Симонета затвори кепенците и захвърли старите си дрехи. Изми се от глава до пети с дъждовна вода — от студа тялото й започна да потръпва. Зъбите й затракаха, а очите й блеснаха от вълнение. После облече роклята и я стегна толкова, колкото можа — коприната скоро затопли кожата й. После започна да реши сплетената си коса и я реса, докато не я превърна в красив водопад, стичащ се по гърба й. След това се зае да я сплете в дълга плитка. Пръстите й бяха забравили старите привични движения, които й бяха втора природа от времето, когато беше съпруга и дама. Накрая постави шапчицата и пъхна непослушните къдрици под фината мрежичка. Накрая си изгриза ноктите, докато не ги видя напълно равни, и втри в ръцете си розовото масло. Пощипна бузите си и си прехапа устните, за да им върне червенината, и едва тогава се осмели да вдигне венецианското огледало. Онова, което видя в него, я накара да подскочи от възторг. Очите й бяха огромни и блестящи, кожата й — перленобяла. Устните й бяха яркорозови, а очите й — сини като панделките на нейния ликьор „Амарето“. Изглеждаше по-слаба, отколкото си се спомняше, и в очите й като че ли беше легнала някаква сянка, но косата й светеше в същото златисточервено и блестеше по начин, който спокойно можеше да съперничи на перлите и златото, които я украсяваха. Свали огледалото надолу, за да види отражението и на роклята, и забеляза, че ръцете й са по-стегнати и здрави, с непознати доскоро мускулчета. Талията й беше като на фиданка. После излезе от стаята си и заслиза по стълбите. Работниците спряха работата си и я зяпнаха. Дори Манодората изгуби самообладание за момент. Очите й внезапно се навлажниха, когато зърна възхитата на хората — прииска й се Бернардино да беше тук, за да може също да я види. Обърна се към Манодората и прогони мисълта за Бернардино, като се усмихна с благодарност на благодетеля си. И когато той не каза нищо, тя го подкани:

— Е, така ставам ли за нашата работа?

— О, да! — закима доволно той и по лицето му се разля усмивка. — Ставаш и още как!

* * *

Беше денят на големия панаир в Павия, първият за пролетта и най-големият в региона. Симонета облече червената си рокля и излезе пред входа на имението си. Новата й бяла кобила, кръстена Рафаела в чест на някогашната й прислужница, беше оседлана, а гривата й украсена с червени и златисти панделки. До нея чакаше и едно муле, натоварено със сандъци бутилки „Амарето“, които подрънкваха и създаваха усещането за руска шейна. Докато Симонета слагаше ръкавиците си за езда, Манодората, който бе дошъл да й пожелае сполука, избута пред себе си една мургава млада жена, която до този момент бе крил в сенките. Беше висока и изглеждаше много оправна, с тъжни черни очи и красота, която говореше за юга на полуострова.

— Това е Вероника от Таормина — представи я евреинът. — Днес ще ти помага. Няма да предизвика приказки, защото е християнка, а не еврейка.

Симонета кимна, оценявайки тактичността му.

— Приятно ми е, Вероника! — поздрави тя момичето.

След това Манодората продължи:

— Вероника ще ти помага на пазара, но и ще те пази по пътя. Може ли? — това последното беше към младото момиче, което кимна, и той разтвори деликатно мантията й, под която се разкриха цял набор кинжали, всеки от които във формата на малтийски кръст. — Тя ще защитава теб и печалбите ти. Там, откъдето Вероника идва, е пълно с повече разбойници, отколкото плодове.

Това вече събуди любопитството на Симонета и тя се обърна към момичето с думите:

— Може би ще ми разкажеш за това повече, докато пътуваме?

Тъжните очи на Вероника срещнаха нейните и тя поклати отрицателно глава. Манодората вметна:

— Опасявам се, че точно с това момиче няма да можете да си размените никакви приказки нито по пътя, нито където и да било.

Симонета ги изгледа последователно и накрая попита:

— Тя не говори ли нашия диалект?

— Някога говореше — отговори Манодората и сведе очи към земята. — Познавам Вероника, защото се омъжи за човек от нашия народ, Хосе от Леон. Но тъй като е християнка, а се е омъжила за евреин, нейните хора са я подложили на мъчения, изтръгнали езика й, а после убили съпруга й.

