Едва тогава се насочи към замъка. Двама от еврейските работници вдигнаха ръце за поздрав, но набързо преглътнаха думите си, когато зърнаха лицето му. Очите му бяха студени и режещи като кремък, но сърцето му беше черно — черно като овъглената му къща, черно като костите на Ребека, черно като земята, в която бе заровил пръстена. Черно от омраза към кардинала на Милано.

Трийсет и първа глава

Един самотен ангел

Бернардино беше сънувал Елиях — момчето, на чиято длан бе нарисувал гълъб. Нямаше никаква представа защо този спомен го връхлетя точно сега. Вярно е, че всички сънища досега бяха свързани с времето, прекарано от него в Сароно, но обикновено касаеха обятията на Симонета. Интересното бе, че не сънуваше нито стенописите, които бе изработил, нито приятелствата, които бе завързал. Единствено нея. След тревожното си, ранно събуждане той напусна монашеската си килия още призори и пое по коридорите на манастира. Мисълта му бе обсебена от момчето, за момента, когато го бе спасил от неприятности. Никога до този момент не бе усещал каквато и да било връзка с някое дете, но конкретно това като че ли бе докоснало сърцето му. Макар че зората едва се разпукваше, той вече чуваше песента на сестрите от Залата на монахините и за пореден път се удиви на упоритата им набожност. После обаче се усмихна и на себе си, защото не беше ли станал рано и той, за да се отдаде на онова, в което вярваше?

Насочи се право към Залата на вярващите и грабна четките си. Докато смесваше пигментите, си спомни наново сладкото лице на Елиях — въпреки че сънят му вече избледняваше в съзнанието му, споменът се оказа ярък така, сякаш се бе случило едва вчера. Красивата глава и усмихнатите очи, когато го бе изловил в изричането на ругатня, каквато не би трябвало да изрича. Бернардино потрепери, опитвайки се да извлече лицето му от спомените си. Надяваше се момчето да не е мъртво, защото знаеше, че мъртвите често посещават живите в сънищата им. Да не е мъртво или в някаква опасност. А ако това все пак е така, сега той щеше да му отдаде почит. Линиите на въглена полетяха и постепенно очертаха ангел с криле, изникващи от гърба му, и нежно личице — но не надменен херувим с небесно презрение, застанал сред редиците на серафимите, а човешко дете, с човешко изражение. Бернардино работи до пладне, нанасяйки светлосенки и цветове. Постави две дълги, бели церемониални свещи в ръцете на детето, където те се извисиха като везни на правосъдието. После същото това восъчнобяло осигури светлосенките в златистите къдрици. Накрая Бернардино отстъпи и подпря брадичка върху ръката си. Спомни си, че когато се бе запознал с Елиях, момчето инстинктивно му се бе доверило и му бе казало истинското си име, преди да се сети и да се поправи с християнската му версия „Еванджелиста“. Тази мисъл накара Бернардино да спре за момент. Момчето беше еврейче. Има ли право да изобразява тук, сред християнските светци, дете, което е пазено от Бог, който не е неговият бог? Без да знае защо, той замеси гъста кървавочервена боя и започна да я нанася върху перата на крилете му, докато накрая не направи и тях в същото наситеночервено, ако потомците питат, червените криле ще го отличават от останалите — един самотен ангел.

Трийсет и втора глава

Сърце и душа

Амария и Селваджо се насочиха към гората. В мига, в който се озоваха под прикритието на дърветата, се хванаха за ръце — така, както им беше обичаят, когато никой от жителите на града не можеше да ги види. Днес тя усети едно придърпване на неговата ръка, след което той я поведе.

— Къде отиваме? — попита Амария.

— Ще видиш! — погледна я косо той с тревистозелените си очи.

Не й трябваше да знае повече. Беше напълно доволна да държи ръката му и да върви натам, накъдето я води той. От време на време го поглеждаше — скъпото му сериозно лице се озаряваше от играта на светлосенките на листата, ту в мрак, ту в светлина.

