— О, да. Мъченицата от Сиракуза — изгъгна Концепционе с глас, сух като пергамент. — Естествено, че е била спасена от времето, но не е ли Нашият Небесен Отец онзи, който прави времето и който решава настроенията му?

Бернардино сви рамене и се осмели да зададе следващия си въпрос:

— Тогава защо Господ не е спасил Лучия и от меча? Защо не е спасил и очите й?

— Понякога става така, че някоя душа се отдава на мъченичеството, така че да се поучим от страданието й. Нашият Господ Бог може би е спасил Лучия от една съдба, така че да я дари с друга. Но пък света Аполония — тук тя се приведе и обърна на съответната страница, за да му покаже — съвсем доброволно скочила в кладата, предпочитайки да умре, вместо да богохулства срещу името Христово!

— Сериозно? — ахна ужасено Бернардино. — Съвсем сама и по собствено желание? И никой не я е принудил?

Концепционе заклати глава толкова силно, че черната й колосана забрадка едва не падна. После поясни:

— Тази египетска мъченица е била подложена на големи страдания от Домиций, неговите войници и тълпите — всичките й зъби били изтръгнати и челюстта й е била счупена, затова обикновено я обрисуват с клещи за вадене на зъби, с които са я изтезавали. Но да, наистина е скочила на кладата доброволно. А когато вие нарисувате Аполония с изтръгнатите зъби или Лучия с извадените очи в нашия параклис долу, страданията им ще отведат редица други души към Бога.

Бернардино пак поклати глава и смотолеви:

— Ами Агата? — попита и обърна страницата и позлатеният й ръб проблесна под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците. — Нали са отсекли гърдите й! Защо Господ не е спасил и нея от тази съдба, от загубата на самия символ на женствеността, а?!

— Синьор Луини — започна високата монахиня — не Господ е пратил тези страдания на въпросните свети жени, за които четете! Изтезанията им са дело на човеците! Елате с мен, ако обичате!

И бавно, с крачки, които издаваха неопределена преклонна възраст, библиотекарката поведе Бернардино надолу по стъпалата, докато не излязоха във вътрешния двор. После се обърна и посочи към постройката, от която бяха излезли — кръглата червена кула.

— Тази кула не е издигната заедно с манастира — много по-стара е. Това е кулата на стария римски цирк, построен по времето, когато императорът направил Милано столица на Западната Римска империя. Тук, където сега стоим с вас и където ние, сестрите, четем и провеждаме богослуженията си, отглеждаме целебните си билки, е било арена на кървав спорт и на смърт. Тук е бил центърът на забавленията на безбожниците римляни. Лучия е станала мъченик по време на гоненията на Диоклециан, Агата — по време на преследванията на Деций. Страданията, които са изтърпели, са им наложени от смъртни хора, от езичници, повечето от тях могъщи мъже на своето време, царе и императори. А точно тази кула е била затвор за първите сред християнските мъченици — Жервас, Протас, Набор и Феликс. Тук, в този цирк, са обикаляли колесници и са се били гладиатори за удоволствие и наслада на император Максимин.

— Максимин ли? — извика Бернардино, спомнил си нещо.

Сестра Концепционе извърна към него влажните си старчески очи и рече:

— Да, същият. Чували ли сте за него?

— Да — кимна художникът, спомняйки си разказа на абатесата. — Именно той е превърнал в мъченик свети Мавриций. Убил е шест хиляди и шестстотин мъже.

— Точно така — дари го с беззъбата си усмивка възрастната монахиня и тръгна да се връща в кулата си. — Учите се, синьор Луини. Учите се!

И той наистина започваше да се учи. Въртеше се из манастирския двор като пумпал. Въртеше се от удивление пред връзките, които съзираше. Историята на свети Мавриций, която беше оживяла пред очите му над главата на абатесата, вече се доказваше от съществуването на реалното, живяло и дишало чудовище — императора, който някога се е отдавал на зловещите си удоволствия на същото това място, където сега стоеше той. На същото това място, което сега се почиташе в името на човека, когото той беше убил. Бернардино легна замаяно на тревата и се загледа в бързо носещите се по небето облачета. С него бе настъпила промяна. Той се учеше.

