— Англичаните изпратили писма до четирите краища на своите острови — до Ирландия, Шотландия и Уелс, подканвайки всички рицари и благородници да изпратят дъщерите си в двора — най-красивите и най-благородните по тези земи. Изискали и слугините им, разбира се. Така Урсула събрала около себе си хиляда и сто девици, а после на една зелена морава със сребрист поток кръстила всички онези, които все още не били приели истинския Бог. След това всички поели към Рим, за да посетят светилището на светците, но пътят им през ледените планини бил толкова труден, че нашият Господ Бог изпратил шестима ангели, които да помогнат на девиците по пътя им. Не след дълго всички навлезли в Италия и поели покрай големите езера на нашата скъпа Ломбардия, където белите планини се взират в своите двойници в кристалнобистрите води. Накрая стигнали до Свещения град, където към тях се присъединил и Конан, за да бъде свързан с дамата на своето сърце след отредените от нея три години и да бъдат благословени от самия папа. Голяма била радостта на двамата влюбени при венчавката им, защото въпреки първоначалната си неохота Урсула била започнала да обича годеника си. Той пък се постарал да научи всичко за християнската вяра и се покръстил и тъй като се бил подчинил на волята й и изпълнил всичките й условия, тя го приела от цялото си сърце пред очите на Бога.

Стената пред Бернардино отново оживя. Докато наблюдаваше променилата се сцена, той осъзна, че подобна радост не може да бъде вечна и че предстои голямо зло — онова зло, което беше видял в съня си. Знаеше, че щастието бързо отстъпва пред смъртта и отчаянието, както беше станало с неговата собствена любов към Симонета. Докато наблюдаваше как щастливата двойка коленичи пред прочутите светилища, той разбра, че Конан и Урсула няма да останат свързани завинаги, и се изпълни с огромно съжаление към тях.

— Двамата се поклонили пред светилищата на Петър и Павел, след което се отправили към Кьолн, за да продължат поклонението си. Но варварите хуни, които били обсадили този град, се почувствали застрашени от пристигането им. Те знаели, че подобна компания благородни пилигрими няма как да не се засели в града, което ще рече, че след съвсем кратко време девиците ще започнат да се омъжват и да покръстват съпрузите си. А това означавало, че целият регион се намирал под угрозата да стане християнски. Затова хуните нападнали беззащитните поклонници и насочили към тях смъртоносните си лъкове. Първи паднал принц Конан, пронизан от стрела, в краката на принцесата. След това диваците нападнали девиците подобно глутница вълци и всичките хиляда и сто невинни агънца били подложени на заколение, една по една.

Пред очите на Бернардино изникна касапницата, за която му разказваше сладкият глас на монахинята. Затърси и Урсула сред посечените. Знаеше, че тя трябва да е там някъде, но искаше да чуе и какво ще му каже абатесата.

— Урсула останала с гордо вдигната глава и издържала храбро това изпитание. Красотата и куражът й изпъквали толкова ярко над множеството, че варварите я пощадили. И когато тя останала единствена жива сред мъртвите, те я отвели при своя крал. Той бил дотолкова впечатлен от смелостта и невижданата й красота, че веднага й предложил брак. Тя обаче отказала с такова презрение, че той вдигнал лъка, който държал в ръката си, и изстрелял последователно три стрели в сърцето на принцеса Урсула. Ала тя и нейните хиляда и сто девици се прочули толкова надалече с мъченичеството си, че изгубвайки земната си корона, принцесата се сдобила с небесна. Тя и до днес се слави като светицата на всички стрелци — опасявам се, че напоследък броят им се увеличава.

Тук монахинята замълча, очевидно с надеждата художникът да обмисли добре думите й.