Селваджо също я погледна и запи жадно от красотата й. В този прекрасен ден тя изглеждаше едно цяло с настъпването на пролетта — би могла да бъде дори самата Богиня на пролетта, Примавера. Кожата й светеше от здраве, косата й блестеше от внимателно увитите плитки около ушите и врата й, днес украсени с бяло-жълтите личица на лайката. Роклята й беше в същото зелено като тревата — беше я ушила баба им с плата, който той й бе купил от скромните си печалби. Тъмните й очи проблясваха с обещание. Тя беше толкова жива, толкова плодовита. Селваджо я виждаше легнала ту върху него, ту под него, а косата й — разстлана върху възглавницата. Представяше си я как носи детето му, неговите деца, как извивките на тялото й нарастват с всеки изминал месец.

Слънчевите петна заиграха в очите му и желанието заби толкова силно в гърдите му, че се уплаши да не изгуби съзнание. Желаеше я толкова силно, искаше тя да бъде не само негова любовница, а коренът на неговото семейство. Тя го бе изтръгнала от лапите на смъртта и му бе вдъхнала наново живот. Тя беше като плодоносна лоза и той си мечтаеше да доживее да види децата на техните деца.

Двамата вървяха през полянките и процепите на гората, следвайки пътя на кристалното изворче, докато накрая не стигнаха до кладенеца на женитбата. Когато Амария видя изворите и чу падането на водопада, ахна щастливо.

— Точно тук се срещнахме за първи път! — възкликна.

Селваджо се усмихна и я отведе до най-близкия извор, откъдето изскочи една риба и после падна обратно със сребрист отблясък. Когато повърхността отново се успокои и стана огледална, двамата погледнаха заедно във водата. После той сложи ръка на рамото й и попита тихо:

— Знаеш ли какво казват за това място?

— Ами — изчерви се Амария — казват, че ако погледнеш във водата, можеш… можеш да видиш лицето на бъдещия си съпруг! — говореше унесено, като че ли сънуваше.

— А вярно ли е?

Тя се загледа в него, защото го познаваше и знаеше, че понякога обича да я подкача. Ала видя, че лицето му е напълно сериозно и едва в този момент разбра, че той изобщо не си играе.

— Ти ми кажи — прошепна.

— Мисля, че е вярно — каза тихо той и обърна лицето й към себе си, а сърцето й подскочи така, както онази риба преди малко. — Обичам те, Амария Сант Амброджо!

А след това започна да изрича една по една първите думи, на които го бе научила — „мано“, когато пое ръката й, „куоре“, когато постави ръката й върху сърцето си и „бока“, когато я целуна нежно по устните.

Когато накрая се отделиха един от друг, очите й бяха пълни със сълзи. После се разсмя от щастие и цялата й красота блесна.

— Хайде да се прибираме! — извика. — Трябва веднага да кажем на баба!

И двамата тръгнаха с бърза крачка обратно през гората, и този път Амария не пусна ръката на Селваджо дори когато навлязоха в града, защото държеше всички да я видят. Пък и знаеше, че никога повече няма да го пусне от живота си.

Трийсет и трета глава

Света Урсула и стрелите

Бернардино прекара неспокойна нощ. Въртеше се на сламеника си и пред очите му се редяха ужасяващи видения, които маршируваха едно след друго по тавана на килията му. Пожар, писъци и Симонета в опасност. Накрая заспа, но виденията заживяха зад очите му. Събуди се отново на зазоряване, със сърце с неописуем ужас, че вече не може да си спомни лицето на Симонета. Насочи се към Залата на вярващите, за да продължи работата си, и когато чу, че сестрите завършват службата си, зачака стъпките на сестра Бианка. Знаеше, че ще дойде, защото абатесата правеше така винаги, преди началото на ежедневните си задължения. Изслушваше обясненията му със сериозна физиономия, а той се радваше на компанията й — особено днес, когато се страхуваше да остане насаме със собствените си грозни предчувствия.