И пряко себе си, като че ли започваше да вярва.

Двайсет и девета глава

Амарето

— Аманте?

— Амаре?

— Амареца?

Симонета и Манодората седяха един срещу друг на масата в кухнята. Всеки от тях държеше по една чашка със сладкия кехлибарен еликсир и всеки от тях от време на време вкусваше от напитката, докато се опитваха да измислят име за течната алхимия на Симонета.

— И така — започна пак Симонета — да се върнем в началото. Думата за бадем е мандорла…

— Доста близо до моето име.

— Наистина! Защо да не вземем тогава да кръстим напитката „Манодората“? Защото не би могла да се роди, ако не бяхте вие!

Манодората поклати тъмната си глава и кадифеният шлейф на шапката му се разлюля над раменете му.

— Не става! — отсече. — Аз съм добре познат по тези части на страната, а една асоциация с евреин няма да помогне с нищо на продажбите ви! Нека по-добре се насочим към други варианти.

— Ами… старата латинска дума за бадем е амигдала…

— Което означава какво?

— Доколкото знам, сливица в гърлото.

— Ха! — изсмя се Манодората. — И това ако е подходящо име за напитка! Нещо друго?

Симонета отново опита еликсира си. Все още не се чувстваше готова да разкрие на приятеля си просветлението, което бе получила, докато приготвяше напитката, защото в нея бе дестилирала и щастието си, и болката си, родени от чувствата й към Бернардино.

— Прави ми впечатление, че питието е едновременно сладко и горчиво. А думите за любов — амаре, и за горчилка — амареца, са много близки.

Манодората кимна и отбеляза:

— Би могло да се каже, че където има любов, има и горчилка, защото думата амаре се съдържа в началото на амареца.

— Значи любовта завършва с горчилка, така ли? — усмихна се тъжно Симонета. — Не особено окуражаващо, не мислите ли?

— Ала вярно.

— Не и за вас. Ето, вие си имате вашата Ребека, имате си и прекрасните синове!

— Дори и най-влюбените рядко умират в един и същи ден. В крайна сметка всеки от нас остава сам, но любовта живее вечно, както вече обсъждахме с вас.

Симонета потрепери при мисълта за Бернардино. Дали още я помнеше, или вече лежеше в обятията на друга жена, където и да се намираше? Да, горчива мисъл наистина.

— Хайде тогава да наречем питието Амарето! Защото горчивината му е съвсем мъничко. И освен това имаме всички основания да вярваме, че вкусът му ще ни доставя радост поне за времето, отредено ни на тази земя!

Ето как ликьорът „Амарето“ получи името си. И от мига, в който това стана, Симонета и Манодората се задействаха светкавично. Манодората доведе цяла група еврейски работници, които да оберат бадемите и да подрежат дърветата правилно за следващата реколта. Процесът се надзираваше от господарката на замъка — тя обясни на дърварите онова, което й бе обяснил Лоренцо: „Клоните трябва да бъдат разположени така, че между тях да може да премине лястовица, без да си свива крилете“. Когато това беше направено и клоните на дърветата бяха подходящо разредени, Симонета се загледа изпод сводовете на входа на дома си и действително зърна една от въпросните дребни птици да се спуска между клоните на горичката. И точно както трябваше да стане, лястовицата нямаше нужда да свива криле, за да прелети. Потрепери от лошо предчувствие — спомни си, че римляните някога бяха възприемали като зла поличба да видиш лястовица в полет. Побърза да се отърси от това чувство и влезе в кухните, където жените, наети от еврейския й приятел, жужаха като огромен кошер пчели, заети да приготвят неповторимата бадемова смес.

Манодората беше помислил за всичко. Вложи пари, за да докарат буци кафява захар от Константинопол, лимони от Кипър и ябълки от Англия. Карамфилът и останалите подправки пристигнаха с корабите от Черно море и бяха донесени от вестоносци от Генуа. Казанът работеше денонощно и работливите евреи отново вдъхнаха живот на къщата, изпълвайки я с напевния си език и странните, красиви песни. Из стаите се носеха прекрасни мелодии и гърлени разговори.

