И на следващия ден те нахлуха.

Беше по здрач и звездите започнаха да се появяват една по една на небето. Манодората се намираше при голямото бадемово дърво, което дълбоко в себе си наричаше „Дървото на Ребека“, обирайки последните от узрелите бадеми от клоните му. Момчетата бяха в краката му и играеха на „горещи миди“. Бяха облечени в черни туники в памет на майка си, които бяха в ярък контраст с червено-сините жътварски дрехи на баща им, но изглеждаха щастливи. Редуваха се да си завързват очите и да се бутат един друг. Онзи от братята, който беше със завързани очи, се кискаше от гъдел и се опитваше да хване другия, който стоеше доста далече от него и викаше: „Горещи миди!“. Манодората потрепери, спомняйки си внезапно за Синагога — женската персонификация на юдаизма. В религиозното изкуство еврейката винаги бе представяна със завързани очи, което според християните символизираше невежеството й, а което беше още по-лошо — държаща в ръка козя глава, която пък символизираше Дявола. Манодората бе виждал подобно изображение само веднъж, високо в една ниша в катедралата в Страсбург. През онзи знаменателен ден той бе извърнал погнусено глава, мислейки си, че подобна невежа иконография няма нищо общо с него. Ала днес той си спомни за нея и осъзна, че предразсъдъците имат всъщност много общо с него. Именно те бяха отнели ръката му и съпругата му. И Манодората за пореден път се изпълни с грозни предчувствия. Когато слънцето се скри зад хоризонта, времето захладня и очите на Йовафет започнаха да се затварят зад превръзката, Манодората си даде сметка, че трябва да заведе децата вътре в къщата. Обърна се, за да им каже да приключват с играта, когато периферното му зрение улови нов изгрев — една светлина, която напредваше по пътеката, след нея още една и още една.

Факли!

Огънят открай време вещаеше злини за него и семейството му. Затова сега той грабна момчетата и побърза да ги отведе към къщата, но сред тълпата зърна грозното лице и злите очи на пекаря, който веднага се втурна към него.

Тълпата сграбчи Манодората и го завърза за дървото на Ребека — увиваха въжетата още веднъж и още веднъж, докато накрая той едва успяваше да си поеме дъх. Провикна се към момчетата да бягат, но те се бяха вкаменили от страх и добрите граждани на Сароно хванаха и тях. Когато видя какво става, Манодората успя да извика на синовете си, че това е само игра, ала нищо не бе в състояние да спре писъците им, докато ги привързваха към него, по едно дете на всеки крак, а в нозете им започнаха да редят черни съчки. Завързани здраво за баща си, дечицата започнаха да се гърчат като зайци в капан и да крещят, а сълзите, рукнали от очите им, капеха бързо и мокреха траурните им дрехи. Усещаше ръчичките им как се опитват да прегърнат краката му, как раменете им се въртят по посока на бедрата му. Не бе в състояние да стори нищо. Те бяха вече в Божиите ръце, а Бог като че ли бе извърнал окончателно очи от тях. Заоглежда грозните лица пред себе си за поне едно съчувствено изражение, за някого, с когото би могъл да говори, за някой, който да прояви капка здрав разум. Ако успееше да види такова лице, той нямаше да моли за собствения си живот, а за живота на дечицата си. Ала абсолютно всички лица на добрите християни бяха безизразни, всички очи — злостно проблясващи, всички уста редяха един след друг грозните епитети, които той цял живот се бе опитвал да спести на Елиях и Йовафет. Манодората вдигна очи към ярките звезди, увиснали от черното небе, и към черната стълба, която тълпата бе донесла, за да събере съчки за огъня, и веднага разбра. Изход нямаше. Този час му бе отреден от съдбата. Разбра, че на съня му бе писано да се сбъдне. И той беше там, насред най-големите си кошмари. Завързан за клада, децата му, завързани за него — троица мъченици, очакващи неизбежната смъртоносна ръка на огъня. Около тях имаше десет мъже, шест от които се бяха скупчили, ухилени ехидно, около пекаря, четирима — на коне. Точно както и в съня му, те яздеха сивия кон, белия кон, черния кон и шафраненожълтия кон на четиримата конници на апокалипсиса. Небето беше черно като края на света и Манодората разбра, че с него е свършено. Сведе очи към главиците на децата си и размърда ръце, докато въжетата не се впиха още по-силно в тях. Знаеше, че не може да се освободи, но искаше за последен път да постави ръце върху златните им косици. Толкова топли, толкова меки…

— Обичам ви — прошепна на децата си.

