Защото бе изминала почти година, откакто той се бе бил с швейцарските наемници, за да защити Амария. Днес Амария и баба им бяха заедно на пазара, защото поуките от миналата година все още не бяха избледнели в паметта на момичето и то вече никъде не ходеше само. Баба и внучка бяха излезли, за да купят продукти за празничната им вечеря — щяха да приготвят Дзупа алла Павезе — супа с месо, яйца, хляб и краве масло, измислена за вечеря на кралския затворник Франсис I. По настояване на Амария двете бяха отишли да търсят и дамата в червено, която продаваше прочутия ликьор, познат като „Амарето“, за да проверят дали за няколко нещастни сантима не биха могли да купят малко количество от божествената напитка, за да вдигнат наздравица за свети Амброзий. Името на светеца бе върнало спомените на Селваджо обратно към онзи съдбовен ден преди една година, когато бе убил тримата швейцарци, но единственото, което си спомняше от случая, бе как държи в обятията си Амария за първи път.

Оттогава насам бе имало и други подобни мигове — откраднати моменти пред загасващия огън, когато баба им се оттегляше в леглото си. И двамата бяха запазили непорочността си, ала Селваджо бе наясно, че няма да може да удържа страстите си още дълго. Искаше Амария, копнееше за нея, но дали имаше правото да си взема съпруга, когато миналото си оставаше все така като бял лист в съзнанието му?

Вниманието му бе привлечено от някакво прошумоляване в краката му. Той сведе очи и се усмихна на втората част от подаръка си за Амария. В една кошница с капак върху замръзналата земя се гушеха два красиви гълъба, снежнобели и опитващи се да избягат от неприятния си затвор. Той ги извади от кошницата с опитни ръце и ги постави пред малките дъговидни портички на новите им домове. Сигурно щеше да се наложи да подреже крилете им, за да не избягат, но тъй като засега гълъбите изглеждаха предоволни от местообитанието си, предпочете да се въздържи, за да не помрачава щастието им. Докато птиците кълвяха и почистваха перушината си, той се замисли за имена, които да им даде. Паметта му го изненада за пореден път, като му поднесе спомени за разкази от античността, които бяха толкова ярки, сякаш ги четеше точно в този момент. Херкулес и Мегара? Тристан и Изолда? Троил и Кресида? Или може би историята, която най-много бе обичал — за обречената любов на Ланселот и Гуиневир, чиято виновна прегръдка бе видяна от рогоносеца Артур? Не, нито една от тези двойки имена не ставаше, защото всички те имаха нещастен край, а той държеше тези гълъби да бъдат кръстени на двойка с красив, щастлив край на връзката си. Аха, сети се! Усмихна се, когато сякаш от нищото в съзнанието му изскочи идеалната двойка имена.

Перфектно!

Трийсет и седма глава

Кардиналът получава подарък

Габриел Солис де Гонзалес, кардинал на Милано, беше свикнал да получава всякакви малки подаръчета от своето паство. Въздържанието и бедността не бяха за него. Нямаше нищо против да проповядва от амвона на катедралата за камили и иглени уши, но не виждаше никакъв смисъл да живее в нищета, само и само за да отиде в рая. Смяташе, че мястото му там вече е подсигурено благодарение на мерките за прочистване на християнския свят от евреи, които бе предприел. За това не бе особено изненадан, когато му беше поднесена интересна на вид бутилка ликьор. Беше с цвета на горена захар, а когато изтегли тапата — венецианско стъкло, както отбеляза с око на ценител — долови сладкия аромат на бадеми. Да, кардиналът изобщо не бе изненадан от подаръка, но слугата, който му го донесе, не бе обичайният му камериер. Този тук беше дребен и доста грозноват.

— Къде е Николо? — попита с надменно изражение кардиналът след кратка пауза, необходима му, за да си спомни името на слугата си.

— Разболя се, Ваше Високопреосвещенство. От воднянката.

Кардиналът изсумтя. В такъв случай е по-добре, че Николо е бил заместен от друг, защото той нямаше никакво желание да прихваща от болестите на простолюдието. Ето така Негово Високопреосвещенство възнаграждаваше годините вярна служба на своите слуги.

— А ти как се казваш? — попита той сега новия.

— Амброджо, Ваша милост.

