— Какво ще кажеш? — попита тя и по челото й се изписа тънка бръчка на тревога.

Той се усмихна и каза:

— Ще кажа, че истинското изкуство се открива не само по стените на църквите.

* * *

Празникът под дърветата продължи, докато златните главици на децата не клюмнаха. Повече от странно тържество, наистина, на което присъстваха монахиня и свещеник, които седяха в двата края като корици на книга, същински съвременни Бенедикт и Схоластика. Присъстваха още — и също пиеха от една чаша — един еврейски учител и неговата няма жена от Таормина, която иначе се смееше и пееше заедно с всички останали. За тържеството си бяха приготвили смесица от християнски и еврейски ястия, а песните, които придружаваха вдигането на тостове с „Амарето“, бяха от четирите краища на света — народни песни от Ломбардия, сватбени химни от Милано, еврейски напеви от Изтока и селски закачки от Таормина и горещия юг.

Накрая Вероника заведе децата в леглата им, а Анселмо и абатесата си взеха довиждане с любезните домакини, за да се оттеглят в къщата на свещеника в града. Бианка си бе взела едноседмичен отпуск от манастира, оставяйки работата в ръцете на способната си заместничка. Възнамеряваше да прекара тази седмица като гостенка на брат си, в молитви и съзерцание, и във весели разговори, с които да запълнят липсващите години от детството си. След това тя смяташе да се завърне в манастира си, освежена и готова да въведе промените в начина на служене на Бога, за които бе взела решение в деня на екзекуцията на графинята на Шалан. Дълбоко в себе си обаче се надяваше да успее да убеди Анселмо да дойде с нея за кратко гостуване в Милано, за да се събере отново с баща им.

Младоженците останаха под дърветата, докато не изгряха звездите, а след тях и луната. Нощта вече беше друга територия, а с нея и разговорът им взе нова насока. Безгрижието на деня отмина. Радостта остана дълбоко в сърцата им, но сега двамата се заеха да направят преглед на последните две години. Симонета разказа на Бернардино за производството на ликьора си и за ужасната история на Манодората и Ребека.

Бернардино й разказа историите на светиците, на които бе дал лицето на съпругата си, както и за ужасната и същевременно толкова важна смърт на графинята на Шалан — събитие, което завинаги го промени. Накрая двамата замълчаха и останаха така, просто хванати един за друг, щастливи, че най-сетне всеки поотделно е успял да намери пътя към общия им дом.

— Трябваше ли да стане така? — запита накрая Бернардино. — Трябваше ли да губим тези две години? Не можеше ли още тогава да започнем пътешествието си заедно?

Симонета бе отпуснала глава на гърдите му и слушаше сърцето му, докато говореше. Усети я как поклаща глава и я чу да казва:

— Не, не можеше. И двете години не са изгубени. Що се от нася до пътешествието ни, то всъщност започна още тогава, в деня, в който се запознахме. Просто се наложи да попътуваме сами, всеки по своя път.

— И защо? Аз, който съм по-стар от теб, не разполагам с много време. Не трябваше ли да се радваме на повече мигове заедно?

Тези думи накараха Симонета да се уплаши от ударите на сърцето му — знаеше, че са преброени и затова помести глава, за да не ги чува как изтичат. Но това не я накара да промени мнението си.

— Тогава наистина не можех да те приема. Имаше твърде много за правене, твърде много за оправяне. А сега вече мина достатъчно време — и двамата се покаяхме за стореното, и двамата се върнахме към Вярата. Аз, която бях отгледана изключително набожна, й бях обърнала гръб за известно време, когато си мислех, че Господ ме е изоставил. Обаче той е бил с мен през цялото време и ме е наблюдавал. И после ме върна на мене самата, върна ми и къщата ми, спаси момчетата и накрая аз се върнах при него.

— А аз — допълни Бернардино, — един безбожен езичник, който никога не бе и помислял за религия, открих истинския път в „Сан Маурицио“. Така ти си се върнала към Бога, а аз за първи път го открих.

— Най-странното обаче е — продължи Симонета, — че именно връзката ми с хора от друга вяра ме приближи отново към Бога, а не ме отдалечи от него. Най-сетне разбрах, че бог си е Бог, че той е един за всички нас и че единственото, което ни различава, е начинът, по който му служим.