Никога досега не им го бе казвал и никога повече нямаше да може да им го каже.

Пекарят пристъпи напред с факлата си и се изплю зверски в лицето на Манодората. Евреинът дори не мигна, нито пък си даде и другата буза, както учеше християнското евангелие. Само впи очи в грозното лице на пекаря и го прокле за всичко, което бе сторил и което се канеше да стори. Невежата душа очевидно се подплаши и се огледа страхливо, но после дойде на себе си и отмъстително пъхна факлата в съчките в краката на децата. След това започна да кълне и да плюе, защото дървата отказаха да пламнат. Манодората се опита да загаси с крака огъня, но и без това нямаше нужда — огънят отказваше да пламне. Внезапно усети паметния камък на Ребека — камъка, който бе поставил там преди година, точно под краката си. И в този момент разбра, че тя е с него. В сърцето му се надигна плахото пламъче на надеждата, но бе скоро потушено в мига, в който пекарят се сети да залее въжетата около него със зехтин, след което насочи факлата си към тях. Въжетата пламнаха. Докато огънят обгаряше плътта му, Манодората разбра, че с него е свършено, но изпита и благодарност, когато видя, че огънят гори само около въжетата, далече от главите на децата му. Може пък Бог все пак да не ги бе забравил и да спаси поне тях, ако го помолеше. Манодората затвори очи, за да не чува ехидния, злобен смях на добрите християни и да не вижда сълзите на синовете си. Вдигна очи към небето и заговори на иврит. Обърканият му мозък, пържещ се от неописуемата болка на плътта му, като че ли не можеше да намери правилните молитви. Единствените думи, върху които бе в състояние да се фокусира, бяха думите, изречени от Елиях в последната им вечер в дома им, преди да загине Ребека:

„Дай ни мир в съня ни, Адонай, Боже наш; дай ни здраве и живот в утрешния ден, Царю; и разпростри над нас убежището на своя покой“. Преди да успее да стигне до „Амин“, огънят обхвана гърлото му.

* * *

Симонета бе привлечена към прозореца си от светлината на огъня. Първоначално си помисли, че от горещината е избухнал пожар, който се кани да изпепели цялата й гора. Ала ужасените й очи скоро разпознаха завързаната за голямото бадемово дърво фигура и човешкия кръг от факли около нея. Изобщо не се поколеба кое оръжие да избере — новото или старото. Не знаеше почти нищо за аркебуза, нито как да го хване, нито как да стреля, а и забеляза, че децата са завързани за баща си. Значи нямаше никакво време. Грабна лъка си и за по-малко от секунда втъкна стрела в него. Опъна тетивата и присви очи. Първо мерникът й падна върху пекаря, който очевидно водеше развилнялата се тълпа, ала лицето на приятеля й, открояващо се над огъня, я спря. Насили се да погледне право към Манодората — той нито крещеше, нито виеше от болка, нищо, че гърдите му горяха. Само я погледна право в очите, с все така ярки стоманеносиви очи насред овъгленото си лице, после бавно, много бавно кимна, а след това ги затвори завинаги. И тя разбра, че за него надежда повече няма. Разбра какво трябва да стори. В мига, в който пламъците започнаха да лижат брадата му, тя изпрати стрелата си точно в сърцето му, точно там, където минаваха въжетата, с които бе завързан. Разбра, че е уцелила, защото главата му веднага клюмна. И приятелят й издъхна на мига. Цялата трепереща от ужас, възмущение и неистов гняв срещу така добрите християни, тя хукна по стълбите и излезе на прага на дома си точно навреме, за да дръпне назад Исак, който тъкмо бе хукнал да помага. С мрачно изражение на лицето си Вероника вече подреждаше малтийските си кинжали за удара на отмъщението, но господарката й поклати глава и прошепна:

— Двамата останете вътре! Онези са прекалено много и ще хванат и вас!

Излизайки навън, Симонета преглътна напиращите си сълзи и вирна брадичка. Стисна здраво в едната си ръка лъка, а в другата — колчана със стрели и намерила опора в тях, спря да трепери. Днес беше облечена в нова златна рокля, обточена с бяла дантела. Беше същинска света Урсула, слязла от небето, за да защити своите. Ала знаеше, че най-голямото изпитание тепърва й предстои. Докато крачеше с високо вдигната глава към тълпата, имаше чувството, че това е краят на света и че звездите всеки момент ще започнат да падат от небето. Трескавият й мозък едва ли бе в състояние да осъзнае каквото и да било, но когато белите листенца докоснаха бузите й, тя разбра, че са снежинки. През септември. Откровението на Йоана ставаше действителност и небесата бяха започнали да плачат.

