— Сега е твой ред да му помогнеш! Само че изчакай още малко и първо се увери, че всички са си заминали! После го свали от дървото, положи го и извърши всички ритуали, които изисква вашата вяра. Той заслужаваше по-добра смърт, но след като всичко вече свърши, можем поне да го изпратим така, както подобава. А аз ще се заема с момчетата.

Вероника й помогна да се изправи, а после — да изкъпят и настанят по леглата чистите, мълчаливи деца. Симонета си спомни за нощта, когато преди година ги бе сложила да спят след смъртта на майка им, и осъзна, че ще бъде необходимо време, докато успее да ги успокои. Ала шокът от нощните събития очевидно си бе взел своето. Тя целуна вече затварящите им се очи, но този път не ги увери, че всичко ще бъде наред. Този път им даде обещание, за което бе сигурна, че ще изпълни:

— Спете! Аз никога няма да ви изоставя!

* * *

Симонета се запъти към голямото дърво при Исак и установи, че той вече е изкопал гроб за тялото — черно насред бялата земя. Трепереше от студ и вълнение, мозъкът й се опитваше да асимилира всичко случило се. Как е възможно най-добрият й приятел вече да лежи тук и да го няма само с едно примигване на зло око? При това от собствената й ръка? Но беше точно така. Манодората вече лежеше под гарвановочерната мантия на Исак, чакащ своето погребение. От изпънатия плат й стана ясно, че стрелата, която тя бе изстреляла, е била изтеглена от гърдите му. Зарадва се, че Исак се е заел сам с изпълнението на тази задача, че няма да й се налага да вижда последиците от работата си. Укори се за страхливостта си и се загледа в мантията, която падащият отгоре й сняг вече бе направил чисто бяла.

— Много подходящо — промърмори Исак.

— Кое? — примигна Симонета, за да прогони снежинките от клепачите си. Защото нищо тази нощ не й изглеждаше правилно и подходящо — светът се бе обърнал с краката нагоре. Снегът създаваше илюзията за звезди, падащи от небето, и тя бе обзета от усещането, че пропада в бездънния космос. — Кое е подходящо? — повтори.

Исак посочи към тялото на приятеля си и поясни:

— Покровът вече е бял. Това е правилният цвят за тахрихим, погребалният саван на нашия народ. Това е пръст Божи!

Без да казва нищо повече, Симонета ди Сароно нави златните си ръкави и грабна втората лопата. Беше много впечатлена, че Исак е в състояние да мисли за Бога точно в този момент, когато той като че ли бе изоставил верния си слуга и го бе отнел от невинните му деца. Внезапно в съзнанието й изплува картината, която Манодората й бе описал при първия им истински разговор тук, под тези дървета. За пламтящото, пронизано сърце на свети Августин — светецът, който пръв се сетил да обвини евреите за смъртта на Христос. Точно в този момент тази картина като че ли носеше огромно значение, но все още врящият мозък на Симонета не бе в състояние да схване какво беше то. Единственото, което съзнаваше, бе, че когато отново види подобни изображения, тя ще познае чие е горящото сърце, пронизано от собствената й ръка, биещо в ръката на светеца. Ще познае в него сърцето на своя приятел. Насред настанилото се гробовно мълчание двамата с Исак продължиха да копаят все по-дълбок гроб, а не след дълго към тях се присъедини и Вероника. Тримата копаеха, а снегът се сипеше отгоре им. Лопатата на Симонета удари в нещо метално и от земята се показа златен пръстен. Тя го избърса в роклята си и той блесна под бялата светлина на луната — звезда с шест върха.

— На Ребека е — отрони Исак.

Симонета кимна и едва сдържа риданието си. Накрая, когато свършиха, тримата заедно поставиха Манодората в студената земя. Исак изрече думите за сбогом и псалмите техилим така, както Манодората го бе сторил преди година на същото място за мъртвата си съпруга. Симонета не откри тялото, но преди да започнат да запълват гроба, приклекна и докосна през покрова златната ръка. Пъхна пръстена на Ребека в златния метал и усети познатото затопляне — сякаш той бе отново жив. Тук вече не се сдържа и сълзите й рукнаха. Защото, макар плътта да си замине с времето, двата златни символа на съпруга и съпругата щяха да останат цели и завинаги заедно под земята. После си каза, че този гроб, под това дърво, бе най-близкото до сандъците на Анселмо, което можеше да се постигне — беше сигурна, че свещеникът би одобрил стореното от нея.

Постепенно запълниха гроба и черната купчина пръст почти моментално стана бяла, защото снегът се сипеше като пелена. Вероника хвана Симонета за ръка, като й направи знак, че трябва да влязат и да оставят Исак сам. Учителят кимна, докосна рамото на треперещата си господарка и рече:

— Вече влизайте, милейди. При отсъствието на близки шомрин трябва да остана аз — пазител на мъртвите. Ще поседя тук още малко, ще го пазя и ще се моля.

Симонета кимна. Изведнъж усети, че я обгръща огромна умора. Ръцете й затрепериха и зъбите й затракаха въпреки топлата стая, в която влязоха. Коленете й се тресяха при всяка стъпка, стомахът й се преобръщаше, а гърлото й заплашваше с повръщане — ако точно в този момент й се наложеше да сложи стрела в лъка си, не би могла да опъне тетивата. Ала ето че само преди един час тя съвсем хладнокръвно, чрез комбинация от бърза мисъл и светкавично изпълнение, бе убила човек. Бе изстреляла стрелата си право в едно горящо сърце, а фактът, че това сърце вече умираше, очевидно ни най-малко не смекчаваше вината й. Това ли е, което е правел Лоренцо всеки ден, когато отсъстваше от дома им заради военните си походи? Тя поне бе отнела живот от милост, докато той го бе правил за слава, победа и политическа изгода — все мотиви, далеч по-неубедителни от нейния. А после изненада сама себе си, когато събра заедно треперещите си ръце, приведе коленете си, които продължаваха да се тресат, и събра тракащите си зъби в молитва. От доста месеци насам тя бе забравила Бога, затова, след тези шокиращи, вледеняващи събития от тази вечер, се бе възхитила на неугасващата вяра на Исак, без да я разбира. Не се бе молила от деня, в който Бернардино си бе заминал. Знаеше, че няма нужда да иска прошка, задето бе отнела живот, защото го бе сторила, за да избави Манодората от огромната болка и да спаси децата му. Затова не се помоли за прошка, нито дори за душата на приятеля си. Знаеше, че всичко това ще дойде по-късно. Не, Симонета внезапно почувства, че трябва да благодари по-скоро за едно чудо — за чудодейното сипване на снега, който бе навлажнил съчките, приготвени за клада на децата. Вероучението й дойде на помощ и тя си спомни за света Лучия, която е била спасена от кладата, защото съчките отказали да се запалят. Спомни си също така и за света Аполония, която съвсем доброволно е скочила в огъня. Незнайно защо, но тези легенди й се оказаха под ръка точно в мига, в който имаше нужда от тях — изтегли ги от дълбоките ниши на паметта си подобно на изненадващо завърнали се обратно отдавна изгубени пътешественици. Симонета се загледа през прозореца към луната и звездите и заговори на тези две светици, които сега живееха в рая — едната без очи, а другата без зъби.

— Благодаря ви! — прошепна от все сърце.

Трийсет и пета глава

Графинята от Шалан

Бернардино постепенно привикна към ритъма на каноническите часове: Утринна служба, Прима, Терца, Секста, Нона, Вечерня, Втора вечерня. Звучаха като стъпки или като музикален такт — в такт с изгряващото слънце, в такт със заника му и после отново в началото на новия ден. И въпреки това тук никой не бързаше за никъде, нямаше нищо неотложно. Бернардино бе започнал да разбира по колко време му трябва за всеки елемент от рисунките му само по молитвите, напявани от сестрите. Привикна не само към ритъма им, но и към тишината, свикна със замислените монахини, които се разхождаха из градините, копаеха билките си или четяха на глас от Светото писание. Сега той населяваше свят без остри думи, без неловки страсти. Тук нищо не се произнасяше по-високо от молитвата, нямаше никакъв звук, по-мощен от шепота на дълго расо върху калдъръма из манастира, никакво насилие над ушите освен напевите и каденците на псалмите. Усещаше балсама на приятелството си с Бианка като естествено продължение на приятелството си с брат й, един благороден паралел на непризнатия за благородник. Усмихваше се тайничко, когато си дадеше сметка колко много си приличат двамата, как и законното дете, и незаконното имат много общо с общия си баща.

