— Разкажете ми повече за това — подкани той абатесата.

Докато вървяха по улиците, водени от тълпите, Бианка започна разказа си:

— Графиня Ди Шалан беше единствено дете на богат лихвар, който живееше в Казал Монферато. Майка й беше гъркиня. Момичето бе толкова красиво, че въпреки низшия си произход още на шестнайсет години стана съпруга на благородния Ермес Висконти.

Бернардино беше чувал достатъчно за подобни бракове, затова не закъсня да попита:

— На колко години е бил съпругът?

Бианка се усмихна и бръчките по лицето й се изчистиха, макар че малко след това се върнаха.

— Достатъчно стар, за да й бъде дядо. Доведе я да живее в Милано, където тя идваше само и единствено в къщата на баща ми. Играеше с мен, докато растях, и беше изключително мила и весела, но не й разрешаваха да се вижда с други хора. Дъртият й съпруг казал на приятеля ми Матео Бандело, че познава добре характера й и в никакъв случай няма да й позволи да гостува на воля на дамите в Милано. След смъртта на Ермес, когато едва бе прехвърлила двайсетте, тя се оттегли в Казале и започна да живее охолно с много любовници. Един от тях — графът на Шалан от Вал Д’Аоста, стана неин втори съпруг. Беше пленен от невероятната й красота, но двамата нещо не успяха да се разберат. Тя го напусна и се установи в Павия. Достатъчно богата благодарение богатството на баща си и на първия си съпруг и все още красива и на средна възраст, тя вече се отдаде на истински разюздан живот. Любовниците й нямаха край.

Подмятан насам-натам от тълпата, Бернардино си каза, че графинята си е намерила идеалния за себе си живот, но усещаше, че в този разказ предстои съдбовен обрат. Наложи се да се хване здраво за ръкава на расото на абатесата, за да не се изгубят — много държеше да чуе останалата част от историята.

— Тук трябва да споменем двама от любовниците й — Ардицино Валперга, граф на Масино, и сицилианският дон Пиетро ди Кардона. Графът на Масино й беше омръзнал, но пък дон Пиетро я обичаше с безумната страст на младеж. Правеше всичко, което пожелаеше тя. И ето че веднъж тя го помолила да убие предшественика си, за да я освободи от него.

Бернардино бе шокиран не на шега, когато разбра, че леката жена се е превърнала в убийца. Не беше много сигурен какво е становището на абатесата по този въпрос, но реши да рискува:

— Но, сестра Бианка, тази жена май наистина е имала лошо влияние върху хората! Бихте ли могла вие, Божията рабиня, да защитавате подобна жена? Наистина ли смятате да се намесите, за да я спасите?

— Бернардино, всички на този свят сме грешници. Но никой човек няма правото да отнема живот — само Бог има това право. Затова, ако сега я убият, значи херцог Сфорца няма да бъде по-добър от дон Пиетро, убиеца!

— Значи убийството все пак е извършено? Как точно?

— По това време тя живееше тук, в Милано. Една вечер дон Пиетро причакал граф Масино след вечеря — графът бил убит, но дон Пиетро го хванали. Така той разкрил жестокостта на своята любовница и тя била тикната в тъмницата. Сега я държат в крепостта Порта Джова — замъкът на фамилията Сфорца, където очаква екзекуцията си, определена за тази сутрин.

— А вие какво можете да сторите?

— Надявам се да й купя свободата. Защото, макар да е действала неправилно, убедена съм, че се е покаяла, и ми е много тъжно, че ще трябва да плаща за действията на друг човек. Макар да нося расо, аз все пак си оставам жена, затова ми се къса сърцето, че една жена може да бъде убита за нещо, сторено от мъж, колкото и голямо да е било влиянието й над него! Надявам се да мога да я убедя да заживее с нас като наша сестра, да завърши живота си в покаяние зад стените на нашия манастир.

За момент човешкият поток спря и абатесата се обърна към него:

— Разбирате ли, Бернардино, когато си мисля за графинята, аз не виждам нито лека жена, нито убийца. Виждам само една мила дама, с която съм играла и съм се смяла като единствено, самотно дете в къщата на баща си.