Изправи се очи в очи с пекаря, докато огънят продължаваше да гори тялото на приятеля й и насищаше въздуха със смрадта на друговерска плът. Върху главите на плачещите деца капеше горящ зехтин и тя се изпълни с ужас, че косиците им ще пламнат, но събра всички сили, извърна поглед от тях и се обърна към тълпата със същата като техните ехидна усмивка.

— Добър изстрел, милейди! — изграчи пекарят с почтителност, очевидно родена от изненадата. Беше чувал да разправят, че уличницата от Сароно държи евреи тук и им позволява да работят за нея. Очевидно това не беше вярно.

— Мисля, че имам пълното право да се отърва така, както сметна за добре, от подобни мръсни неверници, осмелили се да нахлуят в земите ми! — насили се да изрече тя.

Наоколо се разнесе одобрително мърморене.

— Както виждам, канели сте се да изгорите и еврейските копеленца — продължи тя в същия дух и по начина, по който се изразяваха християните — но виждам, че снегът е загасил съчките ви.

Което бе напълно вярно. Истинско чудо!

— Да бе — отговори пекарят, за когото тя вече бе напълно сигурна, че е водачът. — Затова се наложи да залеем въжетата със зехтин. Но пък така стана по-добре, защото първо изгоря сърцето на този неверник!

Симонета автоматично се изолира от сведенията за точния край на най-добрия й приятел и тръгна през вече обилно падащия сняг. Хвана лицето на Елиях, накара го да дигне брадичка и да я погледне в очите, и устните й оформиха само едно: „Вярвай ми!“. След това се обърна към тълпата и решително започна:

— Добри хора на Сароно, моля ви да проявите добротата да оставите тези невежи копеленца при мен! — накара Елиях да разтвори пръстчета. — Ето, имат малки ръце и могат да бъдат мои работници. Имате думата ми, че ще бъдат отгледани като християни. Пък и още са твърде малки, за да са прихванали напълно от отровата на евреите. А Господ ще се усмихне на всички нас, че сме му завели още две овчици!

Тълпата отново зажужа и Симонета изтръпна в очакване.

— Вярно е! — изрече накрая продавачът на индулгенции. — Така се казва и в Светото писание.

— Така е! — потвърди и гостилничарят. — А и аз също имам две момчета, затова мисля, че тези двете можем да пощадим. Пък и баща им вече плати за греховете им.

Симонета нямаше сили да погледне към обгореното тяло на приятеля си. Но въпреки това извади ловния си нож и сряза въжетата, които държаха момчетата към него, все така леко потреперваща от страх, че добрите християни може и да размислят. Копнееше да гушне и двете деца в обятията си, но засега тези нежности можеха да почакат. Продължавайки да играе играта си, тя ги стисна здраво за китките така, че те се разплакаха и загърчиха от болка.

Тълпата започна да се разпръсква, но пекарят поизостана. Алчните му сврачи очички бяха вперени с очакване в златната ръка, която огънят не беше докоснал.

— Оставете го този на гаргите — махна с ръка тя, но той продължаваше да стои и да гледа. Затова го принуди да попита:

— Ами ръката?

— О, няма проблеми! — заговори бързо Симонета. — Ще я даря на отец Анселмо. Казано е, че златото на неверниците трябва да се дава на Бога!

— Права е! — обади се пак продавачът на индулгенции, също поизостанал. — Защо точно ти да я вземаш, а? — изгледа злобно пекаря. — Ако отиде за църквата, всички ще имаме полза от нея, а не само твоята ненаситна за злато паст!

И с тези думи дръпна приятеля си да вървят, но преди да си тръгнат, и двамата се поклониха непохватно на господарката на имението в знак на завърналото им се уважение към нея. На Симонета й прилоша от вниманието на тези чудовища, но въпреки това им се усмихна грациозно. После побърза да се скрие от погледите им, като набута с привидна грубост момчетата в къщата. Но в мига, в който прекрачи прага на дома си и затвори вратата, краката й я предадоха и тя се строполи в нозете на Исак и Вероника. Сграбчи ръката на Исак и изломоти безсилно: