— Ще те нарисувам такава, каквато си — рече. — Като смъртна жена. Но това не означава, че никога повече няма да те нарисувам и като Дева Мария. Защото от всички приказки, които научих за светците и мъчениците, докато бях в манастира, разбрах, че всички жени, ако ще и най-светите, са били човеци. Както и мъжете, разбира се — в доказателство я целуна страстно и двамата влязоха в къщата.

Поеха по стъпалата към дневната на последния етаж, по пътеката от бадемови цветчета, посипани от Вероника, за да указват пътя им. Бернардино мълчеше умислено, а Симонета чакаше.

— Едно последно нещо, преди да приключим с разговорите за тази вечер — промърмори накрая. — Спомняш ли си как веднъж, в църквата в Сароно, ти протегна ръка към мен, а аз ти обърнах гръб?

Тя се обърна от горното стъпало и го погледна. Да, неговото „Не ме докосвай!“. Но сега изражението му бе твърде болезнено и уязвимо. Усети, че заради това го обича още повече — толкова, че не можа да отвори уста. Затова само кимна.

— Е, никога повече няма да постъпвам така — каза той толкова тихо, че прозвуча по-скоро като шепот.

Тя протегна ръка към него, той я пое и двамата изкачиха заедно останалата част от стъпалата.

* * *

Твърдото му тяло лежеше върху нейното меко тяло. Целунаха се стотици, хиляди пъти, докато бузите й не пламнаха от наболата му брада. Ръцете му пълзяха по цялото й тяло, описвайки формите му — върху гърдите, между краката й, на всички места, които тя бе копняла толкова дълго той да докосне. Понякога я сграбчваше толкова силно, че почти я заболяваше. Друг път я захапваше лекичко, но толкова нежно и непоносимо, че тя най-безсрамно отвеждаше ръката му там, където тя желаеше, насилвайки го да я докосне. А накрая той проникна в нея и копнежът спря. Остана неподвижно върху нея за няколко мига — вътре в нея и над нея. Сивите му вълчи очи се сляха със сините езера на нейните, взирайки се дълбоко в недрата им. Този момент на сливане, за който Симонета разбра, че бе мечтала през всичките три дълги години, я изпълни с такова неземно удоволствие, че й се наложи да прехапе устни, за да не изкрещи. Удиви се колко различно беше всичко, колко непривичен за нея бе този животински акт и същевременно толкова естествен; колко различен бе този нов неин съпруг от стария. Той просто й пасваше, изпълваше я цялата. С Лоренцо беше момиче — младо и неопитно, полужена, която имаше нужда от полумъж — момче, играещо си на войници, което да я направи цяла. С Бернардино се чувстваше така, сякаш двама души, които бяха страдали и се бяха научили да оцеляват сами, най-сетне се бяха събрали, за да образуват двойка. Двойка, равна в любовта и в живота, и в различните си занимания. Това не бе любовта на младостта — това бе любовта на зрелостта, на зрелите страсти, които бяха далеч по-реални и удовлетворяващи, отколкото изтънченото позиране на неумелия й младежки съюз. Всичко беше толкова хубаво и толкова нормално, че тя се зачуди как ще го понесе. Накрая Бернардино се задвижи. И тя завинаги забрави Лоренцо.

* * *

Няколко часа по-късно Бернардино стана, за да затвори прозорците, защото отвън нахлуваше студен бриз. Над зелената като стъкло на бутилка равнина откъм Павия се носеха буреносни облаци. Тази нощ очевидно щеше да има светкавици и гръмотевици, но на него му беше все едно. Не можеше да губи повече време в съзерцание на гледката, когато зад него го очакваше далеч по-приятна гледка. Съпругата му, по-красива от всякога, свита, златиста и изоставена в леглото. Сливането им се оказа повече, много повече от всичко, което някога си беше мечтал. Колко благодарен й беше сега, че не му се беше отдала лесно, че го бе чакала през всичките тези години! Сега можеха да заживеят заедно честно, пред очите на хората, като съпруг и съпруга, без допълнителното мъчение на съвестта под ударите на скандала. Сърцето му беше пълно — бе едновременно напълно щастлив и нежелаещ нищо повече. Когато се пъхна под общата им завивка и ръцете й обгърнаха отново тялото му, той разбра, че нищо повече не е в състояние да ги раздели.

