаха у дома, при Бернардино. В състоянието на омая, в което беше изпаднала, тя си представи, че приготвя отварата за него. И започна да слага в нея всичко, което таеше сърцето й към него. Излезе в нощта и откъсна малко кайсии от прикрепените към решетки плодни фиданки в уханния мрак. Плътта им бе все още топла от слънцето, кожата им беше мека като бебешка. Кайсии за сладост, за всепоглъщащата сладост, която бе усетила, която той я целуна онзи един-единствен път. След това добави и карамфил от буркана с китайски подправки — черен карамфил като косата му и горчив като спомена за заминаването му, за последния път, когато той й бе обърнал гръб и се бе запътил към хълмовете. Виещата се обелка на зелената ябълка, която пълзеше бавно между пръстите й като змията от райската градина, й напомни за божествения грях, който бе изпитала в обятията му. Но жълтият пламък на златистия лимон лизна раните по кокалчетата й, сякаш наказвайки пръстите й, които бяха придърпали лицето му към нейното. Едва тогава, когато се остави споменът за него да й помогне, когато съчета горчивото и сладкото, които бяха белязали цялата им среща, разбра, че е постигнала желаното. Отпи голяма глътка от завършената смес, а после започна да записва като обезумяла всички съставки, които бе използвала, и всичките им пропорции. Накрая главата й падна върху черните й от мастило пръсти и челото й докосна бледобежовите страници на тефтера и тя си представи, че вдига наздравица заедно с него, че двамата са някъде много далече и се смеят, и слънцето топли телата им, и те пият ли, пият — така, както сигурно никога нямаше да стане.

* * *

Събуди се от проскърцването на ботуши. Чувстваше се като вдървена. Вдигна глава и в нея автоматично заудряха хиляди чукове. Устата й сякаш бе пълна с пепел, а очите й, зачервени и подпухнали, буквално горяха. Едва успя да повдигне тежки клепачи, за да види срещу себе си Манодората — по патриархалната му физиономия играеше закачлива усмивка. Главата й внезапно натежа и тя я отпусна върху ръцете си. Някой наоколо стенеше. Не, май беше тя. Манодората погледна към дестилатора, но не каза нищо. Единственото, което изрече, беше:

— Дървосекачите са тук. Да им кажа ли да започват?

Незнайно защо гласът му беше различен, достигащ сякаш много отдалеч. Без да знае какво прави, тя само кимна. Той отиде до вратата и подвикна някаква команда към мъжете. Командата дойде малко височка за главата на Симонета. После се върна и седна срещу нея.

— Тази нощ май сте експериментирали — заяви. Никакъв отговор. — Може ли? — кимна по посока на чашата. Тя си даваше сметка, че втори път й бе невъзможно да кимне, затова само притвори очи, което той прие като съгласие. Вдигна чашата и изрече: — Шалом! — После отпи.

Едва продължилата повече от обичайното тишина успя да я накара да насочи подпухналите си очи към лицето му. И там откри неземно удивление.

— Алхимия! — възкликна накрая еврейският й приятел.

— Сериозно? — изсумтя тя.

Той вдигна златната си ръка и отсече:

— Заклевам се, че както моите флорентински приятели превърнаха златото в плът, така и вие сте постигнали невъзможното! Какво е това, в името на Йехова?

— Предимно бадеми — отговори тихо тя.

Кръвясалите й очи се приковаха в сивата стомана на неговите. Напрежението нарасна и той изведнъж извика:

— Брадвите! — скочи на крака и добави: — Вие отивайте в леглото си, аз ще ги спра!

Докато се качваше по стълбите, които днес й се струваха стръмни като виещи се стъпала на висока кула, Симонета го видя как тича и крещи като обезумял:

— Не пипайте дърветата! Не пипайте дърветата!

Никога досега не бе допускала, че Манодората може да бяга. Никога досега не го бе чувала да крещи. Когато се изстреля от кухнята, й заприлича на побесняла мечка. Докато се отпускаше в леглото си и затваряше очи, за да се спаси от падането на тавана върху главата си, Симонета си позволи да се усмихне.