При катедралата тълпата забави ход и продавачите автоматично напъплиха хората. Предлагаха се статуетки на графинята — прочута красавица с руса коса и приятно лице. Бернардино и абатесата сведоха глави, за да разбутат тълпите. Пътуващите търговци продаваха светена вода за благослов на тялото, а по-предприемчивите пъхаха кичури боядисани в жълто конски косми в качулките им, твърдейки, че това са кичури от косата на графинята. На една дървена платформа актьори с гротескни маски разиграваха историята на похот и убийство, като двамата любовници носеха огромни фалоси от папиемаше при слабините си. Актьор с дълга руса перука ги галеше сластно, но малко след това мургавият сицилианец уби неаполитанеца, който започна да хвърля червени панделки към тълпата в имитация на кръв. В края на сценката огромна сребърна брадва падна върху врата на графинята и последваха нови червени панделки.

Тълпата достигна до такова ниво на вълнение и крясъци, че след месеците мир и покой главата на Бернардино се завъртя. Вече разбираше отлично защо абатесата е искала защита в такъв ден — защото двойки мъже и жени се натискаха съвсем открито, водени от събудената от мисълта за насилие животинска похот, а малко по-далече зърна едно самотно момиче да се опитва да избяга от мъжете, които го обкръжаваха и се опитваха да вдигнат полите му. Бернардино вдигна очи и зърна светците, подредени по готическите кули на катедралата, свели тъжно очи към множеството, самите те играчи на болезненожълтия фон на небето над тях. Той също се изпълни с тревога, че една толкова високопоставена дама трябва да бъде убита заради греховете на любовниците й, затова продължи смело напред.

Достигнаха отбранителния насип на голямата червена крепост Порта Джова — стражевите й кули се извисяваха като огромна връзка ключове, предназначени да пазят членовете на фамилията Сфорца вътре, а простолюдието да държат навън. Днес обаче големите порти на часовниковата кула Торе дел Филарете бяха отворени и народът се стичаше вътре на талази, на талази, под зловещото око на змията на фамилията Сфорца, украсяваща герба над входа, „готова да нападне, готова за удар“ — помисли си Бернардино за змията. Днес платените войници, наети да охраняват замъка, бяха разделили пиките си, за да пропуснат множеството. Вътрешният двор вече бъкаше от народ и всички се натискаха да заемат по-добро място за гледане. Сестра Бианка хвана ръката на Бернардино и го поведе към края на тълпата — направо към едни каменни стъпала в предната стена. Там ги чакаше една фигура в синя коприна. При вида на абатесата фигурата приклекна и целуна пръстена й.

— Добър ти ден, Матео! — поздрави абатесата. — Ако денят не беше толкова мрачен, това би било среща на велики умове! Матео Бандело — велик писател, се запознава с Бернардино Луини — велик художник!

Двамата мъже се поклониха един на друг и всеки изгледа с любопитство другия. Единият, който нямаше нищо общо със светостта, носеше расо на монах и беше много по-красив, отколкото един монах има право да бъде. Другият — грозен и ощетен от съдбата, беше всъщност монах, но днес бе облечен в най-прекрасните дрехи, които биха направили чест и на най-изискания придворен. Интелектът буквално струеше от очите на писателя.

— Надявам се по-късно да имаме възможността да поговорим, защото се възхищавам на всички ваши творби, които съм виждал, синьор! — изрече Бандело.

Бернардино, който не беше голям читател, не можеше да отговори със същия комплимент на Бандело. Но писателят вече беше сменил темата и с отривист жест се обърна към абатесата с въпроса:

— Носите ли всичко?

— Да — отговори сестра Бианка. — 15 000 крони.

— От манастира ли?

— Едва ли — усмихна се тя въпреки сериозността на момента. — От човек, който познава графинята и желае нейното освобождаване.

— Да, Алесандро Бентиволио — кимна Бандело. — Баща ви винаги е бил истински благородник, а подобна щедрост е типична за него.

Сестра Бианка го дари със странната си полуусмивка и бързо прошепна:

— А също така и дипломат. Наясно е, че в случая аз трябва да съм тази, която действа от негово име. Ако го направи лично, жестът му няма да се възприеме добре. Графинята нанесе голяма обида на народа, а баща ми не може да си го позволи. Както и да нанесе обида на херцога. Между другото, той тук ли е?