Бернардино притисна ръце към нейните в обща молитва. Дългите й пръсти се изравниха с неговите — молитва в молитвата.

— Не можеше ли да научим всичко това заедно? — попита той.

— Не мисля — поклати глава Симонета. — Имахме нужда да се изцелим, да бъдем цялостни, когато отново се съберем. А и от тъжната ни раздяла произлязоха някои много добри неща — например ти изработи шедьовъра на своя живот, заради който поколения наред ще ти се възхищават и ще те възхваляват.

— А ти изобрети ликьора „Амарето“, с който същите тези поколения ще се веселят! — допълни той.

Гласът на Бернардино беше леко закачлив и Симонета се усмихна, но съвсем скоро лицето й отново стана сериозно.

— И въпреки това не тези са най-хубавите неща, които произлязоха от раздялата ни — изтъкна. — Най-хубавите неща са приятелите, които спечелихме и изгубихме — това я накара да си спомни за Манодората, а Бернардино се сети за графинята, за която скърбеше Бианка. — Както и приятелите, които спечелихме и запазихме — абатесата и свещеника — допълни.

— И момчетата — усмихна се с много любов Бернардино.

Симонета се усмихна при мисълта за синовете си и за това как те бяха приели безрезервно присъствието на Бернардино. Елиях, който вече познаваше човека, някога нарисувал ръката му, бе забелязал със своя вроден интелект колко щастлива е станала майка му, откакто бе пристигнал Бернардино. Момчетата страдаха достатъчно от загубата на баща си, за да копнеят за негов заместник, но не беше само това. Бернардино беше изключително весел и невероятно остроумен — нещо, което Манодората, макар и отличен баща, безсъмнено никога не бе притежавал. Достъпността на Бернардино, игривостта му и усетът му за смешното — същите онези качества, които го отличаваха толкова ярко от мъртвия им баща — само ги приближиха още по-бързо до него. Той на свой ред се зае решително да стане приятел на момчетата. Докато Симонета ги наблюдаваше как играят — като ги гледаше човек, тримата бяха на еднаква възраст — тя не можеше да не се сети за разказа на Бернардино за самотното му детство. Усещаше, че сега той беше готов да обича деца, беше узрял за това. Вратите на шлюзовете се бяха отворили и обичта беше нахлула в гърдите му. Тя знаеше, че той възнамерява да ги обича така, както самият той никога не е бил обичан като дете, а това я правеше много щастлива. Не можеше да не забележи, че за краткото време, откакто бе пристигнал в Кастело, той ги бе целувал и прегръщал много повече, отколкото бе виждала Манодората да прави през всичките години на приятелството им. Забеляза го как ги гледа като човек, получил откровение, и сега следващите му думи потвърдиха мислите й.

— Момчетата са най-хубавото от всичко, което се случи през тези години — отбеляза, свали ръце от раменете й и разтри тила си, сякаш беше озадачен от нещо. — Направо не мога да повярвам! Никога не съм мечтал за деца, винаги съм се смятал за твърде голям егоист, за да им се радвам. Преди си мислех, че за мен няма да има по-голямо щастие от това да те притежавам — тук отново я прегърна. — А ето че сега съм тук не само с жената, която обичам, а и с готово семейство, което обожавам.

— И те самите най-сетне ще заживеят щастливо — допълни тя. — Хората от града най-сетне ще ни оставят на мира. Ще ни се прекланят — на теб за изкуството ти, на мен за ликьора, така че момчетата ще бъдат в безопасност.

Известно време останаха мълчаливи, отнесени в миналото и бъдещето. Небето потъмня още повече или може би звездите станаха по-ярки, а вятърът зашептя между бадемовите листа, подсказвайки на красивата им стопанка, че е забравила нещо важно. Симонета си го спомни и извади от корсажа си малко парче велен. Подаде го на съпруга си. Беше вече доста омачкано, защото го бе носила със себе си всеки ден, откакто той си беше заминал, но и доста топло, защото бе живяло до сърцето й.

— Спомняш ли си това? — попита го с лека усмивка.