Симонета беше шокирана и побърза да прегърне крепко момичето. За пореден път я изпълни мисъл за болката, която носи любовта, и за препятствията, които светът поставя пред човешката любов. В дадения случай това бяха излишни препятствия, издигнати уж в името Божие. Лично тя напоследък нямаше много време за своя Бог — и случаят с Вероника беше просто една от многото й причини за това.

Двете жени поеха по пътя за Павия, всяка потънала в размисли за мъжете, които бяха изгубили, но иначе по пътя им имаше доста неща, които да повдигнат духа им. Симонета се загледа с наслада в зелените крайпътни плетове и се отдаде с удоволствие на топлите лъчи на слънцето. Стана й толкова приятно, че започна да си тананика. След малко Вероника се присъедини към нея. Установиха, че все пак могат да разговарят по някакъв начин — едната задаваше въпросите, а другата отговаряше с кимания и усмивки.

С навлизането им в Павия тълпите се сгъстиха толкова, че едва можеха да се придвижват напред. Шумът беше непоносим — подвиквания на хора, лай на кучета, мучене на говеда. Минаха покрай шут, който подхвърляше запалени факли, покрай продавач на пилета, който бе разперил ръце над стоката си подобно на квачка. Докато прекосяваха прочутия покрит мост на Павия, бяха принудени да слязат от конете си и да ги поведат за юздите. Водеше Вероника и странното й, безпрекословно и авторитетно излъчване беше напълно достатъчно, за да разчиства пътя за нейната нова господарка. Поеха нагоре по хълма, където тълпите станаха още по-многобройни — ако това изобщо беше възможно. Най-сетне стигнаха до големия площад зад квадратната червена катедрала, където какофонията определено достигна своя връх. Министрели измъчваха лютните си и се опитваха да надвикат продавачите, които пък се надпреварваха да хвалят стоката си. Деликатният аромат на пайове и пасти се биеше с непоносимата воня от овча урина и кози изпражнения. Двете жени намериха разпоредителя с квадратната шапка, който им показа сергията им с измъчен, делови вид. С не малко удоволствие Симонета забеляза, че сергията, която им беше отредена, се намира в абсолютния център на шестовърха звезда, изобразена от бели павета, поставени между сивите. Реши да възприеме това като знак — стана й приятно, че макар и неволно, този явен еврейски символ се намираше в непосредствена близост до християнска постройка, и се изпълни с надежда това да е поличба за късмет. Симонета разтовари бутилките, а Вероника свали дисагите от мулето и подреди сергията. Стотици други търговци се конкурираха на това място и Симонета се изпълни със съмнение дали ще успеят да продадат и една бутилка от безценния си еликсир. Но все пак покри сергията със синьо кадифе и подреди прецизно кристалните бутилки върху платното, опитвайки се да ги направи колкото е възможно по-примамливи за окото. По идея на Манодората беше отворила една от бутилките и беше донесла чаша на верига, която Вероника прикрепи към крака на масата, така че ликьорът да може да бъде опитван от евентуалните купувачи на цената на един сантим. После се отдръпнаха лекичко и зачакаха, докато слънцето се издигаше нагоре и хората се нижеха пред сергията им. Както беше предположил и Манодората, много хора започнаха да се събират пред тях, привлечени от дамата с червената рокля, но ето че имаше и такива, които останаха, за да опитат, а после и да си купят по бутилка. С всяка следваща продажба Симонета ставаше все по-храбра — забрави свенливостта си и започна да бъбри весело с хората, очаровайки по-благородните сред тях с потеклото си, но използвайки слугински приказки за търговците и прислужниците. Вероника беше едно солидно, сигурно присъствие зад гърба й — броеше получените пари и ги съхраняваше и не изпускаше нищо от поглед. Изритваше просячетата, които се опитваха да се пъхнат под масата, за да се облажат с някоя и друга капка от напитката им, или да грабнат някоя паднала монета. Два пъти сграбчи в железния си захват ръцете на един джебчия, а веднъж забеляза, че една уж благородна дама, която опипваше материята на роклята на Симонета, се опитва да къса перлите от нея. Само едно проблясване на малтийска кама бе достатъчно, за да накара дамата да се покрие завинаги в тълпата. Към момента, в който камбаните на катедралата забиха за началото на сутрешната служба, те вече бяха продали всички бутилки и целият град жужеше с новината за чудодейната нова напитка. Докато двете жени си събираха багажа, започнаха да получават толкова много поръчки за доставки, че Симонета помоли Вероника да вземе назаем перо и пергамент от някой нотариус, за да може да си запише и да не пропусне някого. По обяд вече бяха напуснали града с обещанието скоро да се върнат. На връщане и двете запяха вече с цяло гърло, а около врата на мулето на Вероника подскачаше голяма торба, пълна с дукати.