— Хмммм… — хубаво миланско име. Обаче този човек не ставаше за негов слуга — в лицето си имаше твърде много неща, които му напомняха за евреите. Очевидно щеше да се наложи да се отърве и от него, но и утре не е късно. В момента най-важното за него бе ликьорът, който го мамеше с цвета и уханието си. — Кой донесе тази бутилка? — попита. — Няма никакво посвещение.

— Това не знам, Ваше Високопреосвещенство — подсмръкна слугата. — Сигурно ще да е от Негово превъзходителство херцога, защото преди малко тук се навърташе един от хората на Сфорца.

Кардиналът изсумтя, възмутен от некомпетентността на този човек. Освободи го с махване на ръка, напълно уверен, че никога повече няма да му се наложи да вижда този безотговорен слуга. Нямаше представа колко е прав.

В отсъствието на Николо или на негов свестен заместник той бе принуден да си изгаси свещите сам, след което се качи сред кадифетата на огромното си легло, облечен с роба и шапчица. Сложи бутилката до чашата на нощното си шкафче и започна да отпива от великолепната напитка, докато четеше от една книга с проповеди за зловредното влияние на евреите, написана на испански език. Омразата, която лъхаше от всички строфи на книгата, заедно със сладостта на ликьора, му доставяха огромна наслада, затова той пиеше и четеше, пиеше и четеше, докато накрая бутилката се оказа празна. Брей, този вкус на бадеми бил много приятно нещо! Накрая книгата падна от ръцете му и той заспа.

* * *

Не заспа, естествено. Просто умря. Защото онова, което кардиналът не знаеше, бе, че има още една течност с дъх на бадеми, само че тя е смъртоносна. Това прахообразно вещество, извличано от листата на маниоката, черешите и други подобни, бе толкова смъртоносно, че дори и човекът, който го продаваше в малките улички зад катедралата на Мантуа, се почувства длъжен да предупреди дамата, която го купуваше, за неговото действие. Тя само беше кимнала и бе поела внимателно стъкленицата с бялата си ръка — ръка, чиито три средни пръста, както продавачът забеляза, бяха с еднаква дължина.

Най-новият и последен слуга на кардинала побягна бързо надолу по стълбите на двореца на мъртвия си господар. Поспря единствено, за да метне върху ливреята си една пелерина и да скрие под нея празната бутилка, която бе взел от нощното шкафче на господаря си. Втурна се към коня си, който стоеше и го чакаше зад един тисов плет. Пое в бесен галоп, докато не стигна в полето. Реката пред него бе като широка сребърна панделка, виеща се в нощта. Човекът захвърли бутилката в средата на реката и изчака мъничко — достатъчно, за да я чуе как пада с плясък и водата я поглъща завинаги. Стигна до Вила Кастело на зазоряване и видя, че господарката му вече го чака на своя прозорец. Тя слезе веднага долу, за да го посрещне, а той беше твърде уморен, за да стори нещо друго, освен да хвърли юздите върху куличката на къщичката за гълъби и да остави коня си да пасе кротко трева. Изтощението му беше толкова голямо, че едва не се строполи и той в тревата. Господарката му реши да не го притеснява с подробен разпит, затова само запита:

— Видя ли го?

— Да.

— Свърши ли се?

— Да.

Тя въздъхна облекчено.

— Днес си освободен от работа с момчетата. Сега върви се наспи добре! — и докато той влизаше в дома й, тя подвикна: — Исак!

— Да, милейди?

Тя сведе глава в търсене на подходящите думи и накрая рече:

— Твоят бог много ще се гордее с теб!

Той се усмихна с усмивката, която бе единственото красиво нещо в него, и изобрази с ръка знака за шалом, след което отвърна:

— Вашият също ще се гордее с вас, милейди!

Трийсет и осма глава

Свето кръщене

— Не мога да остана повече. Света Катерина беше последната. Трябва да тръгвам! Ако вчерашният ден ме научи на нещо, то е, че нищо не е по-важно от това да живееш живота, който ти е даден, ако ще и да го живееш в грях! Докато бях при вас, успях да се сприятеля с Бога. Мисля, че той също ме обича въпреки множеството ми недостатъци. Ала животът е твърде кратък. А и аз най-сетне усетих как трябва да рисувам — научих го вчера. И сега трябва да тръгвам и да заживея живота, който трябва да живея, ако ще и заради това да отида в ада!