Бернардино започна още един ден, посветен на украсяването на този тих свят, още един ден, в който осмозата на религиозността, която го обгръщаше, щеше да се пропие в кожата му. Откакто онази вечер се бе молил, бе започнал да говори по-често с Бог — разбира се, когато Бианка не беше при него. Затова, докато мислеше как пак ще види приятелката си в деня, в който смяташе да се заеме с изображението на света Катерина, той отново се изпълни с усещане за мир и покой. И тишина. Затова бе неимоверно изненадан, когато завари абатесата крайно развълнувана и крачеща като обезумяла напред-назад. Тя счупи черупката на спокойствието му и го отведе обратно в онзи, другия свят — света на насилието, страстите и смъртта.

* * *

— Какво има? — възкликна изумено той.

— Имам нужда от помощта ви! Ще дойдете ли? — в тона на Бианка се усещаше настойчивост и категоричност, каквито той не познаваше досега.

— Но какво става? — попита сащисано Бернардино.

— Нямаме много време! — заговори абатесата. — Една приятелка е в огромна опасност! Добре е, че сте облечен в расо на нашите събратя монаси. Така ще можете да вървите незабелязано из тълпите.

— Но какви тълпи?

Бернардино беше благодарен на това расо, защото в него действително се чувстваше незабелязан. Въпреки това бе излизал в града само няколко пъти, при това само в краен случай — за задължителните посещения в дома на неговия покровител и за купуване на нови бои. Даваше си сметка, че кардиналът най-вероятно все още го търси. Сякаш в отговор на мислите му абатесата изрече:

— Знам, че рискувате живота си, когато напускате убежището на тези стени, затова не бих ви молила за подобно нещо, ако наистина не се налагаше. Е, ще дойдете ли или не?

На Бернардино не му трябваше много време за мислене. Вярно е, че имаше известно количество вродена смелост, но далеч повече беше вроденото му любопитство, което сега го изпълни с непреодолимото желание да види какво толкова е станало в Милано.

— Разбира се — отговори.

Без повече обяснения сестра Бианка го поведе през билковата градина и двамата излязоха през задния вход на старата кула на цирка. След това тръгнаха бавно по Корсо Маджента, защото улицата беше препълнена от народ, а хората жужаха като досадни пчели. Бернардино изпита внезапно желание да се обърне назад и да погледне към фасадата на манастира и мраморните й корнизи — както дете копнее за дома си, докато пълзи бавно по пътя към училище. Изпита познатото усеща не за грозно предчувствие и уязвимост, връхлитащо го винаги, когато излезе от безопасния рай на манастирските стени. Слънцето едва бе успяло да се издигне иззад капака на болезненожълтия облак и светеше с мътния оранжев ореол на комета, предшестваща избухването на епидемия или на война. Бернардино вдигна качулката си и извърна очи от грозните лица, които очевидно се присмиваха на спокойното, набожно изражение на монахинята. Дръпна ръкава на абатесата и попита:

— Какъв е този народ? Къде отиват всички? Къде отиваме и ние?

— Да видим една екзекуция. Хайде, може да сме закъснели!

— Разкажете ми, докато вървим. Кой ще бъде екзекутиран? — попита Бернардино и веднага съжали за думите си, защото видя, че Бианка се натъжи много.

— Графинята на Шалан — една добра приятелка на мен и на моето семейство.

— Значи и на баща ви? Тогава той защо не се намеси?

— Защото нещата стигнаха твърде далече за това. Вече самият народ иска смъртта й.

— Народът ли? Но защо?

— Издадена е морална присъда срещу жена, известна като доста лека. Жена, чийто грях се състои в това, че обича повече от един мъж — впрочем повече и от двама мъже.

Бернардино се почувства като ударен от чук. Ето ти, значи, доказателство за това какво очаква жените, които си позволяват да обичат свободно. Неговият съперник за сърцето на Симонета беше мъртъв, ала призракът на Лоренцо бе напълно достатъчен, за да ги раздели завинаги. Симонета бе подложена на присмех и порицание от народа на Сароно, а тук, в Милано, страстта на една жена очевидно бе на път да донесе смъртта й.