Двайсет и осма глава

Кулата на римския цирк

Постепенно Бернардино започваше да чувства манастира като свой дом. В килията му нямаше нищо друго освен легло, кръст и Книгата на книгите, но и не му трябваше повече. Постави тетрадката на Леонардо, великата „Либричоло“, която му беше неизменен спътник в скиталчествата, точно до Библията. Партньорството на двете книги го накара да се усмихне — по-странни спътници човек трудно можеше да си представи. Облеклото му тук се състоеше от обикновено монашеско расо — грубо, кафяво, скоро цялото покрито с боя, но пък напълно достатъчно за нуждите му. Обутите му непрекъснато в сандали крака бяха постоянно студени, но не след дълго той престана да им обръща внимание. Килията му, която се намираше в южния край на манастира, гледаше към малък вътрешен двор със зелена трева, отвъд който бе разположена уханната билкова градина. В ъгъла на манастира се извисяваше кръгла червена кула, чийто долен етаж бе зает от зимната градина, а горният — от препълнената с книги и ръкописи библиотека. Не се бе простил напълно с усещането, че се намира в затвор, защото при един скорошен разговор със сестра Бианка стана ясно, че ако иска да не бъде заловен от преследвача си, за него ще бъде най-добре изобщо да не излиза в града. Кардиналът имаше репутацията на отмъстителен човек, поради което Бернардино действително не смееше да излезе в града, в който живееше в момента. Не че това го вълнуваше. В младостта си бе прекарал много години в Милано — когато учителят му бе поканен тук от тъмнокожия херцог Лудовико ил Моро, когото Леонардо бе пленил с идеите си за автоматизирани мостове, издигащи се сами нагоре стълби и други чудеса на машинарията. Бернардино бе започнал обучението си при своя Маестро в началото на неговия най-велик шедьовър — „Ченаколо“, или „Тайната вечеря“. Стенописът се бе проточил три мъчителни години, прекарани в близкия манастир „Санта Мария дела Грацие“, изпитвайки докрай търпението и на добрите братя там, и на самия херцог. Но пък тогава Бернардино бе имал възможността да компенсира дневното си заточение в манастира със сладки нощи с добрите, както и с лошите дамички на Милано. Сега обаче целият му свят бе единствено тук, в „Сан Маурицио“, редуващ се между Залата на вярващите и Залата на монахините, а и той нямаше никакво желание да излиза извън тези стени след вечерния час. Иначе казано, затворът му — ако изобщо можеше да се нарече такъв — му харесваше. Вече бе започнал да опознава и да харесва надзирателя си и не спираше да се диви на потеклото и образованието и на останалите обитателки — все едно се намираше в царски двор или в летен дворец. Манастирът бе приютил няколко наследнички на фамилията Сфорца, цял наниз от Борджии и една представителка на великата фамилия Есте. Жената, която переше расото му, пък беше наследничка на Медичите. Освен това монахините не бяха нито грозни, нито ощетени от възрастта си. Сред тях имаше доста приятни лица — лица, които съвсем доскоро със сигурност щяха да го изкушат или най-малкото — да го накарат да съжалява, че са станали Христови невести. Ала сърцето му вече беше дадено и той бе приключил с жените — с изключение на една, а щом тя не можеше да бъде негова, не искаше никоя друга. Нуждаеше се единствено от приятелство, а тук, в обителта на свети Мавриций, той намери приятелство в изобилие. Постепенно започна да опознава монахините. Сестра Уголин управляваше билковата градина и обичаше да му приготвя градински чай, когато главата го заболеше от дългите часове рисуване. Сестра Петра му носеше храна и пиво всяка сутрин и всяка вечер, защото не беше благопристойно да се храни заедно със сестрите. Старицата обикновено присядаше до него и започваше да говори, докато той поглъщаше с благодарност скромната си дажба от спагети или месо. Разказваше му приказки от външния свят, които беше изкопчила от просяците, висящи всеки ден пред манастирските порти в очакване на милостиня. Сестра Петра имаше особен афинитет към зловещото и докато Бернардино дъвчеше, тя го заливаше с цветистите си разкази за най-новите зверства в града. Разказа му, например, как един добре познат разпространител на чума бил изгорен жив на Пиаца Ветра зад базиликата „Сан Лоренцо“.

— Сан Лоренцо, представяш ли си само?! — кискаше се тя с широко отворена беззъба уста, сръгвайки художника между ребрата. — Усещаш ли Божията ирония в цялата работа? Защото не беше ли именно свети Лоренцо онзи, който е бил опечен на скара и помолил римляните да го обърнат, защото от едната страна вече бил готов? Чудя се обаче дали онзи зловреден разпространител на чумата се е сетил да отправи молитва към този светец, докато е горял!

Така Бернардино си хапваше едновременно новини и храна. Той кимаше и се усмихваше, докато не изпратеше добрата старица, но не можеше да изпита никакво съчувствие към беззащитния чумав просяк, който му изглеждаше твърде далече.

Доста по-близки обаче му бяха историите, които слушаше от сестра Концепционе, библиотекарката. Висока, суха и страховито интелигентна, добрата сестра позволяваше на Бернардино да пристъпва в нейната светая светих и в нейно присъствие да чете за светлия живот на светците. Особено му допадаше една книга — „Златни легенди“ от Якоб де Воражин13. И там, в тази прочута книга, в просторния скрипториум, чиято тишина се нарушаваше единствено от скърцането на перата на прилежните монахини, там, сред изящните черни букви и ярките цветове на полетата, той намираше своето вдъхновение за работата си. Приведен над големия том в светлината на утрото, използвайки уменията си за четене, предадени му от Леонардо, той бе научил много неща за светостта. Докато четеше, си спомняше какво му бе казвал някога неговият любим учител: „Трябва да се научиш да четеш на латински, Бернардино! Защото това е езикът, на който са написани всички тайни на света — апокрифни и не чак толкова апокрифни“. Именно в книгата за живота на светците той научи най-сетне подробната история на света Лучия. Докато четеше за главоломното пропадане на тази нещастна девица в пропастта на проституцията, той си спомни за майка си. Собствените му очи го заболяха, докато четеше как са изболи очите на Лучия, но пък не можа да не изсумти цинично, когато прочете, че Господ бил намокрил сноповете съчки на кладата, на която я вързали да я изгорят, затова се наложило да бъде посечена с меч.

— Питам се — чу дрезгавия глас на сестра Концепционе над рамото си — какво ли ще да има в тази свята книга, което да предизвика този особен шум, излязъл от устата ви? — но се усмихна и той й върна усмивката, не особено убеден дали може да бъде откровен, без да я обиди.

— Ами питах се… — запелтечи — така де… Питах се дали приемате тези разкази за чиста монета? Вярвате ли, че Господ наистина е изгасил лично огъня под краката на Лучия? Защо ми се струва, че по-вероятно е в този ден просто да е рукнал дъжд?