— Коя е тя? — попита абатесата с открити, искрени очи.

— Коя по-точно? — стресна се Бернардино.

— Жената.

— Коя жена? — възкликна Бернардино, трескаво прехвърлящ в главата си думите, които бе изрекъл току-що, и чудейки се кога е успял да спомене и името на Симонета.

Бианка направи няколко крачки напред и посочи към света Урсула.

— Ето тази — каза. После отиде до стенописа на свети Мавриций и пръстът й посочи към жената с червената рокля на преден план. — И тази! — черното й расо изсвистя, когато се завъртя рязко, за да посочи останалите. — И света Агата, и света Лучия, и света Аполония. — Дори и тук! — посочи накрая към света Катерина. — Тук, на нейната фреска, тя действително прилича на графинята на Шалан, но на онзи панел там, където стои до света Агата, тя отново е вашата тайна дама. Появява се навсякъде из тази църква, а вие не сте говорили нито веднъж за нея. Появява се дори и в майка ми — тук посочи към призрака в бяло, който беше коленичил над света Катерина и света Агата. — Тя действително беше красавица, но вие сте й направили допълнителен комплимент с това изображение. Това не мога да не го призная дори аз, която толкова я обичах!

Бернардино се усмихна тъжно и отпусна глава в ръцете си.

— Това не говори много добре за уменията ми на художник — изсмя се той.

Абатесата приседна на пейката до него и рече:

— Бернардино, знаете колко много ценя работата ви! Но погледнете и сам! Вярно е, че има известни различия, но всички тези жени си приличат поразително много!

Бернардино разтри очи толкова силно, сякаш се канеше да ги извади от орбитите им, а когато ги отвори пак, се постара да погледне по друг начин на работата си. Да, Бианка се оказа права. Откакто бе дошъл тук, той бе рисувал единствено Симонета, отново и отново. Бе я изобразил като света Урсула, свела поглед към ангела с червени криле, който беше Елиях. Бе я изобразил в най-големи подробности в червена рокля, каквато никога не я бе виждал да носи, присъстваща на освещаването на църквата на свети Мавриций. Тя се извисяваше във величествения си ален тоалет, изпъстрен със златни нишки, а косата й бе вдигната и прихваната с мрежичка със златни нишки и перли. На този стенопис имаше множество сцени, тъй като свети Мавриций основаваше църквата си сред мъртвите, но въпреки това единствено жената в червено със странните ръце, събрани за молитва, привличаше вниманието. „Аз съм една от вас — сякаш казваше тя. — Аз съм свидетелка на този ден.“ И (тук той едва не се разсмя) на всичко отгоре я бе нарисувал, застанала пред собствения й дом — същият онзи дворец с червените стени и елегантната колонада отпред, които бе зърнал само веднъж, докато си вземаше сбогом с нея. Бе нарисувал дори прозореца, на който тя бе стояла в онзи ден, и бе поставил на него фигура със златисточервена коса до раменете, облечена в мъжки ловен костюм.

И това не беше всичко. Бернардино се въртеше и неговите най-велики творби се въртяха пред очите му. Всяка жена, която бе нарисувал, откакто бе дошъл в този манастир, имаше по нещо от нея, било в тялото или осанката, в лицето или ръцете.

Повечето от жените имаха нейния тен на кожата, а дори и да го нямаха, имаха нейните очи или нейните жестове. Нямаше представа дали чувството, което сега се надигаше в гърдите му, ще завърши със смях или с плач. А той се страхуваше, че я е забравил! А той бе лежал буден нощи наред, опитвайки се отчаяно да си спомни лицето й! Ето, че тя беше тук, пред него, отново и отново, много по-реална дори, отколкото когато я бе рисувал на живо в Сароно. Защото тогава, запленен от личността й, не бе успял да я види такава, каквато бе всъщност. А тук, разделено от нея не само от разстоянието, разбитото му сърце си я беше спомнило във всеки детайл, а верните му ръце бяха рисували изображението ден след божи ден. Само две дами наоколо нямаха изражението на Симонета — света Схоластика и една скърбяща новопокръстена край гроба на Христос. И двете носеха черното расо на монахини и обикновеното, но мило лице на сестра Бианка.