Бернардино сви юмруци. Опитваше се да окаже съпротива на благочестието на този разказ и на явния извод за мъченичеството. Колко глупаво от негова страна да си въобразява, че Урсула би могла да оцелее! Та нали съдбата й е обрисувана из всички параклиси и църкви на християнския свят! Но после си спомни за Симонета и за нейния кураж — не в битките, а в ежедневния живот, в начина, по който се бе появила при него с високо вдигната брадичка, за да спечели парите, с които да спаси дома си. Спомни си за смелостта й, когато целият град започна да я оплюва в църквата, за начина, по който тя се бе изправила пред него и го бе отпратила в момент, когато всичко друго освен Божиите закони изискваше двамата да останат заедно. Спомни си за разказите й за ежедневното й ходене на лов, за това как била усъвършенствала преди това уменията си всеки божи ден, представяйки си омразните испанци, които бяха убили съпруга й. Дали Симонета беше чувала за света Урсула? Дали някога се е молила на светицата покровителка на стрелците? Сега той реши да даде на Урсула рокля в бяло и златно и мантия в пурпурно и червено. Косата й беше сплетена и вдигната нагоре, но няколко златисточервени къдрици обрамчваха прекрасното й лице. Бернардино работи дълго след като сестра Бианка си бе тръгнала — работи дотогава, докато не сложи в едната ръка на Урсула сноп стрели, а в другата — палмова клонка. Четката в ръката му сведе очите на светицата надолу към ангелчето с червените криле от долния панел на стената и накрая завърши изображението с жестоката стрела, пронизала гръдта на Урсула. Очите й с леко отпуснатите ломбардски клепачи останаха все така спокойни въпреки забитата в плътта й стрела, насочени с обич към детето Елиях, сякаш умиращата жена е била в състояние да вижда бъдещето на децата. Накрая Бернардино смеси бялото и златното и я дари с небесна корона на главата, с диадема от ярък, блестящ филигран, украсена с кралска лилия и с кръгчета в сребристо и златисто. Запита се дали и Симонета би демонстрирала подобен кураж в лицето на ситуация на живот и смърт. Колкото и да работеше обаче, не бе в състояние да се отърси от чувството си за предстоящо зло — мракът настъпваше в душата му така, както настъпваше и отвън. Накрая слезе от платформата си и макар и доста неловко, коленичи върху студения камък. И за първи път от много години насам започна да се моли. Езикът му беше накъсан, гласът му — несвикнал с подобни изрази. Не се обръщаше към никого конкретно — нито към някой светец или божество, нито към Отца, Сина и Светаго духа. Просто от цялото си сърце се молеше денят, който би изисквал подобна саможертва от Симонета, никога да не настъпва.

Трийсет и четвърта глава

Дървото на Ребека

По настояване на Симонета Манодората и синовете му останаха във Вила Кастело. Тя превърна дома си в дом и за тях — използва бързо трупащото й се богатство, за да обзаведе стаите им с кастилски предмети, които намираше не само в Павия, но и в Комо и Лоди — другите пазари, на които ходеше, за да продава своя ликьор „Амарето“. Манодората не спомена нито веднъж Ребека, а и Симонета не го попита, но дълбоко в себе си знаеше, че когато се върна за втори път в Кастело през онзи съдбовен ден, е изпратил завинаги съпругата си. Твърде малък, за да разбира каквото и да било, Йовафет разпитваше ежедневно за майка си, но само една прегръдка или мила дума бяха достатъчни, за да отклонят вниманието му. Елиях обаче бе станал мрачен и мълчалив, всяка нощ подмокряше леглото си и се събуждаше разтреперан и пищящ. Симонета видя, че Манодората е твърде дълбоко ранен, за да има сили да успокоява синовете си, затова се зае сама да изпълни тази задача. Вечер започна редовно да ляга при момчетата, така че Елиях да може да заспи, хванал ръката й, и в съня си да си мисли, че това е майка му.

С настъпването на лятото детето започна да идва на себе си — усмивката му се върна и Симонета често го чуваше да се смее с глас, докато гонеше братчето си из бадемовата горичка. Радваше се за децата, но се притесняваше за приятеля си. Манодората изглеждаше концентриран единствено върху производството и продажбата на ликьора и избягваше да се замисля за сърцето си. Двамата седяха в сумрака на дългите летни вечери, отпиваха от вече прочутата си напитка и разговаряха за съвместното си начинание. В подобни моменти Симонета понякога се надяваше той да заговори поне веднъж за огромната си загуба. Но приятелят й не го направи. Не споменаваше дори Бернардино. Затова и двамата си седяха умислени, осакатени от любовта — като гълъби с подрязани криле, обречени завинаги да останат на земята.