— Не — поклати глава Бандело. — Франческо Сфорца не би рискувал да се покаже пред народа, особено след всичките си военни кампании. Иначе можете да бъдете сигурна, че наблюдава всичко от някое безопасно място на крепостта си. Ето там, от Рокета. Дотам може да се стигне единствено чрез подвижния мост, който, както виждате, в момента е вдигнат. Да се надяваме обаче, че името на рова, над който минава, не е пророческо.

— Името ли? — обади се Бернардино.

— Фосато Морто — Ровът на смъртта — поясни Бандело и се усмихна зловещо, след което пое тежката кожена торба от ръцете на абатесата. — Така. Да видим сега какво може да се направи с тази торба. Вие чакайте тук. Ще се върна скоро.

И двамата проследиха как синята фигура се изкачва по стълбите на крепостта и изчезва в голямата кръгла кула. Под стената Гирланда тълпата започна да става неспокойна в очакване на обещаното кръвопролитие — псалми се надпреварваха за внимание с мръсни кръчмарски песни, кикот се бореше с дюдюкания и викове. Бианка затвори очи, за да не вижда сцената, и устните й се задвижиха в молитва. Бернардино обаче се чувстваше достатъчно неспокоен, за да я прекъсне.

— Не може ли да се опита с бягство? — прошепна в ухото й.

Без да отваря очи, абатесата отговори:

— Вече е опитвано. В този замък има достатъчно проходи, които могат да те отведат на свобода — единият води направо към ловния резерват „Барко“, а оттам и към гората, а другият — към манастира на Санта Мария Грация.

— Имате предвид „Санта Мария деле Грацие“ ли?

— Знаете ли го? — отвори очи абатесата.

— Разбира се — отговори Бернардино. — Там е най-великият шедьовър на моя учител — „Ченаколо“.

— Да, „Тайната вечеря“ — кимна монахинята. — Но никога не съм я виждала. Но пък знам, че има таен подземен проход, който свързва тази крепост с манастира. Построен е от самия Лудовико ил Моро, за да може да ходи всяка вечер при тялото на мъртвата си съпруга, положено там. Говори се, че нощем в прохода все още се носят риданията на херцога — тук абатесата се прекръсти. — Преди седем нощи графинята се опита да избяга в манастира именно по този път, но беше предадена. Затова онази торба сега е единствената ни надежда.

Тук тя отново затвори очи и започна да премята зърната на броеницата, увесена на кръста й.

Бернардино замълча. Очите му заоглеждаха тълпата — колекционираше грозни лица, а паметта му запечатваше детайли от присмехулните им и презрителни физиономии. Сети се за книжката, която седеше в килията му редом до Библията — прочутата „Либричоло“ в която Леонардо бе запечатал човешки гротески, които са му направили впечатление. Но паметта на Бернардино бе същинска библиотека за подобни образи. И сега долу на площада зърна мнозина, които един ден щяха да се открият обезсмъртени по стените на „Сан Маурицио“, особено когато Бернардино се заемеше с изработването на стенописа „Подигравките към Христос“.

Един монах в гарвановочерното расо на доминиканците се покатери на големия дървен блок, поставен до стената, и започна с назален вой латинска проповед за злото, заложено у жените, като започна с Ева, мина през всички епохи и достигна до настоящето. Чувствата му бяха посрещнати с бурното одобрение на тълпата, което ще рече образованите, които знаеха латински, се съгласиха с изразеното становище от страна на монаха, а невежите просто си намериха повод за поредните крясъци. На Бернардино му трябваше известно време, докато си даде сметка за целта на дървения блок, на който се бе изправил монахът, но когато осъзна истината, кръвта му се смръзна въпреки вълненото му расо.

Не след дълго Бандело се върна. Носеше в ръка торбата и още при слизането си по стълбите поклати глава. Когато ги наближи, рече:

— Никой не смее да приеме парите. Дори и в нашата епоха на корупция никой не смее да излъже тълпата точно в този момент. Тя е обречена!