Четирийсет и първа глава

Селваджо се пробужда

Бурята събуди Селваджо по средата на първата му брачна нощ и той установи, че сърцето му е твърде препълнено от щастие, за да му позволи отново да заспи. Обърна се към скъпата си Амария — видя, че тъмната й коса, разстлана като ветрило под ръката му, е навлажнена от дъжда, който влизаше през отворения прозорец. Усмихна се. Бяха отворили капандурата след първото им сливане — сладка, гореща, бърза консумация на брака им пред Господ и Закона, за да могат през следващите няколко часа да се отдадат на воля на взаимно проучване на телата и копнежите си. Сгорещяването беше довело до изпотяване, което пък — до отваряне на прозореца, откъдето сега студеният въздух нахлуваше на вълни, на вълни. Селваджо се измъкна тихичко от леглото им и се насочи безмълвно към прозореца, за да не събуди съпругата си или баба им, която спеше на ниския нар на долния етаж. Затвори капандурата, за да се спасят от дъжда и наближаващите гръмотевици. Огледа се за нещо, с което да подсуши косата на Амария, но още не беше свикнал с тази стая. Досега бе спал на леглото долу, край огнището, където сега спеше баба им. Затова, докато се озърташе за някакъв парцал или кърпа, той забеляза сандъка в долния край на леглото. Стори му се много вероятно място да намери каквото търси. Така и се оказа — защото веднага намери едно сгънато платно, синьо под лунната светлина. Беше разкъсано тук-там, но въпреки това ставаше. Той го разтвори. Отвън блесна светкавица и само за миг освети платното така, сякаш беше ден — миг, но напълно достатъчен. Пръстите му обходиха трите сребристи овала, които неговите предци някога бяха предвидили да символизират бадеми, и той падна на колене. В главата му зейна капандура и студените спомени нахлуха изведнъж в нея.

И в този миг той си спомни. Всичко.

Четирийсет и втора глава

Църквата на чудесата

Аз съм Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно.

И сега си спомням всичко. И спомените ми вървят с нежелания си събрат — осъзнаването на истината. Разбирам, че трябва да си тръгна оттук.

Целувам я веднъж за сбогом. Амария, която обичам, но вече нямам право да наричам своя съпруга. Виждам я, че ми се усмихва в съня си и това разбива сърцето ми. Волята ми отслабва и аз протягам ръка да я събудя, но се овладявам. Как да й обясня, че вече съм женен и че по този начин съм я обезчестил с двойния грях на прелюбодейството и разврата? По-добре така, нека да си мисли за мен най-лошото. По-добре да ме мисли за безотговорен, неверен съпруг, за дезертьор, отколкото за двуженец. По-добре да ме забрави, а когато накрая Църквата я освободи от клетвите й към мен, да се влюби отново. Но защо от тази мисъл ме заболява още повече?

А Симонета, любовта на младостта ми? Какво ще ти кажа на теб при нашето безрадостно събиране? Някога името ти беше поема за мен, но сега едва успявам да го произнеса. Сега за мен ти си не по-реална от сън или рисунка върху стената — рисунка в две измерения, но без способността да живее в този нов мой свят, в който живея аз. Бедна, нещастна жено, как сега ще ти върна любовта, когато срещнах нова? И въпреки това трябва да го направя! Все пак ние сме женени и аз ще остана твой съпруг до мига, в който наистина умра, така, както почти ми се случи.

Не вземам нищо друго, освен синьото знаме и пелерината си. Слизам тихо надолу като прелюбодеец, какъвто наистина съм, и минавам покрай баба, която тихо похърква. Тя ми бе много повече от майка и сега ми се иска да я целуна и да й кажа да се грижи за моята Амария. Но после се сещам, че от последното просто няма нужда.