При следващото отиване на пазара в Павия при Симонета и Вероника се появи мъж с роба в черно и бяло. Той поздрави Вероника на иврит, а Симонета попита дали Манодората е добре. Опасявайки се от капан, Симонета погледна първо към Вероника, на чиято вярна преценка вече бе започнала да разчита. Нямата жена само й кимна одобрително, така че Симонета разказа на човека всичко, което знаеше за приятеля си и за неговите синове. После евреинът зададе няколко учтиви въпроса, а накрая се поклони и рече:

— Моля да му предадете, че Исак, син на Абатар от Толедо, му желае всичко най-хубаво! Някога имах честта да го наричам свой приятел.

Симонета отново погледна Вероника за одобрение и каза:

— Защо не му го кажете лично, синьор? Добре сте дошъл в моя дом, където сега той живее.

На връщане Исак ги последва с коня си, като по пътя разказа на Симонета за дълга, който той и покойният му баща имат към Манодората. Докато слушаше невероятния разказ за паричния заем и спасението от банкрут, тя за пореден път се удиви на солидарността между евреите. Когато тя беше в нужда, никой християнин не пожела да й помогне — само един евреин й бе подал ръка и я бе дарил с приятелството си.

Разбра, че интуицията й не я е подвела, когато видя как двамата приятели се прегръщат под колоните пред главния вход на дома й. Реши да се оттегли в покоите си рано, за да остави двамата мъже да се наговорят на воля. Надяваше се Манодората да успее да намери утеха в присъствието поне на стария си приятел и най-сетне да излее пред някого мъката си по Ребека.

* * *

Исак така и не напусна Кастело. Симонета бе изключително впечатлена от начетеността му и го нае за учител на момчетата — смяташе за подобаващо те да имат добро образование и да познават добре и еврейските свещени текстове. Нейното собствено познание за тези текстове нарастваше заедно със знанията на децата, защото Елиях скоро започна да й разказва приказките и легендите, които бе научил по време на уроците. За пореден път се удиви колко различни и същевременно колко сходни са двете религии. С узряването на лятото в есен нейното семейство също се стопли. Манодората вече изглеждаше по-щастлив и някак си по-омекнал заедно със сезоните. Симонета наблюдаваше с радост и пораждащото се приятелство между Исак и Вероника, което обещаваше да се разрасне в нещо повече. А после дойде незабравимият ден, когато Елиях влетя в кухнята, за да й покаже едно червено гущерче от градината. Съществото лежеше неподвижно и горещо в ръката му, а езикът му потрепваше като на дракон. И тогава, от вълнение, Елиях нарече Симонета „майко“. Тя не направи никакъв коментар — само го предупреди за калните ботуши, с които бе влязъл в кухнята, но сърцето й се стопли и тя го притисна силно в обятията си. Не след дълго на него му стана навик да я нарича по този начин, а Йовафет побърза да последва примера му. Когато момчетата се обръщаха към нея така, Симонета поглеждаше притеснено към Манодората, но очите му оставаха неразгадаеми и нито обвиняваше нея, нито се опитваше да поправи синовете си. Тя беше щастлива от тази нова любов, която я бе споходила така неочаквано. До този момент не бе имала представа, че децата биха могли да значат толкова много за нея, че любовта й към момчетата би могла да използва неизчерпаемите ресурси на покрусеното й сърце. Винаги бе искала да изпълни този дом с голямо семейство, което да обича и което също да я обича. Просто доскоро бе смятала, че децата ще бъдат плът от плътта й. Предстоеше й да научи обаче, че семейството е нещо много повече от кръвната връзка, много повече.

* * *

Всичко беше прекрасно до деня, в който пекарят от Сароно докара хляб и пасти в Кастело. В знак на благодарност за споходилото ги благоденствие Симонета беше поръчала лакомства за момчетата, за да отпразнуват втората голяма беритба на бадеми. Беше изминала точно една година, откакто бяха дошли в дома й, и затова тя държеше да им достави радост в деня, който бе белязан с толкова лоши спомени за тях. Манодората, който работеше наравно с работниците в гората, веднага позна студените очи и големия нос на пекаря и се загледа в него една идея в повече. След като бе видял този мръсник да плюе върху прахта на Ребека, не можа да устои да не му хвърли един смразяващ поглед. Не беше облечен с обичайните си кожи и кадифета, а само с червена шапка, туника и син клин, подобно на всички останали работници, а златната му ръка бе скрита в ръкавица, но не му трябваше много, за да разбере, че е бил разпознат.