От Венеция пък пристигна най-ценният товар — прозрачни бутилки от кристално стъкло, увити поединично в коприна като бебета. Когато Симонета отвори първия сандък и извади първата бутилка, ахна — бутилката беше истински образец на изкуството, ясна като огледало, бистра като вода и с елегантната форма на римска амфора, само че с плоско дъно, за да може да стои права. И всичко това се завършваше от тапа във формата на бадем, завързана с панделка в същото синьо като фамилния герб на Кастело.

* * *

Симонета нито знаеше, нито смееше да попита Манодората колко дуката е вложил в това начинание. Но докато първите бутилки се пълнеха, затваряха и подреждаха в сандъците, на нея й предстоеше да разбере, че приятелят й не бе приключил с инвестициите си. Един ден той се изкачи по стълбите до нейната стая, почука и влезе. Носеше в ръцете си огромен червено-златист куп, който почти го скриваше от очите й.

Симонета се обърна от прозореца и свали лъка си, с който тъкмо стреляше по гълъби, за да напълни с нещо гърнето за вечерята си. Беше си все така в стария ловен костюм на Лоренцо. Косата й вече беше по-дълга и сплъстена, едната й буза беше зачервена от подпирането на ръката с лъка, пръстите й я боляха и бяха целите в рани от тетивата и от почистването на плячката. С дълбока въздишка Манодората захвърли купчината върху леглото и вдигна очи.

— Какво е това? — попита го тя.

— Едно време не би задала подобен въпрос. Това е рокля. Да не би да си забравила, че съществуват и такива неща?

Симонета се загледа в материята, която сякаш блестеше отвътре. Изтри ръка в бричовете си, преди да се осмели да докосне плата, който се оказа мек и студен като сняг. Рубиненочервеното беше изпъстрено със златни нишки и там, където нишките се срещаха, светеха перли като звезди. Изпита внезапна необходимост да усети роклята върху кожата си.

— За мен ли е? — извика изумено.

— Като гледам, на мен няма да ми подхожда особено — отговори Манодората и приседна на леглото. — Симонета, аз не мога да продавам твоя ликьор. Това вече трябва да направиш сама. Ти си дама с добро положение и освен ако не съм забравил основните правила на успешната търговия, смятам, че съвсем скоро ще се превърнеш в преуспяващ търговец!

— Кой, аз ли?! — ококори се тя. — Ама аз… така де… не мога!

— Защо, какъв е проблемът? — изгледа я изпитателно приятелят й, очевидно вече знаещ отговора.

Тя въздъхна и рече:

— Не съм родена да търгувам. Родена съм благородничка, в класата на аристократите. И не разбирам нищо от… бизнес. Баща ми и майка ми, а и Лоренцо… Биха казали, че посрамвам името си, а и тяхното…

Манодората я погледна с мъдрия си поглед и отбеляза:

— Много неща за човеците си остават за мен пълна мистерия. Една от загадките е християнската гледна точка относно думата „търговия“, която я определя като едно от най-лошите проклятия на този свят, а самото й изричане — равносилно на богохулство. Но нещата се променят, Симонета. Старият свят вече го няма. Името ти вече няма да бъде достатъчно, за да сложи на масата ти месо, а в огнището ти — дърва. Но в съчетание с този ликьор името ти е в състояние да помести и планини! — пое брадичката й в ръка и добави: — Ти ще бъдеш лицето на тази напитка, носът на кораба, така да се каже, и в тази своя роля нямаш право да се обличаш като зле платено конярче!

Симонета се отдръпна и сведе жален поглед към дрехите си. Тайничко бе започнала да копнее да облече отново женски одежди, но до този момент все бе смятала, че е длъжна да отдаде почит на паметта на Лоренцо.

— Хайде, облечи я! — подкани я приятелят й. — А тук — извади нови съкровища — съм ти донесъл едно огледало, също от Венеция. Както и гребен, и розово масло за ръцете ти — постави малката стъкленица върху леглото. — И накрая… — вдигна в ръка едно блестящо съзвездие, което сякаш разцъфна между пръстите му. Беше шапчица за косата й, изработена от златна мрежичка и перли. — Това е нещо, чрез което да обуздаеш това птиче гнездо на главата си! По-подходящо е за врабчета, отколкото за дама! — отсече и изчезна.