Необходими са ми повече от седем дни и нощи, докато стигна до Сароно. Вървя пеш като поклонник и спя там, където намеря под небето. Запътвам се право към църквата „Санта Мария деи Мираколи“, където се състоя онзи първи мой брак, който сега ми е като сън. Знам, че трябва да намеря вътре добрия отец Анселмо. Сега се сещам, че именно неговите проповеди са отеквали в паметта ми. Именно неговият глас ме е наставлявал, докато четях на глас Светото писание на Амария и баба — припомнял съм си хилядите литургии, които някога съм чул в същата тази църква. Може би падрето знае какво прави моята Симонета и как ще й се отрази шокът от моята поява. Давам си сметка, че не мога да отида право в Кастело, защото от появата на Лоренцо като Лазар може и да й прилошее.

Църквата се оказва много променена — някога белите стени са се превърнали в пещера на етиопски цар, в същинска съкровищница от цветове. Навсякъде виждам стенописи — по всеки сантиметър, сякаш тялото ми е влязло в рая, нищо че сърцето ми изгаря в ада. Въпреки красотата около мен обаче то се гърчи в агония, като на моя съименник свети Лоренцо. Като изключим светците обаче, наоколо не се вижда никой — никой с изключение на един-единствен човек, който виси високо на гредите и драска някакъв образ с четката си. Лицето, което рисува, ме кара веднага да затая дъх, защото това е Симонета ди Сароно, толкова жива, сякаш стои пред мен. Тя е точно такава, каквато си я спомням, и точно толкова красива. Само дето сега ми изглежда нематериална, красотата й с нищо не може да ме докосне. За мен истинската красота има малко по-мургаво изражение — има маслинената кожа и гарвановочерната коса на Амария.

Накрая намирам сили и се провиквам:

— Вие ли направихте всичко това?

Човекът на въжетата се извърта към мен, като че ли очаквал някого другиго.

— Да — провиква се накрая. — Мина доста време, но ето че всичко приключи. Това лице беше последното и мисля, че стана най-доброто. Макар че доста се позабавихме — и се усмихва на някаква негова шега.

— Наистина е прекрасно — казвам, говорейки самата истина. — Ако все още има чудеса, това очевидно е най-голямото сред тях.

Той слиза, очевидно доволен от комплимента, и казва:

— Благодаря ви, синьор.

Оказва се по-висок от мен с една педя, а когато се вглеждам, виждам, че е и доста по-стар. Но е стегнат и доста красив.

— Моделът ви е много красив — допълвам от любезност.

Той се усмихва и внезапно става на моята възраст. Изглежда като човек, притежаващ целия свят и чувстващ се много щастлив в него. Завиждам му.

— Радвам се, че мислите така, господине — заявява гордо. — Защото това е моята съпруга!

Върху гърдите ми пада чук и имам чувството, че слухът ми е изневерил.

— Вашата… съпруга? — повтарям.

— Точно така. Аз съм Бернардино Луини, известният художник — тук определено съм съгласен с него, защото наистина съм чувал името му. — А това е Симонета, която преди беше Симонета ди Сароно, а сега е Симонета Луини! — последното изрича с неприкрита гордост. — Тя ми позира за образа на Мадоната, както виждате. Фреските трябва да бъдат осветени утре, в деня на свети Амброзий.

Кимам замаяно. Отлично знам деня на този светец. Идвахме на парада всяка година от брака си — двамата със Симонета. Но онова, което си спомням по-ярко, е, че миналата година по същото време грабнах в обятията си Амария за първи път и я спасих от швейцарските наемници.

Моят нов приятел и съперник ме оглежда внимателно и само един господ знае какво успява да разчете по лицето ми. Правя се на любезен и питам:

— Все още ли правят фестивал и парад на реликвите в този ден?

— Разбира се. Ще присъства и новият кардинал, когото харесваме много повече, отколкото стария, кокалите му да изгният дано! — художникът присвива очи и пита: — Познавате ли нашия край?

— Някога го познавах.

Художникът ме плясва по рамото и възкликва:

— В такъв случай трябва да присъствате! — очевидно е в настроение да се сприятели с целия свят, дори и с един поклонник, когото вижда за първи път. — Ще ви запозная със съпругата си! — и очевидно няма търпение да ми покаже най-голямото си съкровище.

Едва не се задавям при спомена, че само преди една седмица и аз бях толкова щастлив. Бях същият горд младоженец, искащ да покаже своята Амария на целия свят.

— В такъв случай до утре! — подвикна синьор Луини. — Непременно трябва да се запознаете!