— Разбира се, че си спомням — кимна Бернардино и пое листа. — Нарисувах го в най-нещастния ден от своя живот, в деня, когато мислех, че съм те изгубил завинаги. А след това го нарисувах десетки, не, стотици пъти по стените на манастира „Свети Мавриций“. Всяка една Мария Магдалина и повечето от светиците носят тази емблема някъде по одеждите си. Това беше тайният код на моята любов към теб, едновременно безнадежден и изпълнен с много надежда. Единствено Бианка успя да го разгадае — прокара пръсти по така добре познатите линии на символа. — А сега, скъпо мое сърце, знаеш ли значението на тази руна, ти, за която бе предназначена?

Симонета обори глава в сгъвката между врата и рамото му и вдиша с наслада аромата на кожата му. После отговори:

— Мисля, че я разбирам. Трябваше ми известно време, но научих много неща в твое отсъствие.

— Слушам те.

С бледата си под лунната светлина ръка тя започна да показва.

— Това е сърце, разбира се, а в него има тройка листа, подобно на кралската лилия.

Усети го, че кимва.

— Какви са листата обаче? — попита я.

— На бадемово дърво.

— А нещо друго има ли? — подкани я той.

— Не, няма. Не виждам никакъв плод тук. Само листа в едно сърце.

— Защо?

Тя долови настойчивостта в гласа му. Вече беше твърде тъмно, за да види добре лицето му, но осъзна, че внезапно за него е станало много важно да разбере дали тя се е досетила за отговора на загадката.

— Защото не бяхме заедно — отговори, — а без нашия съюз не би могло да има плод. Дървото ще си остане безплодно. Без цветя и без плодове, просто украса. Красота без плодовитост. Филида така и не е разцъфтяла, докато нейният Демофонт не се е прибрал у дома и не я е освободил от мъката на самотата й.

Бернардино въздъхна облекчено и я притегли за дълга, страстна целувка. Катехизисът беше приключил. Двамата останаха така, докато не почувстваха топли капки дъжд върху лицата си.

— Хайде! — подкани я. — Вече сме съпрузи! И доколкото ми е известно, тази вечер е първата ни брачна нощ! — дръпна ръката й и я изправи, и двамата се разсмяха в сладостно очакване на събитието. Но когато поеха сред мрака на дърветата, той пак за говори: — Странно, че в Сароно, където се запознах с теб, те виждах само като Мадоната и те рисувах като нея отново и отново. Но в манастира не те рисувах като Дева Мария, а като светци и мъченици — смъртни жени, и като другата Мария — Магдалина.

Симонета го хвана за ръка и заговори закачливо:

— Сигурно защото вече си ме виждал като паднала жена, както ме нарече Грегорио — жена, която леконравно те е целунала на стъпалата на църквата — изненада се от това колко леко вече говореше за това събитие, разтърсило я някога из основи.

— Може би — отговори той, но без да се усмихва. — Може би съм те идеализирал, превърнал съм те в икона на женското съвършенство, същинско въплъщение на Мадоната. Майка, съпруга и всичко, което е любящо и добро. А после — замълча, търсейки с мъка словата на истината, — после се научих да те презирам, след като те притежавах, въпреки факта, че лично аз бях виновен за твоето падение. Може би всичко това се дължи по-скоро на собствената ми майка и на начина, по който тя ми отказваше любовта си — на начина, по който ти също ми отказа. Защото тя беше истинска Магдалина, при това и по професия — тук се усмихна, но дори и в среднощния мрак тя видя, че болката му не е отминала. Закопня да отнеме цялата му болка, да го обича така, както заслужава, до края на живота му.

Оставиха зад себе си алеите между дърветата и поеха по стъпалата на верандата. Сега беше неин ред да заговори:

— А ако сега се заемеш да ме рисуваш, съпруже, като каква ще ме нарисуваш?

Той я обърна към себе си и пое лицето й в ръце. Тя бе окъпана от кехлибарената светлина, идваща от къщата — алхимията на свещите превръщаше кожата й в злато. Въпреки това не бе нито икона, нито статуя, а съвсем истинска — неговата съпруга. Изпълни се с неземна радост.