* * *

Пристигнала на пазара, за да купи смокини, Амария Сант Амброджо зърна чудото на жената с червената рокля и вкуси от чашката на верига. Реши — както правеше винаги, когато се срещаше с нещо хубаво — че непременно трябва да доведе и Селваджо, за да опита. По-рано би вдигнала полите си и би побягнала като хала към дома си, ала сега, спазваща приличието, на което вече се бе научила, просто ускори крачка, без да показва излишна плът. Завари Селваджо в работилничката, която си беше стъкмил в задния им двор, и веднага го хвана за ръка и го задърпа, нищо че не бе свалил дърводелската си престилка. Двамата се втурнаха заедно към площада зад катедралата, за да видят прочутата красавица и да вкусят от чудния ликьор от бадеми. Но докато стигнат до катедралата, слънцето вече беше високо в небето, а сергията беше празна. Амария спря един минаващ покрай тях разпоредител и го попита къде е жената с червената рокля. Разбра, че току-що си била тръгнала. След нея останаха единствено разказите на гражданите на Павия — добрите бургери се надпреварваха да сипят хвалби за благородничката в червено и за невероятния й бадемов еликсир. Даже Амария, която напоследък бе станала доста по-сдържана в приказките си, не спря да говори за тази жена по целия път към дома им и дори я сравни по красота със самата Небесна царица. Сърцето на Селваджо обаче не трепна — за него единствената красавица на този свят бе онази, чиято ръка държеше сега, и която му разказваше тези небивалици.

Трийсета глава

Погром

Увит в мечите си кожи, Манодората вървеше през площада на Сароно. Днес дори и някой от добрите граждани на града да се бе изплюл в краката му или да се бе прекръстил, минавайки покрай него, той не го забеляза. Съзнанието му беше изпълнено от все по-нарастваща тревожност, която го бе обхванала още в мига, в който бяха сложили край на поста си с Ребека и момчетата. Денят беше ясен и студен и нищо не изглеждаше по-различно от обичайното, но той не се чувстваше спокойно нито в стола си пред бюрото, нито в градината си. Не бе в състояние нито да седи спокойно, нито да стои, затова бе решил да се разходи с надеждата да разсее страховете си. Ала грозното предчувствие за нещо ужасно лошо бе надвиснало над него като сянка. Не си бе сложил огромната яка с къдриците, но въпреки това вратът му продължаваше да го сърби. Прокара пръст покрай яката си, но пак не усети облекчение. Чувстваше се като човек с глава на дръвника — с оголено, изстинало гърло, очакващ стоварването на брадвата.

Докато минаваше покрай църквата, периферното му зрение улови потрепване на нещо бяло. Насочи се към вратата с все по-нарастващ страх. И наистина, там се намираше източникът на основателното му безпокойство. Чувствата, които го бяха тормозели тази сутрин като единични оси, го бяха довели тук ненапразно — осите бяха ставали все повече и повече, докато сега се оказваше, че идват оттук — от гнездото на оси. Беше съобщение, написано на изряден латински, с перфектна калиграфска точност и носещо печата на кардинала. Онова, което прочете там, го накара веднага да се обърне и да се насочи към дома си.

Щом се озова зад вратата със звездата, той захвърли кожите си и веднага повика Ребека. И за втори път, откакто се бяха оженили, й съобщи, че трябва да напуснат дома си, за да се спасяват. Защото кардиналът беше постановил, че правото на евреите да притежават имоти и да въртят търговия в този регион се отнема и всеки, който се опита да се противопостави на този указ, ще бъде изгорен на клада. Ребека обгърна врата му с нежните си ръце и той се почувства поуспокоен, след което я увери, че имат достатъчно време да си съберат багажа и утре сутрин да тръгнат.