Веднага я усети, че е зад него, въпреки че абатесата винаги вървеше много тихо. По-скоро почувства, отколкото видя, че е седнала зад него — знаеше, че когато се обърне, ще я види с благочестиво кръстосани ръце, наблюдавайки с удивление как езичникът рисува поредната света сцена така, сякаш вярваше на всяка история и на всеки символ. Присъствието й го успокояваше — усещаше го не точно като майчинско или дори сестринско, а по-скоро като нещо напълно различно от всичко, което бе чувствал с жена. Никога досега не бе изпитвал подобно безразличие към жена, но същевременно и такава приятелска топлота — връзката между тях бе спокойна и лишена от трудностите и предизвикателствата, които обикновено притесняваха мъжете и жените в общуването им. Неговата родна майка, обикновено пияна или в прегръдките на поредния любовник, не бе имала за него особено много време. Симонета я бе обичал с цялото си сърце, но тя също го бе отпратила в името на своя Бог. Сестра Бианка обаче не изискваше нищо от него и въпреки това му даваше от времето и познанията си, даряваше го с успокоение и утеха.

— Каква е темата днес? — достигна до него нежният й глас.

— Света Урсула.

— Ах, да, света Урсула.

— Разкажете ми повече за нея. Зная единствено, че трябва да се изобразява със стрели. Бих искал да знам защо.

И тя заразказва — като майка, която разказва приказка на децата си така, както неговата майка никога не бе правила. И както и в най-хубавите приказки, в тази също имаше щастие, но и тъга, зло, но и добро. Не му спестяваше нищо.

— Някога в земите на Британия живеел добър крал на име Теонотус. Той имал една дъщеря, която била за него слънцето в живота му. Дал й добро обучение и тя скоро вече знаела всичко, което трябвало да се знае, за земите по света, за стихиите и елементите, знаела имената на всяко цвете и птичка, на всички небесни тела и кои държави се намират в четирите краища на света. Принцесата израснала и умна, и много красива и не след дълго била поискана за жена от Конан — синът на краля на Англия отвъд морето, която по това време била езическа страна, все още не приела християнската вяра.

Както и преди, когато абатесата му разказваше нещо, така и сега Бернардино видя сцените, които тя описваше, да се появяват върху празната стена, която му предстоеше да рисува. Нямаше представа какво ставаше с него, за да вижда всичко по този начин. Нямаше представа, че вече се е превърнал в събрат на онези прорицатели, гадатели и ясновидци от езическия свят, заместени от религиозните пророци от християнския свят. Единственото, което знаеше, бе, че видяното от него е напълно реално. И сега той отново видя златната принцеса, първа по красота и по знание, привеждаща се да целуне сбръчканата буза на побелелия си баща.

— Кралят се натъжил, че дъщеря му ще го напусне — продължаваше абатесата, — но момичето се съгласило на брака единствено при три условия.

Бернардино видя как Урсула се обръща към пратениците на английския крал, висока и стройна като топола.

— Искам от принца да изпрати при мен десет от най-благородните дами на вашата земя, за да бъдат мои придворни дами и приятелки, а за всяка от тези дами и за мен, хиляда слугини, които да се грижат за нас! — заявила Урсула. — Второ, той трябва да ми даде три години преди датата на сватбата ни, за да можем, заедно с тези девици, да имаме време да потвърдим вярата си, като посетим светилищата на светците в далечните страни. И трето, искам от принц Конан да приеме истинската вяра и да бъде кръстен като християнин. Защото не мога да се омъжа дори за толкова велик и идеален принц, ако той не е образцов християнин!

Бернардино се усмихна сякаш на себе си на решителността на младата жена, на която сега ставаше свидетел. И като сниши глас, сякаш самата Урсула беше тук, попита:

— Значи тя е склонила, стига той да се покръсти, така ли?

— Всъщност смятала е, че условията й ще бъдат неизпълними за Конан и че тя ще остане свободна — отговори сестра Бианка. — Но Урсула била по-красива от всички жени на света — кожата й била бяла като перли, косата й била сякаш от злато, а очите й — сини като робата на Дева Мария.

Бернардино преглътна при тези думи, спомнил си за Симонета — защото нейните очи също биха могли да бъдат описани така. И за пореден път се опита да я види така ясно, както вече виждаше светицата пред себе си. За нея обаче не се нуждаеше от подобно описание, защото вече виждаше ясно принцесата на стената пред себе си — и още докато Бианка говореше, той започна да рисува Урсула с бързи и точни движения на въглена.